Култура / Брой 5 (3008), Май 2024

„Мястото е свободно“, Валери Валериев, редактор Петър Чухов, оформление Иво Рафаилов, издателство „ВС Пъблишинг“, 2024 г.

През XVII век Блез Паскал доказва, че да вярваш в Бог е по-изгодно, отколкото да не вярваш. Това днес бихме нарекли правилна оценка и управление на риска. В крайна сметка всички тръгваме от една неизгодна за нас ситуация и се опитваме, докато трае животът ни, да подобрим нещата. Тръгваме от една „творческа криза“. В романа „Семейство Мартен“ героят писател на Давид Фоенкинос, който за пореден път не иска нищо от читателя си, а просто си говори, пишейки, е изпаднал в творчески застой, и прави облог с едно решение и едно действие – да излезе на улицата и да опише историята на първия срещнат човек. От нищо се надява на всичко. Прави една крачка – от себе си към другите, по-точно да разбере собствения си живот чрез живота на другите. Дава си аванс на увереност. Въпреки че инстинктивно знаем как „във всяка увереност се крие предчувствие за провал“. Да инвестираме вяра в Бог с нагласата да спечелим по Паскал.

И ето, Валери Валериев в новата си книга „Мястото е свободно“[1] разсъждава, че има място за подобен плюс въпреки многото минуси. Тръгваме от разума и дори без професията на адвокат се борим за справедливост. Но след първата книга „Факти“ (Фондация „Литературен вестник“, 2015 г.) вземаме за отправна точка разума в „Кражбите зачестиха“ („ВС Пъблишинг“, 2018 г.) и виждаме как рациото пропада. В третата книга на Валериев „Засечка“ („ВС Пъблишинг“, 2020 г.) все още упорстваме в различаването на доброто от злото. В критическия текст за нея прогнозирам, че „след „Засечка“ може би ще има нещо съвсем различно, дори някаква „търпелива“ проза“.[2] Наистина в новата книга има повече търпение. И дори свободно място след фактите, разума и етиката. „Разсъждаващото писане“[3] на Валериев ни води към нещо различно.

С първото стихотворение краят на времето наближава. Говорим през точката на болката, там се събират всички думи. В задружната компания на другите героят разбира, че е сам, „излязох сам на грешното място“. Поне осъзнава, че не е необходимо да прави „велики неща“. Църквата като преобърнат рапан пази „грохота“, опита. Подробно е описано съмнението. Паскал ни е казал: „Нека не търсим увереност и устойчивост. Плуваме по средата, винаги несигурни и колебливи“. При Валериев уж всичко е наред, но кардинално не е. Светът е абсурден въпреки моята логика, която притежава най-честната субективност. Темата за свободата и копнежа извежда до растяща заплаха. „Крием се, завити през глава“ и веднага си мислим за страха от смъртта. А после идва темата Еклесиаст, защото „всичко в човека е лъжа“, а се „върти една и съща вода“. Трудно е да се определи логиката на живота, но ние се опитваме. Да оставим, че победителите също ще изгубят всичко. Анализите на смъртта са навсякъде, но ние и без това знаем, че всичко е гонене на вятъра. Тъкмо си се наместил за има-няма 60–70 години, и трябва да ставаш. Мястото е свободно.

Но то е освободено и за още нещо. За Фоенкинос писането е като приобщаване на дадена територия.[4] Валериев рамкира пространството като място между две вечности, предираждането и следсмъртта. Така усвоява пространството. И в тази книга проблемът вече не е разбирането, а действието след него, не осъзнаването, а делото. Лутанията на безсмъртната душа е време да приключат в спокойствие, което запазва границите. И най-голям проблем имат хората, които нямат проблем, докато висят на косъм.

Книгата на Фоенкинос е за писането, а сюжетът е декорация, но за Валериев той е важен. Как разказва, също е предмет на неговата книга. Виждаме скелет на разказ, който трябва да се сглоби в логическа конкретика. И в предишните книги беше така. Но тук има направо сценарий, картина, отдолу със субтитри. Ремарките са дълги, а репликите в болд са кратки и съдържат важното. Всичко е по-драматургично. Киносценарий за уестърн или комикс поезия? Може да го наречем и така: поезия с публицистика и логика с парадокс. Облог има, мястото е свободно за съдържанието и начина на писане, гледани от страната на вечността.