Култура / Брой 3 (3016), Март 2025

„Всяко докосване до Бах изведнъж те заразява с любов, почит, възхищение.“ Разговор на Светлана Димитрова с диригента Йосиф Герджиков и инж. Георги Колчаков, създателите на Баховото общество у нас

Как се създаде Баховото общество у нас? Какви са предпоставките за неговата поява?

Йосиф Герджиков: Ако говорим за предпоставки, в България особено след 1900 г. има много образовани музиканти, станали учители на музикантите и професорите, които ние познаваме. Те са учили в Германия, Франция, Чехия. И по това може да съдим, че тъй като Бах е учител на толкова много композитори и музиканти, трябва да е имало, ако не идея, то поне голям респект към неговата музика. Общувал съм с Трифон Силяновски, който е учил във Виенската консерватория – музикант, композитор, много почитан от нашите професори, който също анализираше музиката на Бах и я смяташе за най-дълбокото море. Факт е, че диригентът Добрин Петков изпълни в Пловдив „Матеус Пасион“ през 1978 г.[1] Тогава с пианистката Анжела Тошева взехме влака и отидохме да слушаме. Съществува запис на произведението, направено от Иван Маринов през 80-те години, за него ми разказа баритонът Петър Янъков, но мисля, че този запис не е довършен, така и не вижда бял свят. Румънски музиканти гостуват в края на 70-те години и изпълняват „Матеус Пасион“ в зала „България“. В тогавашния Немски културен център в София се продаваше грамофонна плоча с откъси от „Матеус Пасион“, излезе и книгата на Алберт Швайцер за Бах. Точно в тези години Реса Колева, както и някои други музиканти бяха членове на Баховото общество в Лайпциг. Не съм чул някой да се е вайкал, че в България няма Бахово общество. Бах и музиката му винаги са се радвали на голямо уважение. Да не говорим за Нева Кръстева, която се завръща от Москва образована изключително в музиката на XVII и XVIII век и преподава орган в Консерваторията в София. Разбира се, основният ѝ предмет е полифонията, но тя преподава също така и анализира Йохан Себастиан Бах. Изпълненията на Бахова музика през 70-те и 80-те години, за които Павел Герджиков ми е разказвал, са фокусирани върху по-малки, но не и по-незначителни форми. Изпълняван е Магнификат, с участието на Павел Герджиков. Спомням си, че Емил Табаков направи през януари 1985 г. Коледна оратория за 300-годишнината на Бах и Хендел.[2] По същия повод Ирина Щиглич – чембало, Емилия Максимова – сопран, и Георги Желязов – обой, изпълниха музика от Бах и Хендел в камерната зала „България“. Да, имало е предпоставки да се създаде Бахово общество. И ето, този смел човек – Георги Колчаков, се зае с осъществяването на идеята.

Георги Колчаков: Всеки човек, който се занимава с музика професионално или непрофесионално, е минал през Бах. И всяко докосване до Бах изведнъж те заразява с любов, почит, възхищение. Така се случи и с мен. Инструменталната музика на Бах беше по-известна в България. Изпълняваха се концертите му за цигулка и пиано. Освен книгата на Алберт Швайцер за Бах се появи и плоча с изпълнения на Швайцер. За непрофесионалист като мен първите грамофонни плочи с музика на Бах бяха изумителни. Изведнъж се откриха съвсем други перспективи към това, което музиката може да изрази, към отношенията между Бога и човека. Открих градежа, който е необходим за връзката между тях, и това бяха хоралните прелюдии. В това е майсторството на Бах като полифоничен композитор, като създател на духовна музика. На доста по-зряла възраст чух плоча с цялостно изпълнение на „Матеус Пасион“[3]. Трябва да кажа, че това беше вторият връх, който трябваше да премина по пътя към Бах. И постепенно започнах да разбирам, че и на нашите географски ширини човек може да се докосне до тази величествена музика и до нейните етични вектори, така липсващи в нашето общество. Композиторът Велислав Заимов ми каза в един разговор: „Добре, защо не се организира изпълнение на това произведение, което толкова много ти харесва“. Започнахме да мислим как би могло да стане. Първият опит не се оказа достатъчно сполучлив, дали заради хората, дали заради времето. По някакъв начин успяхме да организираме изпълнението на „Матеус Пасион“ със Софийската филхармония, но то беше с немскоезични солисти и някак наготово. С него през 2000 г. бяха закрити Софийските музикални седмици. Моят принос беше, че направихме превод и издадохме книжка с пълния текст, както трябва да бъде. Разбира се, събрахме средства за хонорарите на гостите.

