Култура / Брой 5 (2958), Май 2019

Със скулптора Павел Койчев разговаря Митко Новков

Изложбите на Павел Койчев винаги изненадват. От години той работи с неустойчиви материали, протестирайки срещу днешната свръхматериалност. Така беше с глинената къща, назована „Градежът“ (2008), с „Водна паша“ (2009) в реката край село Осиковица, с мащабните изложби на открито по ливадите край същото село. В „Градината на тревата“ (12–23 март 2019 г., галерия „Райко Алексиев“, София) скулпторът се връща към библейската тема за грехопадението на Адам и Ева, тълкува значението на отхапването на ябълката, тоест посягането към Дървото на познанието, и поемането на човека по пътищата в този свят. На 30 май т.г. Павел Койчев навършва 80 години.

На плаката за изложбата „В градината на тревата“ е изведена нахапаната ябълка, но двете човешки фигури – на Адам и Ева – я надмогват по големина. Защо?

Изложбата ми е на два пласта. Основният, заради който я направих, бе да представя фигурални неща, по-големи от три метра. Шейсет и толкова години, откакто съм влязъл в гимназията, не съм направил фигура по-голяма от три метра! И си казах: „Хайде, нещо по-голямо да направя!“. Това е основната причина за тази изложба – да си проверя силите колко са. Другото бе темата. А тя е: много ме смущава как върви тоя свят. Цялата тази техническа работа, изкуственият интелект, дето се е задал, всичко това много ме безпокои. Не знам, може би защото съм абсолютен лаик в т.нар. информационни технологии.

В каква посока ви е безпокойството?

Безпокои ме, че всичко това ще ни затрие! Че homo sapiens-ът ще изчезне! Не им вярвам на информационните технологии! Не им вярвам! Защото доста поразии станаха по причина на човешкия интелект. Така си мисля поне. Да, смущението ми е като на лаик – ясно е, че е така, но го имам това смущение. Самовъзпроизвеждащи се роботи, а ние къде отиваме? Стивън Хокинг, ако не се лъжа, в едно от последните си интервюта каза, че за да оцелее нашият вид, трябва да тръгнем из космоса.

Той ни праща в космоса, а вие ни пращате „В градината на тревата“ – едно доста по-първично пространство?

Но пък това сме ние, това е човешкото пространство… Макар че Господ какво им е казал на Адам и Ева – да не се доближават до Дървото на познанието, защото ще умрат.

А защо са различни позите на мъжа и жената? Жената е с присвити колене, някак по-свенлива, по-прибрана, опряла се е на хълбок – по-въздушна е, докато мъжът се е разпищолил, излегнал се е, сякаш целият свят е негов и той му е чорбаджия. Какво ни казва тази свенливост срещу разпищолеността?

Той, мъжът, си е малко глуповатичък (смее се). Вярно, Ева се е изкушила от змията, ама тя му е дала ябълката, тя го е накарала да я захапе. Значи достатъчно глуповат е да не помисли. И позата му е такава – готов да действа. Докато тя е по-събрана, по-цялостна. Както си е всъщност, защото жената трябва девет месеца да отглежда живот, а нашата, мъжката, е да действаме. Понякога малко без да мислим…

Искате да кажете – ако тръгнем от тази максима, че действието е съзидание, мъжът по-съзидателен ли ще е от жената?

Ох (замисля се)… Не, нямам, нямам това предвид. При съзиданието цялата енергия на човека е обърната навън, докато Бог е казал навътре да е посоката. Защото добре, приказваме си: „Да се развиваме!…“. Ала какво означава да се развиваме, накъде да се развиваме? Има се предвид основно материалното – да правиш високи сгради, бързи коли, нови телефони… Всичко, всичко… Но само и единствено в материалната посока. А е казано: „Познай себе си!“. Значи трябва да се развиваме навътре. Това е развитието, другото е пагубно, ще умрете!

Казахте за материалното – затова ли са тези материали, които са нетрайни, евтини, леки, за да се подчертае по този начин свръхматериализираният аспект на днешния свят?

(Смее се.) О, не, не, от беднотия е… Основно от беднотия.

От беднотия?!

Да. По-евтино от стиропора няма. Знаете ли, аз направих едни работи през 1995 г. даже с говежда тор. Е, пък от това по-евтино наистина няма (смее се)… И нещо друго: разбирам какво ме питате, но да оставиш в траен материал нещо, не винаги има смисъл. Да оставиш една глупост в траен материал е доста нахално и глуповато. Не е такова и времето, като че ли няма нужда от трайни неща. Ново, ново, ново… И все по-бързо, и все по-бързо… Всичко се обезсмисля, даже днешният ден се обезсмисля, камо ли вчерашният. Все ново, все друго – къде? Закъде? Едно бързане. И накъде?

