Култура / Брой 3 (3016), Март 2025

„Психотерапевтичен роман(с)“, Росица Чернокожева, издателство „Силует“, 2024 г.

Смелостта да бъдеш откровен и раним – това е тихата сила на тази много лична книга, която Росица Чернокожева пише в продължение на няколко години. „Психотерапевтичен роман(с)“ е и личен дневник, и психоаналитичен текст. „Поех риска да бъда уязвима и да бъда себе си. Дали печеля, или губя – не знам. Но знам, че не мога да постъпя другояче – няма да бъда себе си“, пише тя. Дълги години е асистентка в Института за литература на БАН, работи в полето на литературата, психоанализата и психодрамата, авторка е на няколко книги, а заедно с Вихрен Чернокожев съставя „Антология на българския смях“ (1995) и „Българска литературна критика“, том 1 (2000).

Но в тази книга се чува не само нейният глас. Въпреки очакванията „Психотерапевтичен роман(с)“ не е монологична книга – в нея Росица Чернокожева води диалози с близки хора и приятели, с писатели и психотерапевти, цитира любими книги и изследвания, дава примери с интервюта, разказва истории. Светът, който създава, е много личен, но в същото време не е самотен, той е гъсто населен, пълен с хора. Защото в книгата са събрани лични бележки до себе си, но присъстват думи на писатели, философи и психотерапевти, обсъждат се стихосбирки, романи и научни изследвания. Можем да открием различни гласове – на Зигмунд Фройд и Марк Твен, на древногръцкия поет Пиндар, но и от Шилер, Флобер и Сартр. Редом до тях – стихове от Ран Босилек, откъси от интервюта на Димана Йорданова, цитати от испанския кинорежисьор Луис Бунюел. С всички тези хора Росица Чернокожева не само води задочни разговори, но и често спори.

В същото време тази книга е безкрайно лична и смела. Могат да се намерят дори сходства между „Годината на магическото мислене“ на американската писателка Джоун Дидиън и книгата на Росица Чернокожева. Не само защото и двете се обръщат към писането в моменти на загуба, но и защото тези книги могат да се четат като дневник, изследване на скръбта и чувството, че светът не се намира в равновесие.

„Скръбта се оказва място, което никой не познава, преди да се озове там“, пише Джоун Дидиън в „Годината на магическото мислене“, която издава след загубата на съпруга си, писателя Джон Грегъри Дън. „От малка са ме учили, че в трудни времена трябва да чета, да преработя нещата, да посегна към литературата. Информацията означаваше контрол“, пише Дидиън. Това прави и Росица Чернокожева – пише, обръща се към книгите, към терапевтичното писане. И в това няма изненада – тя има професионален интерес към психодрамата, затова в този дневник тя се самонаблюдава, самоизследва се през писането.

В автобиографичната си книга „В движение. Един живот“ британският невролог и писател Оливър Сакс също изследва страстта си за водене на дневници, съсредоточава се върху акта на писане и признава, че този ритуал му е необходим, защото така подрежда света си, познава по-добре чувствата си и понякога така успява да стигне до решения на научни проблеми, върху които мисли от дълго време. „Идеите са появяват и оформят в акта на писането“, твърди Сакс. Същото прави и Росица Чернокожева, макар че при нея има известна съпротива към този ритуал и това си личи не само в текста, но и в историята на този дневник, който няколко пъти е прекъсван и след това продължаван през годините.

Впрочем „Психотерапевтичен роман(с)“ си струва да бъде изследван и през призмата на разликите между мъжкото и женското писане. Можем да вземем само няколко примера с дневниците на литературния критик Борис Делчев, които се появиха наскоро в ново издание, с Емилиян Станев и неговите „Дневници от различни години“ или дори с последната книга на Марин Георгиев „Заговорът на мъртвите“. Категорично писането на Росица Чернокожева се различава от техния опит за подреждане на света, защото в „Психотерапевтичен роман(с)“ има много повече милост към света, липсват обвинения, а има повече грижа и желание да се погрижи за другите. Има хумор и много самоирония, а това е хубав белег за всяко писане.