Култура / Брой 5 (3008), Май 2024

За различните поколенията във фотографията и за това как се променя отношението на обществото към визуалния материал – Оля Стоянова разговоря с документалния фотограф Денислав Стойчев

Стоял ли е някога пред вас въпросът – фотография или рисуване?

Ако се върнем назад до зората на фотографията, ще видим, че първите фотографи са химици, оптици, изобретатели, а малко след това и художниците започват да се преквалифицират, използвайки знанията си за композиция, перспектива, характер на светлината. Откакто се помня, изпитвам силна нужда да запечатвам сюжетите и ситуациите около себе си. Опитах с рисуване – нямах нужното търпение. За писане бях твърде неопитен. Когато в живота ми се появи фотоапаратът, прегърнах неговото чудо на запазване на всичко, което намеря за интересно.

Имате и опит като фоторепортер. Как се промениха медиите и мястото на фотографията в тях през последните десетина години?

От ученик сътруднича на местни издания, но по-сериозен опит започнах да трупам като стажант във вестник „Труд“ през 2012 г., когато бях студент по журналистика. По онова време фотоотделът наброяваше 7–8 души. Днес в същото издание работи един фотограф, а новинарските агенции имат не повече от 3–4 щатни фоторепортери. Пишещите журналисти и кореспондентите от страната станаха и фоторепортери, без да имат нужната квалификация. Финансовите възможности на традиционните медии не само у нас, но и по целия свят се сринаха. Собствениците и редакторите, а оттам и аудиторията занижиха критериите си към качеството на визуалното съдържание. Световните фотоагенции пък плащат центове за труда на нещатните си сътрудници. Работата на фотожурналистите девалвира. Много ми липсва борбата за снимката, която ще се отпечата в утрешния вестник. Преди на важните събития отиваха двама или повече фотографи от една медия, за да го илюстрират по-всеобхватно.

Цветан Томчев, който беше дългогодишен фотожурналист и редактор, а също и мой ментор, много се тормозеше от спада в нивото на професията. Около 2000 г., следейки тенденциите на Запад, той беше предвидил възходящо развитие на фотожурналистиката и медиите и у нас, по-силно търсене на визуална журналистика, повече конкуренция, по-атрактивно заплащане. По негови думи и сведения на по-възрастни колеги такъв пик наистина е имало около 2006–2008 г., но след това медийният пазар тръгва надолу. Томчев не беше предвидил бума на смартфоните и социалните мрежи, а оттам и занижаването на медийната култура на обществото.

Изчезва ли обаче репортажът като жанр в медиите?

Да. Големите фоторепортери отпреди 10–20 години у нас днес снимат корпоративни събития, интериори, сватбена и семейна фотография, реклама или станаха ресторантьори. Уебмедиите обаче позволиха публикуването на много повече и по-обемни фоторепортажи, отколкото в печатните издания. Но днес все повече консумираме съдържание не в сайта на дадена медия, а по страниците ѝ в социалните мрежи. Навиците ни се промениха и вниманието се скъси – картинката спря да изкушава и дойде видеото. А днес цар са кратките видео форми. Къде ти място за фоторепортажи?!

Обаче интернет даде възможност фоторепортажи да се появяват и в медии, в които преди беше невъзможно. Стар лаф на фоторепортерите е, когато ги питат за кого снимат, да отпратят досадника с думите, че снимат за радиото. Днес БНР има щатен фотограф, „Дарик“ излъчват разговори с гости на видео. Някои от най-добрите американски фотожурналисти работят именно в Националното обществено радио (NPR). Остава интересът и към т.нар. бавна журналистика, към документалната фотография, към дългите наративни форми. Но този интерес е нишов. Медиите се съобразяват с технологиите, модите и нагласите на аудиторията, а не ги направляват.

Създаването на репортажи става все по-трудно, пише Ришард Капушчински още преди четвърт век. Той има предвид, че в писането трябва да се включват все повече знания, да се проверяват фактите. Как изглежда това от визуалната страна?

