Култура / Брой 4 (3007), Април 2024

„Високи прозорци“, Филип Ларкин, Издателство за поезия ДА, превод от английски Кристин Димитрова и Георги Пашов, художник Росица Ралева, 2024 г.

В следвоенна Англия името на Филип Ларкин не просто е популярно. Той е най-известният и най-обичаният ѝ поет. Ларкин пише и романи – „Джил“, „Момиче през зимата“, две новели, но с дамски псевдоним, есеистика, рецензии за джаз музика – „Всичко за джаза“. Писмата му пък, според неговите английски изследователи, задължително трябва да се четат точно толкова, колкото и неговата поезия.

Роден е в Ковънтри през 1922 г., син на счетоводител, признава, че е имал „скучно детство“. Има лошо зрение и леко заеква, затова и прекарва повече време в самота. По-късно получава бакалавърска степен от колежа „Сейнт Джордж“, Оксфорд. Оттогава е и приятелството му с Кингсли Еймис. Двамата принадлежат за известен период към „Движението“, асоциация на писатели, обединени от антимодернистки и антиекспериментаторски патос, призоваващи за яснота и прецизност в писането, както и за вярност към английската литературна традиция. След Оксфорд, до края на живота си Филип Ларкин работи като библиотекар, най-дълго в университетската библиотека в Хъл, за която той има съществен принос. Но представете си го – по цял ден сред прах и книги, всекидневие без особен поетизъм. В едно интервю казва, че животът му е „толкова прост“ – „работа, хранене, миене, телефон, писане, пиене, телевизия вечер. Почти не излизам“.

Но четейки стихотворенията, написани в този „прост“ и скучен живот, подозираме, че това не е съвсем вярно. По-важното е, че се срещаме с голяма поезия, която ни предизвиква да погледнем през един наистина „висок прозорец“.

Стихосбирката „Високи прозорци“, която най-после ще срещне българските читатели с поезията на Филип Ларкин, носи заглавието на негова книга от 1974 г., но може да бъде четена и като хронология на поетическото му развитие. И като последователност в изразяването, като вярност към избрания път. Тя съдържа някои ранни стихотворения от 40-те и 50-те години, съответно от книгите „Северният кораб“ и „По-малко измаменият“, втората, както пише Кристин Димитрова в текста си за Ларкин, „го извежда начело на поетите от поколението му“. Следват творби от неговите книги от 60-те и 70-те, които са наистина представителни за майсторството му – „Сватби по Петдесетница“ и „Високи прозорци“, както и от „Събрани стихотворения“, 1988 г.

Големите теми в поезията на Филип Ларкин са смъртта, любовта, животът в едно негероично следвоенно време, когато „небето дреме“ – „безлично време – /време, оскъдно на събития“. Мрачно и бездуховно. Скучно. Животите в него са „закърнели“, желанията – умъртвени. В това време младежките стремежи и мечти са разрушени. Нещо повече, движението е единствено към смъртта. Англия „си отива“. А обичайно посочваното спасение – любовта? Поетът е скептичен към нея и нейната дълготрайност. Към нейната утеха, към това, че „решение ще прати“.

Има едно непрестанно настояване в тази поезия, че човекът пребивава в миналото си, което също не е място за покой и радост.

Смъртта би трябвало да бъде очаквана с вяра – като покой, като друг живот. Е, „смъртта е смърт – и с хленчене, и в битка“. И има страх от това, което иде. „Ужасът ми от смъртта е жив / и тежки, грозни страхове бера“. „И няма трик, чрез който този страх да победим…“

Много важно ми се струва да четем Филип Ларкин, като забравим някои клишета за това как трябва да звучи поезията. Не романтизъм, не патос и фанфари, а искреност, достъпност, честност. Понякога и вулгарност. Защото за да пишеш за това време и тези хора, трябва да говориш техния език. Тези хора, това време, тази Англия са фокус на поетическото внимание и честността изисква да говориш без претенциозност и без фалш. С ирония и самоирония. Преживяванията са реални и независимо от сложните идеи в някои от стихотворенията дават на читателя си усещане за точност и автентичност. Те са и майсторски „направени“ – като структура, ритмична организация, метрика…

Но след всичко казано и най-вече пропуснато за тази впечатляваща поезия – голямото признание е към преводачите. Защото без тях просто щяхме да се разминем с Филип Ларкин. Което никак нямаше да е добре.