Култура / Брой 3 (3016), Март 2025

Разговори с американския саксофонист, кларинетист, композитор и импровизатор Кен Вандермарк през десетилетията

В навечерието на първия концерт на Кен Вандермарк в България (на 17 април 2025 г. в Зала „Сингълс“ на НДК като солист в специален проект на македонското трио „Светлост“ с още един висок гост – норвежкия барабанист Паал Нилсен-Лов) предлагаме колаж от няколко разговора с него, непубликувани досега, от различни фестивали на Балканите – „Жедно ухо“ (Загреб), „Ринг Ринг“ (Белград), „Любляна Джаз Фест“... Западните Балкани определено познават и обичат неговата музика от поне четвърт век – в различните ѝ форми и измерения – квинтета Vandermark 5, триото DKV, соловите му концерти, турнетата в дуо с барабаниста Тим Дейзи, супергрупата Sonore с Матс Густафсон и Петер Брьоцман. Две десетилетия по-късно един от водещите фрий джаз саксофонисти на съвременната чикагска сцена идва и у нас, след като концертният климат в София, надяваме се, е достатъчно добре подготвен от многогодишните усилия на „Аларма Пънк Джаз“ (след участията на Акира Саката, Масахико Сато, Паал Нилсен-Лов, Матс Густафсон, холандските импро-пънк класици The Ex – през годините Вандермарк е свирил и записвал с всички тях, бидейки част от същия световен фундамент на креативния джаз на няколко континента).

„Фактът, че е смятана за по-периферна от икономическа гледна точка (за нея тираж от 5000 копия за албум е космическа бройка), не прави музиката, която ние създаваме по-малко значима от артистична гледна точка“ – сподели веднъж Вандермарк в наш разговор, давайки формулата на глобалната ситуация в света на креативния джаз днес. „Просто тук нещата опират не до продажби, а до идеи – и до това да се борим за място под слънцето за тези идеи.“

После заедно отидохме на концерт на Shellac, чийто фронтмен, великият Стив Албини (1962–2024), вечна му памет, ми каза почти същото, но с други думи: „Ако в момента трябва да назовем най-популярното телевизионно шоу в света, най-вероятно ще бъде някоя глупост от типа „топ айдъл“… Но след сто години, ако някой се захване да анализира кои са били най-важните телевизионни предавания или филми на нашето време, топлистата ще е съвсем друга. И това важи за всички сфери – ако се захванеш с мейнстрийма, никога няма да стигнеш до исторически значимото“.

Каква е разликата в усещането и нагласата, когато свирите пред вашата публика у дома и когато пътувате до другия край на света...

Кен Вандермарк: За мен Чикаго е идеалната база, както и възможност да живея и работя у дома, което е наистина забележително: не са много местата по света, където музикант, свирещ този тип музика, може да си позволи да прави това по 2–3 пъти седмично – да представя на живо креативна некомерсиална музика и да е свободен да отправя предизвикателства към самия себе си. За мен да имам тази основа, върху която да стъпя, е крайно важно, но не по-малко насъщни са пътуванията ми из Северна Америка и Европа. Едно е да развиваш новите си идеи, докато си седиш и свириш у дома, а съвсем друго – да представяш този материал всяка вечер пред различна публика. Това е истинският тест... Всяка вечер ние изобретяваме отново вече създаденото – може би е по-лесно с групите ми, в които всичко почива на импровизацията, но то важи и за онези формации, в които работя с написан, композиран материал. Всяка вечер ние пресъздаваме музиката за нова публика и това я променя, музиката – тя е тук и сега именно за тези хора. От друга страна, когато сме си у дома, публиката изпитва чувство на приобщеност, фамилиарност дори – знае кой си ти, познава идеите ти, тук е, защото те подкрепя – теб и това, което правиш. Голямото предизвикателство обаче е да провериш дали това, което сработва в Чикаго, ще сработи и в Загреб. Така че домашната база и пътуванията са еднакво важни за мен. И балансът между тях ме поддържа и ми помага да остана творчески активен.

В какви ситуации се чувствате най-добре, когато представяте музиката си на сцена?