В писането наистина трябва да се включват дълбочинни знания, наблюдение на събитията, специализация, затова в редакциите има отдели и ресорни репортери. В идеална медийна среда фотографиите също се специализират – например в политическа или военна фотография, в социалните сфери, в лайфстайла, спорта. При документалната фотография проучването преди започване на същинската работа може да отнеме и години. В репортажа това е неприложимо, подходът е различен, няма как всеки ден да създаваме magnum opus-а на кариерата си. Но с познаване на процесите в държавата, региона и света един фотожурналист може да създава репортажи, които да са интересни и информативни.

Появата на т.нар. гражданска журналистика според мен бе истинската „различна гледна точка“, нова и неочаквана. Войните в Ирак и Афганистан съвпаднаха с епохата на онлайн блоговете и тогава местни хора с достъп до интернет публикуваха хроника на събитията, снимки, лични свидетелства – такива, до каквито журналистите на терен нямаха достъп, защото са embedded, „прикачени“, към армията или са на безопасно разстояние. Сведенията от епицентъра на бойните действия вече идват от потърпевшите, не от телевизионните журналисти, включващи се в новинарските емисии от покривите на хотелите си.

Възможността хората сами да създават съдържание ги овласти в създаването и направляването на информационните потоци. Не мога да преценя дали смартфоните и социалните мрежи не изиграха и лоша шега, като частично откъснаха професионалните журналисти от този поток. Да обърнем внимание и на обществения интерес, към който би трябвало да е насочена журналистиката. Ето, циркулират от ужасни по-ужасни снимки, видеа и разкази от войните в Украйна и в Ивицата Газа. Те отвратиха ли света, провокираха ли хората за масови антивоенни движения, накараха ли ги да притиснат политиците, взимащи решенията? Не, нищо не се променя. Различните гледни точки в социалните мрежи само радикализират идеологическите противници.

За да се разкаже една история, достатъчно ли е да се направят снимки и да се напише текст?

Преди петнайсетина години мултимедийната журналистика набираше популярност. Правеха се фотоистории, които включваха в себе си и видео, звук, текст. Дори в София през 2010 г. се проведе майсторски клас по мултимедийна журналистика с Кенет Кобре, преподавател от Държавния университет в Сан Франциско, по покана на Цветан Томчев. Тогава се насърчаваше идеята фоторепортерът да може да пише, да интервюира, да записва звук, да снима видео, да монтира на терен. Легендарната фотоагенция „Магнум“ откри собствена платформа за мултимедийни истории – Magnum in Motion. Сещам се за една много интересна интерактивна история за въглищните мини в Китай на френския документалист Самюъл Болендорф. В нея разглеждащият сам избираше коя точка да посети, по кой път да поеме, дали да зададе въпрос към предварително интервюиран човек.

Обаче тази концепция явно не резонира с аудиторията и подобни инициативи са изоставени. Може би има връзка и със загиването на формата Adobe Flash. Все пак днес големите чуждестранни медии продължават да продуцират истории, които ползват фотография, видео, графики, текст и уеб дизайн. У нас единствените, които се занимават с такава журналистика и които са ми известни, са Александър Николов и Димитър Панайотов от дигиталната платформа „Документалисти“ (вж. сп. „Култура“ 5/2022).

Имали ли сте период, в който сте се отказвали от снимането?

От снимането не помня да съм се отказвал, защото то е начинът ми на живот. Редувам активни периоди с такива на назряваща досада от тази работа и прегряване, но не е нещо по-сериозно. Да, от години спрях да съм навсякъде с фотографската чанта на рамо. Взимам си фотоапарата само по работа, а правя „всекидневното документиране“ с телефона си. Снимам все толкова много. Даже през 2021 г. направих изложба в Пловдив от телефонни снимки – напълних три стаи с около 700 фотографии, отразяващи годината след началото на пандемията.

Какви са темите, които са ви интересни? И как се променя този ваш интерес през годините?

