Емоция ли е космополитизмът?
Philipp Hübl, Die aufgeregte Gesellschaft. Wie Emotionen unsere Moral prägen und die Polarisierung verstärken, Bertelsmann Verlag, München, 2019.
Книгата „Разтревоженото общество. Как емоциите влияят на морала ни и засилват поляризацията“ на немския философ Филип Хюбл (род. 1975 г.) прави интересен опит за анализ на политическите и ценностни разделения в съвременните развити общества, опирайки се върху емпиричните резултати от изследванията в сферата на поведенческата психология. Понятийни опозиции от рода на „център-периферия“ или „космополитизъм-патриотизъм“ очевидно маркират основни линии на противопоставяне и конфликт в днешния северноатлантически свят, които са допълнително заострени от динамичните, течащи в глобален план процеси на либерализация и масова миграция на потоци от хора от т.нар. Трети свят в посока към Европа. Подобни тенденции вълнуват не само широката общественост, а и хуманитарните и социалните науки, които, такава е амбицията на книгата, не само търсят обяснения, но и се стремят да посочат път към преодоляването на въпросните проблеми.
Подходът на немския автор се изразява в обвързването на различните съвременни политически позиции и пристрастия, разделени най-общо на три групи: консерватизъм, либерализъм и левичарство, с конфигурацията на спектъра от емоции у човека, която изглежда по различен начин във всеки един от трите отделни случая. За основа тук служи една концепция за фундаменталните компоненти на човешката личност, разработена от психологията – става дума за т.нар. OCEAN признаци (отвореност, съвестност, екстравертност, кооперативност и емоционална нестабилност), модел, с чиято помощ днешната наука се стреми да класифицира не само индивидуалните поведенчески структури, но и профила на цели общества и култури. И така, либерално мислещите (и гласуващи) съвременници ценят най-много личната свобода, за левичарите централна роля играе загрижеността за благополучието на другия (на немски Fürsorge), а изповядващите консервативни политически възгледи поставят на първо място чистотата и реда, разграничавайки по този начин между собствената социална група (Хюбл предпочита да говори за „племе“) и другите, които си остават чужди и неприети.
Авторът съчетава така представените мирогледни нагласи с анализ на емоционалните реакции на страх и погнуса, за да обясни разликите между въпросните три политически перспективи. Известно е, че се страхуваме или гнусим от нещо тогава, когато познатите понятийни и ценностни схеми откажат да функционират при опита да бъде схваната и осмислена конкретната ситуация, в която се намираме. Неслучайно авторите в сферата на т.нар. хорър жанрове в изкуствата (независимо дали става дума за литература, или кино) отправят именно подобен род концептуални предизвикателства към мисленето на публиката, провокирайки съответния емоционален ефект. Аргументът на Хюбл гласи, че консерваторите са онези, които държат на унаследения и утвърден ред, не желаейки да толерират разместването и промените в категориалната рамка на традиционната западна култура, независимо дали става дума за навици и конвенции от сферата на бита, храненето и облеклото, или пък за контакта с чужди религии и обичаи. Либерално настроените съграждани от своя страна не само не изпитват вътрешен дискомфорт от сблъсъка си с непознатото и чуждото, а активно търсят нови преживявания – нагласа, която Хюбл именува „неофилия“. От кулинарните експерименти до толерантността и симпатията към пришълците от други култури – отвореността към новото не се явява просто индивидуална черта, а социален маркер, сигнализиращ принадлежността към прогресивно мислещите космополити, които населяват мултикултурните съвременни метрополии. Разминаването между либерализъм и левичарство (и двете позиции се дефинират в противовес на консерватизма) се изразява в различната в отделния случай относителна тежест на значението на индивидуалната свобода или съответно на грижата за другия.