Предпочитам непредвидимите ситуации. Самата природа на джаза и импровизираната музика е такава: трябва да има и елемент на риск – нещо, което да те тласка в неочаквани и изненадващи самия теб посоки. Парадоксално и противоречиво звучи сигурно, но ето – ти развиваш с годините своя музикален език и диапазон от изразни средства, с които си разпознаваем, но ако не тласкаш себе си непрестанно към ръба, към граничните ситуации, в които има риск дори да се провалиш, музиката ти може да стане... някак плоска. Отговорността, която чувствам към хората, дошли да ме слушат, е свързана с това да им изсвиря добър концерт, но за мен добрият концерт съдържа точно това усещане за риск, което да предадеш и на публиката – в ситуациите, когато тласкаш и нея, а и самия себе си към непознатото. Точно такива музиканти обичам и самият аз да слушам, а и да работя с тях... Защото когато всичко е прекалено изпипано и подредено, музиката може да е успешна, но не и на онова по-дълбинно ниво. Трябва да го има момента, в който като слушател да не знаеш какво следва... Импровизираната музика, в която можеш да предвидиш какво следва, за мен не е особено вдъхновяваща.

Свирите с музиканти от цял свят, въпреки че днес сякаш няма много голямо значение кой откъде идва. И все пак винаги ги има онези елементи, по които можем да разпознаем дали даден импровизатор е японец, американец, скандинавец... Така ли е за вас?

Клише е, знам, да кажеш, че музиката е универсален език, но също така мисля, че има и много истина в него. И това ме връща към въпроса за пътуването по турнета и свиренето пред различна публика всяка вечер… Усещането да отидеш на дадено място, за да представиш музикалните си идеи и да имаш пред себе си реакциите на публика, която не познаваш предварително, самата комуникация с тази публика... са нещо наистина необикновено. И колкото по-малък става светът, колкото по-лесно става пътуването, толкова музиката от различни части на Африка, например, ни влияе и вдъхновява повече, отколкото преди. Музиката, която се прави в САЩ, оказва влияние върху тази в Китай... и нещата се завъртат отново и отново – толкова, че самата идея за стилове и категории става доста мъглява и границите започват да се разпадат. Не говоря толкова за границите между държавите, а за границите в самата музика… И ние навлизаме в едно наистина вълнуващо време, в което съвсем нови музикални хибриди предстои да се родят. Хората от Изтока и хората от Запада ще свирят все по-често заедно и музиката им ще се слива във все нови и нови форми...

Или ще придават нови форми на музиката, която познаваме, без да я променят драстично. Сещам се за гръцкия пианист Панделис Карайоргис, с когото и вие сте свирили доста и чийто прочит на музиката на Монк е изключителен.

Панделис Карайоргис е добър пример – неговото усещане за музиката на Лени Тристано и Телониъс Монк е удивително и различно. Изпод неговите пръсти тази музика започва да звучи като писана от самия него... Едновременно с това той е от Гърция, там се е формирал като личност и тази култура додава нещо към оригиналните композиции. Именно поради това обичам да свиря с музиканти, които не са от Съединените щати – защото те ми дават различна перспектива и към собствената ми култура, и към начина, по който виждам света – не само като музикант, но и като човешко същество.

Много от старите майстори на фрий джаза, които още са сред нас, в разговори често изказват съжаление, че тази музика днес сякаш е поизгубила политическата си мощ. Вие какво смятате?

Не съм особено съгласен – да, през 60-те в САЩ и Европа всичко е било може би по-директно обвързано с политическите движения, сътресения, идеи, но фактът, че днес свирим в по-конвенционални ситуации – в клубове и по фестивали например, въобще не отнема от политическото послание и заряд на тази музика. Това, че много хора в света на джаза днес наблягат повече на „забавната“ страна на тази музика, не означава, че другата ѝ страна е изчезнала. Просто в съвременния свят повече неща се случват едновременно.

Кен Вандермарк (род. 1964 г.) е американски саксофонист, кларинетист, композитор на авангардна музика и импровизатор, роден в Бостън. От 1989 г. живее в Чикаго, където създава музикалния кооператив Catalytic Sound (2012) и лейбъла Audiographic Records (2014). Няколкократно е обиколил четирите краища на света (Северна Америка, Европа, Япония, Етиопия, Латинска Америка), а сред имената, с които е свирил и записвал, са легенди от последните три поколения като Фред Андерсън, Масахико Сато, Аб Баарс, Джо Морис, Акира Саката, Джо МайФий, Петер Брьоцман, Еди Прево, Мете Расмусен, Крис Дейвис, Икуе Мори, Чад Тейлър, Паал Нилсен-Лов, Матс Густафсон и др. Сред основните му формации са Vandermark 5, The DKV Trio и Left Lean.