Й. Г.: Не може да се каже, че у нас не се изпълнява и преподава Бах, но в крайна сметка не е задължително тук да има Бахово общество. Както не е задължително в Северна и Западна Европа да има общества за църковно православно пеене. Но господин Колчаков със своята идея вдъхнови и мен. Аз присъствах на концерта през 2000 г., за който стана дума. По онова време пътувах доста в чужбина с турнета. През януари 2007 г., на Ивановден, докато си казвахме наздраве с чаша вино, решихме да направим „Йоханес Пасион“.

Какви трудности среща Баховото общество при организирането на концертите?

Г. К.: Основната трудност при организацията е финансова. Изпълнението на един пансион изисква 70 души на сцената, на които трябва да се платят хонорари. Другата пречка е липсата на традиция в изпълнението на църковна музика в България. В Германия Пасионите се изпълняват всяка година в църквите, които организират концертите. Това не е преставало през годините. Инструменталистите и певците ги познават. При нас първото изпълнение беше с изцяло български солисти, тенорът беше Дмитрий Гамбурцев. След това имахме друг тенор, гост от Австрия – Виргил Хартингер, който е от семейство, съхранило тази традиция. Баща му е бил председател на Баховото общество в Залцбург. Той беше артист с петнайсет годишна кариера, беше пял всички барокови произведения, не само Бах и Хендел, но и Вивалди. Така постепенно стигнахме до нашия кръг от артисти като стабилна основа, здрав камък, върху който се гради малкото ни Бахово общество – Олга Михайлова-Динова – мецосопран, Гиргина Гиргинова – сопран, Пламен Бейков – бас, Виргил Хартингер – тенор. С нас са пели баритонът Петър Данаилов, сопранът Нели Кравченко, която участва в изпълнението на първия пасион. Имаме и ново попълнение, разкошния бас Виктор Кръстанов. Разбира се, тук са и музикантите, които обичат бароковото музициране. Всеки знае, че то има своите особености. Не можеш да свириш на общо основание и романтична, и съвременна, и барокова музика.

Й. Г.: През 2007 г. пред нас стоеше въпросът кои музиканти да поканим. За щастие аз бях работил през 90-те години с много добри музиканти – някои от тях тогава студенти – в камерния оркестър „Банкя“. Свирехме и Бахова музика – оркестрова сюита, концерт за две флейти. Имах впечатления от тези много добри млади професионалисти, интересуващи се от всичко, и най-важното – сърцати хора. Нашата академия и до днес няма департамент за барокова музика, но и не е длъжна. Така че всеки музикант трябва по свой път да се информира, да си сверява часовника и да реши дали ще изпълнява барокова музика с мисъл и професионализъм, със сърце и страст, или няма да посегне към този репертоар. Затова аз веднага се обадих на цигуларя Йордан Димитров, който е концертмайстор на „Софийски солисти“. Попитах го: „Искаш ли да се захванем?“. Той каза: „Йосифе, разбира се“. Обадих се на виолончелиста Димитър Тенчев, на обоиста Калин Панайотов, с когото бях работил и който е изучавал в Германия барокова музика. Свързахме се с флейтиста Димитър Маринкев, също учил барокова музика в Германия и Холандия. Да не изброявам всички имена… От тях тръгнахме, за да сформираме оркестъра.

Г. К.: Да не пропускаме и хора, който има почти постоянен състав. Когато хористите застанат пред Баховите партитури, въздействието е изключително.

Й. Г.: В първите години поканих два църковни хора – на Елианка Михайлова към „Света Троица“ и на Борянка Найденова към „Св. Кирил и Методий“. Тези две диригентки много здраво хванаха нещата в ръцете си. Аз ходех ту при единия, ту при другия хор да разяснявам немския текст, афекта, мотивите на сълзите и всичко, което знаем от Швайцер и от други източници. Хористите се справиха много добре през 2007 г., но през годините настъпиха промени в хора. Едната от диригентките имаше други ангажименти, така че Елианка Михайлова беше диригент на хора на Баховото общество до 2016 г. След това тя беше възпрепятствана и аз репетирах с хористите. Съставът е в основни линии един и същ – от професионалисти, които се интересуват и приемат направените бележки, приемат образните сравнения, характерни за барока, мотивите и многото начини, по които музиката изобразява контекстуално някои неща. Даже някои от тях са ми казвали, че репетициите с мен са като по учебник. „Ние учим като че ли сме на семинарни курсове.“ Бяха много запалени и продължават да са такива. Ето и равносметката на изпълненията: от 2007 до 2010 г. – „Матеус Пасион“; 2011 г. – „Йоханес Пасион“ за първи път в България; 2013 г. – „Матеус Пасион“ в зала „България“. Другите концерти бяха в аулата на Софийския университет. После направихме Меса в h moll, която е известна като най-голямото произведение на Бах. Самият той смята, че се представя пред света с тази меса и с Музикално жертвоприношение. После направихме оратории от Хендел, което не знам как хрумна на господин Колчаков, но за мен беше много приятно и поласкаващо.

