Култура / Брой 3 (3016), Март 2025

„Многообразният Чудомир в неговото време“, Николай Аретов и Алберт Бенбасат, издателство „Кралица Маб“, 2024 г.

„Чудомир е сред най-четените и обичани български писатели, той е и сред най-разпознаваемите художници“, пишат в „Многообразният Чудомир в неговото време“ професорите Алберт Бенбасат и Николай Аретов. Прави са, разбира се, професорите винаги са прави, но така поставят пред нас сложно питане: защо, след като е „сред най-обичаните“, Чудомир влиза в учебниците (8. и 9. клас) едва през 2018 г. с 4 разказа („Не е куче като куче“, „Есен“, „Аламинут“ и „Конституцията“)? В съвместното си изследване двамата литературни историци и анализатори ни предоставят важен материали за отговора на този въпрос. Отговор, който според мен има поне три компонента: 1) биографичен; 2) съдържателен; 3) емоционален.

Биографичният се състои във факта, че Чудомир (с рождено име Димитър Чорбаджийски) избира да прекара живота си в Казанлък – най-близкия град до родното му село Турия, а не в София както са постъпвали мнозина тогава и още пò мнозина днес. А е имал възможност: Бенбасат и Аретов подробно и интересно разказват за ролята му във в. „Барабан“ (той е бил един от главните „барабанисти“, както се самоназовават пишещите в изданието), за доста хапливите пародии на знаменитата антология „Нашата поезия от Вазова насам“, съставена от Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов, чиито автор той е (за тази срещу себе си Димчо люто му се разсърдва), за карикатурите и шаржовете, с които изпъстря вестника. „Барабан“, посочва Алберт Бенбасат, е ключово издание от началото на ХХ в., с него може да се мери единствено „Българан“, но ако „българановците“ са някак по-умерени, по-въздържани, по-деликатни, „барабанистите“ го карат през просото и не цепят басма никому. Но идват войните, на авторите им се налага да идат на фронта, а съдбата се оказва безпощадна към доста от тях. Борю Зевзека (Борис Руменов) обаче оцелява и продължава с „Барабан“, но Чудомир не – отива в провинцията. Един вид, избира „хождение в народ“ вместо ходене по жълтите павета. И това, мисля, няма как да не извиква симпатии, тъй като, вместо да се големее, той се народнее. Ние, българите, туй го обичаме…  

Съдържателния го откриваме както в разказите на Чудомир, така и в картините му. Алберт Бенбасат обръща специално внимание в статията „Нашенците и Бай Ганю – сближавания и разминавания“. Пише: „Творческата нагласа на Чудомир е различна, той пренася в модерните времена на 30-те години „барабанистката“ смехова култура от началото на ХХ в. (обогатявайки я!), сам признава, че не си е поставял високата задача да създаде крупно произведение, нито да обобщава в социално-национален план, изобразявайки типажи, изиграли негативна роля в българската история. Чудомир не твори сатира като Алеко, иронията му е незлоблива, не се издига до гротеската, макар че понякога прави и подобни забежки“. Тоест по отношение на българина и българското Чудомир не се тюхка и отчайва като Алеко, а е благ и приобщен; и ако Щастливеца би приел да казва „Не съм от тях“, Чудомир не би го казал никога. Той не го е и казвал… И затова го любим.

Живеещият в Казанлък „нашенец“ Димитър Чорбаджийски към своите герои се отнася с добродушие и насмешка, но с насмешка, която не уязвява, а е като на селски мегдан – един се бъзика беззлобно с друг, другият му отвръща със същото; майтап между авери. За Алеко Константинов трудно бихме могли да кажем, че ни е авер, напротив – неслучайно Тончо Жечев изплаква, че така и ни е останал чужд. Няма как да е инак: „синдромът Алеко“ при Алеко работи с разрушителна сила…

Чудомир ни обича такива, каквито сме, и затова на някогашните арбитри на канона им се е струвал лекомислен, несериозен, повърхностен. Което изобщо не е така: ако има нещо, което с категоричност можем да кажем за него, това е само, че той е чудно чуден. Чудно чуден със самото си присъствие в българската култура, която благодарение на него е много повече ведра, усмихната, радостна. Каквито настроения, между другото, трябва и е редно да създава всяка една култура…