Култура / Брой 5 (2958), Май 2019

В една от съхранилите се ранни записки на Леонардо да Винчи откриваме следната фраза: „Това, което няма край, няма никаква фигура“. Максима, казваща много за ренесансовия гений от Винчи, на чиято личност и творчество посвещаваме темата на броя си, тъй като Леонардо по уникален начин персонифицира цялото многообразие на Новото време. Интересите му са колосални и наистина нямат край: той е голям художник, но едновременно с това е и естествоизпитател, анатом, архитект, музикант, изобретател на най-различни оръжия и технически нововъведения, с каквито реално разполагаме едва днес. Непрекъснато захваща едно и изоставя друго. По замисъла си неговото творчество има амбицията да обеме всемира – което го превръща в един вид запазена марка на европейската цивилизация. Ала смайващо е друго – че той не довежда почти нищо докрай. Както изтъква Умберто Еко в интервю, което можете да прочетете в броя, горчивата истина е, че този ренесансов гений често бърка или радикално греши в проектите си. Дори визионерството на Леонардо да Винчи в науката не само че с нищо не подпомага, а даже нанася вреди върху собственото му изкуство – шедьоври като „Тайната вечеря“ или „Битката при Ангиари“ са на път да изчезнат заради неудачните му експерименти с естеството на използваните бои.

Леонардо ни дава образ на модерността, с всичките ѝ горделиви пориви и често несбъднали се илюзии. И тъкмо като такъв този „съвършен израз на съвършенството“ (Кенет Кларк) трябва да бъде осмислян и преосмислян. В творчеството му е заложено титаничното противоречие на цяла една епоха. Но както подчертава още Томас Ман, кой е казал, че творчеството се мисли единствено през резултата, порядъка и хармонията? Не става ли все по-очевидно днес, че зад ренесансовия културен космос, традиционно възприеман като безупречно сияен и хармоничен, се крие немалко хаос и сумрак? Нещо, което самият Леонардо признава в прочутата си автобиографична притча за пещерата: „Воден от страстна охота, жадуващ да съзра великото преизобилие на необичайни форми, сътворени от изкусната природа, бродейки из сумрачни места, стигнах до входа на огромна пещера; и пред нея съвсем стъписан, без да зная какво се случва с мен, аз се сгънах на две, опирайки се с лявата ръка на коляното, а пък с дясната прикрих взора си от светлината; накланях се насам и натам, за да видя има ли нещо вътре; но ми пречеше непрогледният мрак. И докато стоях там, в мен изведнъж се пробудиха две неща: страх и желание. Страх, защото пещерата бе плашеща и тъмна; желание – да съзра не се ли крие вътре нещо чудесно“.

Страх и желание. Спотаени импулси, залегнали до голяма степен в основата на онова, което Владимир Градев описва в статията си като „мита Леонардо“? Мит, обраснал с такава гора от езотерични и все по-екзотични интерпретации, че дори описаната по-горе Пещера на страховете и желанията зейва в наши дни като пусто място. А тъкмо тази пустота е най-плашещото нещо за съвременния човек. Отглас от нея откриваме и в юбилейното интервю с големия български скулптор Павел Койчев, който продължава да се пита защо „при днешното съзидание цялата енергия на човека е обърната навън, докато Бог е казал навътре да е посоката? И какво означава да се развиваме, накъде да се развиваме?... Защо винаги се има предвид основно материалното – да правиш високи сгради, бързи коли, нови телефони… Но само и единствено в материална посока. А е казано: „Познай себе си!“. Значи трябва да се развиваме навътре. Това е развитието, другото е пагубно“.

Тъй че сме на кръстопът – заявява френският социолог на комуникацията Доминик Волтон в разговора си с папа Франциск, който също предлагаме в броя. И според него „въпросът не е да хуманизираме техниката, а да хуманизираме Човека и да го съхраним“.