Интересът ми напоследък премина от динамичната към по-статичната фотография. И докато преди се хвърлях към дадена история предимно емоционално, сега отделям повече внимание на проучването, обмислям селекцията, форматите и експонирането, пространственото излагане. Което значи все по-малко същинско снимане и все повече постпродукция. Темите, които ме вълнуват, са свързани с хората и общностите около мен. Занимавам се с поколенията, младежите, доброволчеството, живота в малките градове и на село, източноевропейския градски облик, православието, субкултурите. Основният ми жанр може би е личната документалистика. И задължително в серия – изпитвам сериозна трудност да покажа единична фотография и да съм спокоен, че тя може да изрази всичко, което имам да кажа и покажа по темата.

А днес има ли ново поколение във фотографията?

Може би трябва да говорим за онлайн поколение, което създава фотография не за периодични издания, галерии и книги, а за брой преглеждания, споделяния, „лайкове“ и ангажираност. Поколение, адекватно на актуалните технологии и владеещо маркетинга. Но има и млади фотографи, които страхотно съчетават старото и новото. Например Дамян Думанов, който снима на филм, проявява и копира сам, прави много интересни творчески книги и списания. И същевременно има добро присъствие в социалните мрежи.

Днес фотоартисти прибягват до видеоарта, колажа, инсталациите на обекти, типографията или си сътрудничат с артисти от други изкуства. На последната ми изложба „Заедно за кратко“ в галерия „Синтезис“ през февруари и март т.г. най-силното съпътстващо събитие беше театрално-фотографският пърформанс „Симулакрум“ на сдружение „Конклав“. Извърши се своеобразна интервенция върху снимките ми по стените с нови фотографии и тяхното оживяване в стаите на галерията.

При фотографията у нас има и друга много отчетлива тенденция – силния интерес и разпространеното практикуване на уличната фотография, улавянето на пулса на улицата, а оттам и на духа на епохата и мястото. Стрийтфотографите създават ценен документ за бъдещето. Те имат общност, спонтанно се съревновават за по-сюрреалистична и необичайна фотография, за по-дълбочинно изграждане на истории. Разбира се, и на мен това ми е на сърце.

Друг универсален белег на новото поколение във фотографията е вглъбението в личните истории. Интимната фотография. Прекрасните наши фотографки като Деяна Стаматова и Станка Цонкова-Уша днес имат множество свои осъзнати и неосъзнати последователи. Отделно, личните истории може да не са само творческо изразяване, а звучен активизъм. Например Нан Голдин.

Адекватни ли са тези процеси на онова, което се случва в Европа и по света?

Споменах за фотографията като активизъм – за защита на човешките права, запазване на околната среда, позитивни законови промени. Друг важен процес е отказът от самоцелното декоративно изкуство. Също много добро явление е, че у нас фотографията не просто влезе в големите галерии, а се нанесе трайно в тях! Също така все повече автори издават фотокниги. Последната книга на Христина Ташева е сред отличените в престижния конкурс за книги на Paris Photo и Aperture, взе и други награди. Важни фотокниги издават и Евгения Максимова, Веселина Николаева, Никола Михов, Тихомир Стоянов, Пепа Христова, Димитри Стефанов, Яна Лозева и др. Артисти като Мартин Атанасов и Мария Вълкова пък организират работилници за изработка на фотокниги и „зинове“ и помагат на още колеги да се включат в тази творческо-издателска дейност.

Какви бяха отзивите от изложбата ви „Заедно за кратко. Милениали в България. 2010–2016“ в галерия „Синтезис“ в София?

Още не съм разгледал книгата, в която посетителите оставяха свои отзиви за изложбата. Обаче в стотиците разговори на живо през двата месеца на „Заедно за кратко“ хората най-често разпознаваха своята младост на снимките. Това много ме зарадва, защото говори за универсалността на моментите и образите. Поканиха ме за интервю дори от Православната телевизия на Софийската митрополия. Имах тур с ученици от Гимназията за приложни изкуства и с тях открихме, че музиката, която слушаме по купони, често се препокрива. От отзивите научих, че моето поколение, както и всяко друго, съвсем не е неповторимо само по себе си, а в младостта си всички си приличаме.