В космоса?

Да, в космоса… На Луната, на Марс, на Млечния път… Ами то колко млечни пътища има? Може ли да е все така, все напред?

Да приемем, че отиваме на Луната, ама сме си все същите хора – това ли имате предвид?

Е, там е работата я! Трябва постоянно с това да се борим, да преодолеем това, че сме грешни. С всяко раждане всеки започва отново. Отново да греши. Безкрайно е. По-космически далечно от това няма. Правим нещо нерешимо, но такава ни е формата. Това е homo sapiens. Както се шегувам за фигурите в изложбата: „Белким, като са по-големшки, няма да ги вземат в ракетата…“. (Смее се.)

А като приключи изложбата, пак ли ще унищожите експонатите?

Да. В небитието отиват, да. Както повечето ми работи, 80 на сто от изложбите ми. Знаете ли, това ме задоволява. И съзнателно съм го правил. Нямал съм желание работите да продължат живота си извън момента на изложбата. Ако имат някаква стойност, тя някъде си стои. И по-добре, че ще преминат в небитието, щото толкова неща виждам по тях, които не съм направил…

Не сте удовлетворен?!

Не съм, не съм.

Че то има ли творец, който да е удовлетворен?

Де да знам, може и такива щастливци да има... Но да ви кажа – леко ми е. Тези работи – нито е да ги съхранявам, нито е да ги хвърля. И хвърлянето е проблем.

Не можете ли да ги закарате някъде?

Няма къде.

В Осиковица?

Не, не. Най-малкото трябва да се облекат в смола. Иначе не може. Всички работи в Осиковица ги облякох в смола. Изникват и чисто материални, организационни, финансови проблеми. И да ви кажа – олеква ми, че ще ги унищожа. Не съм си правил илюзии... Трябват много пари, а и къде да ги сложа? Кой ще даде десетки хиляди левове…

Я колко Балкан, поляни всякакви, все някъде могат да се сложат.

В какъв материал?

Мрамор?

Знаете ли колко стотици хиляди левове са това? Да се отлеят само тези работи, правиха ми сметка в леярната, ще струва някъде седемстотин-осемстотин хиляди лева…

Само да се отлеят?!

И ще тежат над 10 тона. И това са сметките тук, в България, а за чужбина – не ми се говори… Не съм и имал илюзии, не съм изобщо мислил в такава посока.

Общината?

На това място, където бе мавзолеят, където вдигнаха „Бронзовата къща“, има решение всяка година да се излага по една работа на един артист. Бюджетът им е 100 000 лева. И аз я попитах Биляна Генова, която отговаря в общината за това пространство: „За да стои работата една година, трябва да е от материал. Все пак да има някакъв обем. А 100 000 лева не могат да покрият какъвто и да е материал“.

Включително стиропора?

Да, включително стиропора – заради смолата, труда… Да оставим хонорара, без пари ще го направя, хонорар да няма, но материалите?… Не могат да се покрият с тия пари. Затова възприемам тази изложба като концерт. Димо Димов, създателят на „Аполония“, ме пита: „Няма ли как работите ти да останат?“. „Ами професоре – казвам му, – вашето как е? Изсвириш го и го няма. Така и моите фигури – един концерт“. Изпълнение на цигулка. (Смее се.)

А защо го правите тогава? Проверка за триметровите фигури?

Ами затова го направих.

Само затова?! Не може да е само затова!

Само затова, казвам ви, само затова!

Не, не, в главите на тия фигури трябва да има и нещо друго…

Да, вечната тема: грехът, Адам и Ева, изгубеният рай… Затова избрах тази тема – откъде започва това, което е днешният свят. Важното е, че съм го направил.

Има според мен в това унищожаване и друг подтекст: че формата вече е създадена, по някакъв начин е документирана. И че след като го има документа, фигурите стават излишни. Защото са си изпълнили функцията…

Все ми е тая…

Това да не е някакъв тежък песимизъм?

Не! Не! Не! Аз съм работещ песимист. На тази възраст и особен оптимизъм: за какво?

Но няма да спирате, продължавате да работите?

Непосилно е финансово и физически, но не, няма да спирам. Макар понякога да е направо невъзможно, а и се поуморих. Има го и това нещо. Годините се натрупват, изложбите също, винаги са различни – пластично, тематично и т.н. Естествена е една такава умора. А и някакво безсмислие настава: хем ти се иска така, пък хем иначе. Едно разкрачено положение…

Но не можете да останете без работа, нали?

Да, да. Точно така.

И като не можете да останете без работа, това не е ли вид оптимизъм?

