„И леглото ни е зеленина“, Виолета Радкова, издателство „Жанет 45“, 2024 г.

Обичам, когато чета една книга, да се замислям за корените на нейния текст. Не само за посаденото от автора смислово ядро, но и за онази пряка аглутинация, която позволява на читателя чрез прочита си да добавя към тези корени (и към границите на очевидното) нови семантични нюанси. И в този смисъл – особено харесвам книги, които едновременно не позволяват широк интерпретаторски подход, но и не затварят хоризонта в изброими теми. Подбуждат и пръсват: фитил за свещ, но и фитил за взрив. „И леглото ни стана зеленина“ от Виолета Радкова е тъкмо такава книга, в която външното и вътрешното време, голямото и малкото трайно се пресичат в човека и човешкото, остават свързани, докато не ги покрие зеленият фитил (по Дилън Томас, чийто стих е мото на романа). Зеленият фитил, който расте неудържимо, търси си пътища през уязвимото и покрива със себе си всяка крехкост – пръсва корени, но и осветява.

В българския език има израз за вдъхновение и подбуда – запалвам фитила на някого. Писането на Виолета Радкова е именно това гъделичкане, което носи смут, че всичко е възможно: да имаш няколко живота, които да се догонват, да се настигат за кратко и копнежът по единия винаги да дава оправдания за другия. Скачените им съдове следват исторически и географски маршрути, но в романа и историята, и географията са само фон, на който да се случва личното. То е гравитационен център, но не с тълкуванията на Ренесанса и Романтизма. Човекът на Виолета Радкова е автор дори когато е неграмотен, защото е създател по усет и интуиция. Малък бог, който по свой образ и подобие търси реципрочната си муза. Затова и в романа нищо не е окончателно: сменят се имена на хора и хора се променят в името на нещо, мъртвите не са умирали никога, но и живите не са живели. Философската нишка на фабулата редува ентусиазъм с меланхолия, родина с поробител, родно място с приемаща страна, патриархалност с феминизъм, закостенялост с модерност. Редуването не е линейно, а паралелно, сякаш тези страници идват, за да ни напомнят, че всичко, което ни се случва, се случва на още някого в този момент някъде другаде по света. В този смисъл никой не е сам и ничия болка не е с окончателен стопанин. Хуманизмът в романа на Виолета Радкова обаче не е емпатията, не е в съпреживяването. Той е в светлия начин на приемането – на другия и другостта, така както приемаш себе си и своето.

Всеки се бори с болката си, както може, и няма правилен или неправилен начин за това. Правилен е само онзи начин, с който може да живееш.

И още:

Перлата всъщност е ковчег, в който лежи враг, нашественик. Това е триумфът на природата. Да затвори болката в бижу. Защо ѝ е да прави това? Защо иска да ни продаде един паразит като скъпоценност? Защо в сърцевината на перлата да лежи червей? Не е ли странно това? Не е ли лудост? Не е ли това чудото на природата, Джон? Представи си, че това би могло да важи и за мен. Да мога и аз да създам нещо красиво от раната си.

Темата за болката всъщност е проблематизиране на преобразяването. На преобръщането в човека, на съумяването да строи сред руините, да създава от работния материал на смъртта. Ако трябва да отговоря на въпроса роман за какво е „И леглото ни е зеленина“, бих казала, че това е роман за децата и родителите, и за пътищата, по които идват като такива. Това е роман и за самотата на различните, но и за метафизиката на обичта. Но най-вече бих определила този силен дебют на Виолета Радкова, използвайки нейните думи – роман за близкото дишане. И в успоредните дихания е смисълът на цялото човешко летоброене.