Космополитизмът като социална идентичност – подобно твърдение със сигурност би прозвучало интересно за съвременната българска хуманитарна общност, която напоследък (пре)откри проблеми от рода на разграничението между „фалшив“ и „граждански“ патриотизъм или въпроса дали Алеко гледа на своя Бай Ганьо със симпатия, или с ирония. В по-късна статия (от 2022 г.) Хюбл дори прави опит да обясни интереса към естетическото новаторство – в полето на модерното и на авангардното изкуство – отново с оглед на обстоятелството, че тук биват проблематизирани традиционните художествени категории и разграничения, което от своя страна сигнализира за принадлежност към социалната група на отворените към другото и непознатото съвременни космополити. На това място родният читател неизбежно се сеща за Христо Явашев-Кристо и неговото творчество, отношението към което функционира като един вид лакмус за наличието или отсъствието на провинциализъм в разбиранията за изкуство на днешното българско общество.
Обвързването на политическия дискурс и неговата динамика с философията на емоциите и с поведенческата психология притежава привлекателност именно с обяснителната си сила, понеже перспективата на Филип Хюбл е в състояние да обедини под една шапка редица феномени от сферата на политиката, както и от по-широкия културен контекст, в който последната функционира. Ако се върнем на специфичния интерес, който българският хуманитарен дискурс в последно време проявява към същата проблематика, то следва да отбележим, че би било изключително полезно дебатът да се отвори в посока към процесите, които текат по очевидно сходен начин в кажи-речи всички съвременни развити общества. Символни конструкти от рода на „град“ и „село“ например, репликиращи разграничението между отворената толерантност и консервативното издигане на стени около себе си, само на пръв поглед са генетично залегнали в структурите на българското мислене. Всъщност се оказва, че и в Западна Европа политическият дискурс си служи с доста близка до нашата понятийна система. Осъзнаването на този момент би могло да посмекчи патоса, изпълнил немалко „прогресивно“ настроени български интелектуалци, които продължават да се борят, за жалост по-скоро с половинчат успех, за преодоляването на удивително жилавия, но всъщност напълно обясним роден провинциализъм.
Сериозният прочит на „Разтревоженото общество“, разбира се, няма да е пълноценен, ако към автора не бъдат отправени и някои критични забележки. Емоционалните реакции, чиито функции сродяват homo sapiens с немалко други биологични видове, често пъти са изключително комплексни и надхвърлят полуавтоматизираното афективно „сканиране“ на случващото се в окръжаващата среда. Емоции като любовта или например омразата са в състояние да се разпрострат и върху абстрактни същности от рода на футболни отбори или дори на цели държави или народи – нещо, което все пак е характерно единствено за човека и не може да бъде задоволително обяснено само с помощта на схемата страх-погнуса-отвореност, с която борави Филип Хюбл. Освен това консерватизмът в качеството му не просто на политическа позиция, а на мирогледна картина е изключително многообразен и не бива да бъде свеждан единствено до нежеланието за приемане на непознатото. Например схващането, че Западът е създал култура на рационално-научното познание, която в това си качество следва да бъде оценявана по достойнство и опазвана от всевъзможни – външни или вътрешни – опити за нейното отричане и загърбване, по своему също е консервативно. Тук стремежът към съхранение обаче е от втори порядък, той не се изразява в елементарния отказ от толерантност към чуждите култури, а в съзнанието, че въпросните интелектуални достижения са важни именно защото дават възможност за рационално дистанциране от първосигналното, повлияно от афектите реагиране спрямо околния свят.
В „Разтревоженото общество“ Филип Хюбл подчертава, че емоциите следва да бъдат допълвани от рефлексията на разума – една изцяло кантианска теза, която не отрича биологичните фактори в мисленето на човека, но същевременно не се отказва от просвещенския проект на надхвърляне на измеренията на индивидуалното и конституиране на един транснационален (и транскултурен) коспомолитен политически ред, в който не страхът, а отвореността да функционира като основен механизъм на интеграция и комуникация. Всичко това разбира се не отменя факта, че много от представените в тази ценна книга идеи и твърдения се нуждаят от фундаментално доразработване и прецизиране.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук