Култура / Брой 3 (3016), Март 2025

„Чест“ (2013), режисьор Павел Веснаков, сценаристи Павел Веснаков и Ваня Райнова. В ролите Михаил Мутафов, Александър Алексиев, Ани Бакалова, Светлана Янчева, Калоян Пишманов

Старият свят се разпада, а старото куче не иска да приеме реалността. Вчерашният морал не работи днес. Българската действителност се отваря за нови влияния, а хората набират смелост да вдигнат глави и да заявят чувствата и нуждите си, ситуация, която, разбира се, не се харесва на всички. На този фон се разразява личната драма на един младеж и неговото семейство, което внезапно е въвлечено във вътрешни конфликти. Късометражният филм „Чест“ на режисьора и сценарист Павел Веснаков сипва сол в някои от отворените рани на българската душа.

Сюжетът на филма ни настанява на трапезата на Манол, по прякор Генерала (Михаил Мутафов), бивш военен и настоящ таксиджия, който разбира, че неговият внук Георги (Александър Алексиев) има хомосексуални влечения. Родителите на Георги са заминали в Германия, за да работят, и не са виждали сина си от две години, като са го оставили в ръцете на неговите баба и дядо. Той е чувствително момче пред завършване на училище, което търси себе си и своя път в живота, а откритията му не помагат особено в дадената ситуация и в дадената държава. Неговата баба (Ани Бакалова) проявява разбиране, но тя е простодушна и послушна жена, чийто глас не значи нищо в къщата на Манол. Всичко това е рецепта за неизбежна емоционална катастрофа.

Годината е 2013, три правителства се сменят през нея, големи студентски вълнения, мъж се самозапалва в знак на протест, обществени сблъсъци, свързани с натрупаното недоволство към властта. За това съобщават радиорепортажите, които Манол слуша, докато кара таксито си. Те не го интересуват особено. В неговите очи Съюзът, както нарича СССР, и старият режим в България са най-доброто, което сме имали в тази държава. Тогава всичко е било наред, жените са си знаели мястото, а младите момчета са били истински мъже, а не „пед*****и“. Последните пък ги оправяли с някакви антибиотици от Съюза. За всичко е виновна демокрацията и т.н. Звучи опасно познато 12 години по-късно, не мислите ли? Загубената (анти)утопия на комунистическото време или странните проявления на стокхолмския синдром.

Но какъв морал проповядва Манол? Това е моралът на „истинския“ мъж, който заповядва на жена си, чупи чинии, пие ракия и набива пълнени чушки, докато води може би най-важния разговор с внука си. На патриархалния мъж, който мисли, че семейството не трябва да се оставя не защото е свята ценност, не защото има любов и сплотеност и не защото това е ядрото на социума, ами защото вече са минали двайсет години, а и какво ще прави една жена без своя мъж. Езикът, който използва, псувните, епитетите спрямо собствения му внук, всички негови думи и действия са доказателства за иманентното превъзходство на представяната от него ценностната система, наложена по времето на Съюза, и за това колко гнил е Западът. Разбира се, за да не бъдем едностранчиви, трябва да отбележим и безпътицата, която водят след себе си либералните разбирания, липсата на яснота в личен план и разпадът на семейството на Георги. Показателното тук обаче не е, че демокрацията извращава обществото, защото тя дава по-голяма възможност за самоопределяне, а това, че в обществото съществуват дълбоки проблеми, които са били усърдно прикривани и завоалирани от стария режим. Както можем да очакваме, филмът не предлага магическо решение на ситуацията, а по-скоро я разбулва за този, който има сетива за съвременната ценностна криза.

Сценаристкият тандем Павел Веснаков и Ваня Райнова улавя точния ритъм на визуалния разказ, редувайки диалог и радиорепортажи от таксито на Манол, за да ни въвлече както в личния, така и в обществения дух на времето. Локацията на снимките, цялостната атмосфера, пресъздадена на екрана, добрата актьорска игра – получен е страхотен синтез, който предава автентични и силни усещания.

През 2014 г. филмът спечели Голямата награда на Международния фестивал за късометражно кино в Клермон-Феран, Франция, а Михаил Мутафов – Наградата за най-добър актьор от Международния филмов фестивал в Брюксел и на фестивала „Гуаримба“ в Италия.