Г. К.: Така се случи, че в Берлин чух ораторията „Израил в Египет“. Въздействието беше потресаващо. Тогава предложих на Йосиф Герджиков да излезем за кратко от Бах и да направим произведения на Хендел. Бах и Хендел се двете страни на барока. Те са различни като творци, но изграждат цялостта на барока.

Й. Г.: Бах никога не се обръща към операта. Докато Хендел написва над четиридесет опери, но пък в Лондон той се отказва от италианската опера и създава оратории. Интересно е, че ораториите са със старозаветни сюжети. Дали това се е харесвало на лондонската публика, дали е под влияние на възрастния Исак Нютон, който е 90-годишен по времето, когато Хендел е в Лондон… Когато господин Колчаков ме попита какво място заема „Израил в Египет“ сред ораториите на Хендел, аз му казах, че „Месия“ е най-голямата оратория в историята на човечеството, но „Израил в Египет“ е много важна. Само тези две са по библейски текстове, докато всички други оратории на Хендел са либретни. „Израил в Египет“ е оратория на избавлението, а „Месия“ – оратория на спасението. И тогава господин Колчаков реши за следващата година да направим и „Месия“.

Правите и семинари за барокова музика заедно с Гиргина Гиргинова.

Й. Г.: Те са и за професионалисти, и за непрофесионалисти. Разбира се, организацията им е трудна и макар доста хора да заявяват присъствие, когато дойде конкретният период, някои боледуват, други пътуват. Събират се не повече от десетина души.

Г.К.: Тези солисти, които вече седемнайсет години пеят с нас, са на изключително високо ниво в България по отношение на бароковото музициране. Виргил Хартингер каза, че изпълненията на пасионите, в които участва с нас, му дават друг прочит на нотния текст, на идеите и начина на музициране. И музиката става по-жива, по-сърдечна, по-човечна.

Й. Г.: Отново ще цитирам Хартингер, който каза, че Бах пише дълги години Меса h moll. В него влага свои полифонични открития и методи. Според Хартингер за Бах това е било произведението мечта. Трябвало е да се изпълни с образовани певци, които владеят колоратурата, но в Германия по онова време няма такива, така че Бах не е могъл да чуе тази своя мечта. Хартингер каза, че когато тук изпълняваме Меса h moll с професионални певци, все едно Бах получава своята мечта.

Как решавате кога какво да изпълните?

Г. К.: Обикновено се стремим да сме в цикъла на духовното. Имаме проект да направим Великденска оратория. Предстои и нещо много интересно. Предложих на младия български китарист Георги Димитров-Жожо, който спечели Първата Европейска Бахова награда в Дармщат, да участва в наш концерт.[4] Ние организираме и по-малки инструментални концерти. С Йосиф Радионов преди две години и половина направихме представяне по случай годишнина от завършването на сонатите за соло цигулка. Аз съм инженер и Камарата на инженерите отбеляза своята 20-годишнина не с ядене и пиене, а с концерт – изпълнение на творби от Бах и Бритън. С наш концерт беше открит през декември 2024 г. Фестивалът за европейска солидарност на Културния център на Софийския университет, много важен наш партньор. Планираме донякъде спонтанно, донякъде водени от обстоятелствата, но целта ни е все пак да представяме по-големи и значими произведения, за които организацията винаги е много по-трудна. Основната ни цел е да направим Великденска оратория. С Калин Панайотов замисляме и изпълнение на концерт за обой от Бах.

Й. Г.: Историческата справка показва, че Великденската оратория от Бах е била изпълнена за първи път точно преди 300 години – през 1725. Тя ще прозвучи за първи път в България. Не е дълга, около 40 минути, но е много тържествена и сияйна. Освен това и концертът, който Калин Панайотов ще изсвири, по негово мнение ще прозвучи за първи път у нас.