Култура / Брой 4 (3007), Април 2024

„Призрак в гърлото“, Дерън Ни Гриъфа, превод Мария Змийчарова, издателство „Аквариус“, 2024 г.

„Веднъж през август“, Илко Димитров, издателство „Аквариус“, 2023 г.

Първата книга с проза на ирландската поетеса Дерън Ни Гриъфа получава не една награда. Иначе тя е автор на осем книги с поезия. В интернет страницата ѝ пише, че е двуезична писателка, която изследва как миналото се усеща в настоящето. „Призрак в гърлото“ ме върна в края на 80-те, когато започнахме жадно да наваксваме теорията на феминизма. В тази теория през 1973, годината, в която съм родена, се поставя под съмнение възможността за възстановяване на историческото минало без историята на жените в него. И ето, Гриъфа пише „женски текст“ 50 години по-късно. Защо ѝ е притрябвало? Какво днес ни връща към онези времена на създаване на специално законодателство за женския труд и писане през категорията „майчинско мислене“? Книгата навсякъде изтрива „мъжкото твърдение, натрапено върху женски текст“. Тя използва феминизма като най-удобен трамплин за директно отиване в другостта и етиката. Съединява сума ти социални активности през една от опозициите във феминизма, по-точно „публично срещу частно“. И пише компенсаторна история. Тя е двуезична, ирландско-английска, превежда между двата езика. Да кажем и че съединява двете пространства, това на дома, личното, и извън дома, публичното. Може да борави с двете, адаптивна е и се бори за достъп. Ако е изключена, тогава още по-добре: ще бъде аутсайдер и чужденка. Създава силно идеологична и добре направена книга.

Книгата чете поема от XVIII в. и възстановява живота на нейната авторка Айлийн Дъв „извън научните пътеки“. Мисията на Дерън е да открие „отсъстващата Айлийн“. И през нейния живот да разкаже своя. Автобиография през историческо женското. Едно прекалено добро момиче, което забравя за своите нужди и се жертва за другите (преди години същото момиче е неправдоподобно лошо), се чувства полезно да ражда деца и да търка-мие къщата. Уж е само това, но вътре в джоба са сложени всички социални политкоректни моди, за които се сещате – последното дете има опасност да е с увреждане и пребивава в интензивно отделение, майката участва в банка за кърма, завещава тялото си за донорство, изследва се за рак на гърдата, кастрира котки и се грижи за животните, има градина и спасява пчелите, свидетел е на вазектомия, дарява коса, прави си татуировка и още... Над всичко изследва заличения женски живот и пише/превежда. Капките мляко през капките мастило. Поемата на Айлийн е любовна. Историята в нея е трагична и напомня някои български фолклорни балади.

Извън феминистичните клишета има моменти, в които романовото е в сила, въпреки че „Призрак в гърлото“ е обявена за книга на годината в раздел нехудожествена проза. За да се отърве от някои комплекси, героинята авторка решава да кокетира с липсата на надеждна основа за писане, разочарова се от себе си и „разочарова и читателя“. Пише, че е обречена на неуспех от самото начало, защото миналото е по принцип предпоставено от мъжете и краят в него също е предизвестен. Авторката нарича себе си аматьорка, но по-вероятно мисли, че историята изобщо не може да се възстанови, и празнува „оцелялата тайнственост“ без открития.

В книгата с поезия „Веднъж през август“ на Илко Димитров има обратното. Някой може да се снабди с история, при условие че друг го вижда. Мухата в стаята няма своя история, защото не сме проследили до края нейния полет. За Дерън е важно да бъде харесвана и да говори за всички онези социални неща с женския си глас, докато в книгата „Веднъж през август“ има един, който не иска да е политкоректен, „всички сте хубави всички сте грозни/ аз не съм“. За този някой е важно да каже това, за Дерън е важно да каже нещо. Да не стане грешка да обичам себе си вместо света, ще каже той, а тя ще тръгне да го обича и спасява. При Илко има нещо от Итало (Калвино), при Дерън от всички, които цитира в книгата, пряко като Елен Сиксу и скрито като например Елиф Шафак... Лирическо-повествователният герой на Димитров е нещо друго, независимо какво. Дерън е същото, независимо какво с презумпцията да е друго.

Диалогът между книгата, написана по всички правила със стипендия и благодарение, е обратното лице на онази, писана без правила, но с носталгия по „отредените места“.