Не искам да го казвам, има толкова нищо неправещи оптимисти (смее се), че ми е неудобно да употребя думата оптимизъм. Като погледнеш, какво го чака всеки човек, след като приключи тукашния път? Ами чака го вечността, безкраят го чака. Едно такова приключение… Не ни се ще да ходим нататък, обаче като погледнеш, може и това да е (замисля се)… вечният живот. Може би е това… Да си призная, през последните няколко години мисълта за безкрая някак ме успокоява. Още не напълно (смее се), още не съм готов, но го има това успокоение.

Че има ли някой, който да е готов?

Де да знам, може би има някои такива съвършени хора… Предлага ти се една вечност. Вечност!

Тя, вечността, е ваша тема, поне аз така го виждам. Прав ли съм?

Да, точно така е. Но все пак не съм още готов да се цамбурна в това вечно блаженство. Всеки става равен на всеобщото: там няма малко и голямо, напред-назад, няма време, няма пространство, абсолютно равен си с всички…

Както казва един приятел, кинорежисьорът Коста Биков: „Смъртта е социализмът на природата“.

(Смее се.) Това е хубаво, много е хубаво! Няма малко и голямо, което аз, честно казано, не мога да си го представя изобщо.

А не е ли тази изложба, както и всичко, което ще се случи след нея – изчезването на фигурите, но и запаметяването им по най-различен начин – проява на убеждението, че формата е вечна?

Да, абсолютно, абсолютно прав сте! Ако на нас е дадено нещо да познаваме, това е формата. Защото самите ние сме форма. Ти просто пребиваваш във формата. И ако времето е наша измислица…

Според Кант особено…

… и ако разбираме от нещо, то е от пространството, да го кажем така. Защото самите ние сме пространство. Друго не знаем. И без да го мислим, ние го познаваме някак си. Ненапразно е казано, че Господ е първият скулптор... Първите неща, които е правил човекът, са триизмерни. Рисунките – това е късна работа.

Колко време ги правихте тези фигури?

Една година ми отне този проект. И не съм го правил сам, имах двама помощници, мои колеги. Не че не мога, можех и сам да го направя, но щеше да ми коства страшно много време и усилия. Това са 46 кубика стиропор, просто физически ми се опира.

А удобен материал за ваене ли е стиропорът?

Да, да. Можеш всичко да правиш с него.

Със специални инструменти?

Телена четка и шкурка. Със стиропор можеш всичко да направиш. Няма друг материал, който да е по-евтин и по-удобен.

А още отначало ли дойде замисълът да работите със стиропор, или обстоятелствата го наложиха?

Още отначало. Никакъв друг материал не съм имал предвид. Няма нищо по-евтино и по-достъпно от стиропора.

Имате и други работи, правени с нетрайни материали – говежда тор, слама, клечки, стана дума за тях. Не се ли крие тук желанието да покажете, че пред онова, вечното, безкрайното, за което говорихме, материалът – какъвто и да е той, дори да е мрамор, дори пирамидите да са – пак е нетраен, крехък, мимолетен?

Ами да, възможно… Не съм се сещал така да го формулирам, но изглежда, че да. Дали е в стиропор, дали е в камък, или е в мрамор – пред вечността всички сме равни. Колко материал е отишъл в небитието, само като си помислим… И за колко време: било хиляда, било десет хиляди години – какво от това, никакво значение няма. Въпросът е да направиш форма, да я покажеш на очите.

А доволен ли сте от тези форми?

О, нека това не го зачекваме… (смее се)

Защо?

Само аз си знам.

Но публиката беше доволна?

Е, да, но те не знаят какво не си направил. Защото представата ти е идеална, а пък резултатът винаги е малко по…

Резултатът никога не е равен на представата?

Никога, никога… (замисля се). Имам една работа, „Градежът“, дето е там, в Осиковица, от нея съм доволен. Много неща направих и в мащаба, в който ми се искаше. Въпреки че има много несъвършенства, но основните неща съм ги постигнал, както съм ги мислил. От това съм доволен. Иначе аз над хиляда скулптури съм направил…

От експозиция след експозиция и от скулптура след скулптура – за да се стигне онзи момент, в който ще сте доволен.

Аз знам, че никога няма да съм доволен. Защото знам колко ми е потенциалът.

Е, той не е никак малък!

Всичко е относително. В сравнение с кого? Най-добър съм в нашата кооперация, защото там само аз съм скулптор (смее се). Гарантирано съм най-добър! А какво нещо е направил човекът през тия хилядолетия… Какво да говоря? Направиш ли така равносметката, като се поизправиш, виждаш каква е работата. Ама толкова мога… Почтено съм работил, колкото са ми силите. Една-единствена работа имаше, при която гледах да мине времето. Да я свърша, че да се свърши. Просто да я приключа. В Австралия бях на симпозиум през 1987 г., работеше се на камък. Мислех, че в Австралия има всякакви машини, най-модерни, и бях подготвил един проект. Обаче когато отидох там, трябваше да си купувам и длетата, и чука (смее се). И за два месеца направих работата само така, да свърши. Единственото нещо, което съм го правил, за да мина метър. Всичко друго колкото съм могъл, направил съм го.

Една голяма скромност има в тези думи…

Не, толкова съм нескромен, колкото не можете да си представите (смее се). Нескромен съм, защото искам да съм велик. Велик, в смисъла да направя съвършена работа. А иначе какво да се пъча? Погледнеш ли назад – абсолютни величия, абсолютно велики произведения са направили хората. Давам си сметка, че никога, никога няма да мога да ги стигна.

Е, ако държим сметка за гениите на миналото, май ще е по-добре никога да не започваме каквото и да е?

Да се питам и аз защо го правя… (смее се). Ама ей така. От греховете суетата е най-жилава. От смъртните грехове тя е ужким най-безобидна, обаче е най-жилава. Да се докажеш, да си намериш място в тоя живот. Като млад, разбира се, суетата те тръска яко. Не бих казал, че в последните години е така, но кой знае…

В главата ми по-скоро изниква друго определение, което сам си сложихте – работещ песимист… Акцентирам върху работещ.

Работещ песимист, да. Нали знаете, че има хора, които се раждат така: работи им се, но има и други, които се раждат, а им се лежи. Аз съм се родил, за да правя. Извън суетата – просто да правя. Едни се раждат с минуси, но плюсовете са повече, на други пък минусите са повече. За себе си мисля, че съм с плюс. Не го казвам нито за хубаво или за лошо – просто е така. Гледал съм така на живота – да правиш. А пък от друга страна: като правиш – да не замърсяваш с трайни материали пространството. Една такава – никаква работа (смее се).

Като отворихме дума за плюсове, да попитам следното: свеждаме композицията до 5 елемента – поляната, двете фигури, ябълката, която виси, и разбира се, смокиновите листа. Кой от тези пет елемента възприемате като най-голям плюс на цялостната работа?

Все пак фигурите. Двете фигури. При работата с пластиката аз направих макет 80 см, който се увеличаваше – тоест 1:10. Ако беше 20 сантиметра, другояче щеше да се пропорционира. В 80 сантиметра е друго. И този проект за увеличаване, той се увеличава механично: трябва вече размерът, пространството да ги мислиш. Изисква се промяна в пропорциите, в съотношенията на обемите. Трябва всичко това да го предвидиш. И виждам сега къде по-иначе е трябвало да се действа, ама вече е свършило. Все пак фигурите са най „в плюс“.

Знаете ли какво още ми направи впечатление: фигурите, Адам и Ева, са нахапали ябълката, сложили са смокиновите листа – вече са греховни, но пък са спокойни? Няма тревога върху лицата им.

Няма, вярно. Ала това е от безмерната глупост на човека. Още не са разбрали какво е станало. Мисля дори, че той още не е познал нея. Този момент е уловен в работата. Още не знаят какво е станало. Той, Господ, ги е изгонил, а те се чудят защо. Но още не са започнали да консумират познанието и греха.

Между познанието и осъзнаването на познанието са?

Да, между рая и греха – това е моментът, в който ги заварваме. И това им е последната безметежност. От там нататък няма безгрижие, приключи (смее се)…

Павел Койчев е роден на 30 май 1939 г. в София. Завършва Художествена гимназия през 1959 г. и Художествената академия, специалност „Декоративно монументална скулптура“, през 1966 г. Първата му самостоятелна изложба е през 1982 г. в София. Участва в проекта „Световни художници в края на хилядолетието“, ООН, Ню Йорк, САЩ (1999), на 54-тото венецианско биенале, Италия (2011), има множество самостоятелни изложби. От 2008 г. негови работи са постоянно изложени в парк-галерия „Оригиналите“ в махала Владовци, с. Осиковица, Софийско. Негови скулптури са притежание на НХГ, СГХГ, ГХГ-Добрич, ГХГ-Варна, ГХГ-Пловдив, ГХГ-Стара Загора, ГХГ-Кърджали, ГХГ-Плевен, Арт център „Хуго Вутен“, Херенталс, Белгия, Фондация „Петер Лудвиг“, Германия, частни колекции в Германия, Дания, Швейцария, Франция, Холандия, САЩ, Белгия, Италия, Испания.