Култура / Брой 8 (3021), Октомври 2025

Едва ли някой предполагаше, че Златният лъв на 82-рия кинофестивал във Венеция (27 август–6 септември 2025) ще отиде при „Баща, майка, сестра, брат“, (САЩ) на Джим Джармуш. Въртяха се в разговорите между журналистите съвсем други измежду конкурсните заглавия (общо 21) на 15 режисьори и 6 режисьорки, избрани сред 1936 филма.

„Баща, майка, сестра, брат“ бележи завръщането на Джим Джармуш към епизода, към фрагмент от живота, към сарказма, типичен за цялата му кариера. Той е верен на своя пословичен минимализъм и заявява на зрителя, че прави „антиекшън филм“.

„Баща, майка, сестра, брат“ е пълнометражен триптих. Три кратки истории изследват взаимоотношенията между възрастни деца и техните родители, както и между братя и сестри. Действието се развива в настоящето и на различни места. В „Баща“ то е в североизточната част на Съединените щати, където син и дъщеря посещават баща си. Две невиждали се дълги години сестри се срещат в Дъблин с майка си в „Майка“. Двама близнаци, брат и сестра, отиват в Париж, в апартамента на трагично починалите си родители в „Сестра, брат“. Интимни портрети, меланхолия, празни моменти на наблюдение, опит за комедия. Изясняват се непреодолени в миналото напрежения между поколенията, както и настоящи отношения на видимо отчуждение. Историите са напълно отделни, героите не се срещат, само някои препратки ги обединяват – повтарящи се шеги, пуловери в един и същи цвят и марка, които обличат, часовници, които носят. Джармуш се е застраховал с известни и много опитни актьори – Адам Драйвър, Кейт Бланшет, Шарлот Рамплинг, Вики Крипс, чиито имена привличат публика, но никой от тях не прави забележително изпълнение. Добросъвестно скалъпен филм, съвсем не от най-добрите на Джармуш („Прекършени цветя“, „Патерсън“, „Мъртвите не умират“) и най-вече – далеч от художествените изисквания за Златен лъв, което се усети и от хладните реакции след обявяването му.

Наградата заслужено би прилягала на тунизийския „Гласът на Хинд Раджаб“ на Каутер Бен Хания, на когото журито присъди голямата награда Сребърен лъв, второто по значение отличие. Председателят, американският режисьор Александър Пейн („Отбивки“, „Небраска“, „Заседнали“), очевидно е притиснал своите останали шестима колеги, за да избегнат обвинения в политическа пристрастност, и е загърбил художествените качества на творбата. Режисьорката гради действието върху истински запис на обаждане от Газа на 6-годишното момиченце Хинд през януари 2024 г. до палестински доброволци от Червения полумесец. На своя си детски език то обяснява, че срещу колата, в която е заедно с още четирима свои роднини, се стреля. Малко по-късно се разбира, че Хинд е единствената оцеляла сред труповете и кръвта на близките си. И започва надпревара с времето и най-вече с бюрокрацията, за да се намерят веднага линейка и доброволци, които да спасят поне детето. То никога не се вижда в кадър. Цялото действие е само в интериор, в залата на доброволците, жестокостта е невидима и навън. Така режисьорката усилва напрежението, очакването, страха, непоносимия звук на мълчанието, когато помощта не идва. Набляга се на конфликтите, решенията, лицата, както и на цялостното поведение на актьори, изумителни в своята правдоподобна игра. Те допринасят за разтърсващата сила на филма, който старателно и умишлено дори не намеква за това кой и защо стреля, страни от каквато и да е идеологическа пропаганда. До края на фестивала „Гласът на Хинд Раджаб“ заемаше първо място в класацията във всекидневния бюлетин. На пресконференцията след филма, на последвалите прожекции за зрители, както и при обявяването на наградата той неизменно беше посрещан с продължителни ръкопляскания на крака.

Същото посрещане получи и италианският актьор Тони Сервило, награден с купата Волпи за най-добра мъжка роля в „Помилване“ на Паоло Сорентино. За своя 11-и филм режисьорът кани за седми път предпочитания от него актьор, вече доказал, че може великолепно да изиграе и Джулио Андреоти („Божественият“), и Силвио Берлускони („Те“). Тук се справя великолепно със събирателния и въображаем образ на италиански президент с прякор Стоманобетона в края на мандата му. Юрист, както и дъщеря му – негов неоценим съветник, той е самотен, макар и овластен, вдовец, търсещ непрекъснато своя съперник, с когото преди десетилетия покойната съпруга му е изневерила. Сервило набляга както на тези човешки качества, така и на институционалните дилеми на героя – дали да подпише закон за евтаназията и да помилва двама осъдени до живот убийци. Чувството за отговорност и дълг на президента се преплита с терзанията на бащата, невинаги разбиращ сина и дъщеря си. Постепенно железният в началото, непроницаем герой се превръща в нежен и отворен за новостите в света човек (слуша музика през слушалки и дори пее), променя се и отношението му към неговите деца. Комедия и меланхолия се редуват. Сервило е щедър на ирония и самоирония към образа си. Актьорът, в чиято колекция от многобройни награди липсваше само тази от Венеция, обиграва изумително детайлно походката, жестовете, мимиката, дори облеклото на измисления президент, в когото обаче могат да се припознаят черти и характер на няколко реални италиански президенти.

Смесени чувства – на радост и недоумение, събуди и второто отличие за Италия – Специалната награда, за документалния черно-бял филм „Под облаците“ на Джанфранко Рози. Неапол със своите нюанси, градът с многото лица – от артистичния си чар до мафията, е в центъра на творбата. Под облаците на вулкана Везувий ту ясни, ту забулени от неговата пепел, режисьорът показва местни жители с техния диалектен говор, любопитни туристи, археолози, пожарникари, които търпеливо успокояват по телефона разтревожени от земетресението жители. Гмеж от хора, които се лутат нанякъде. В тази мозайка – уж философска, уж иронична, режисьорът, който е и оператор на филма си, смесва до скука минало и настояще. Доста от присъстващите в залата журналисти си излязоха.

Недоумение събуди и купата Волпи за най-добра женска роля на китайката Син Чжълей от „Слънцето изгрява за всички ни“ на Цай Шанцзюн. Влюбен мъж отива в затвора за убийство, за да спаси истинския виновник, своята любовница, която го предава и изчезва. Този избор променя живота и на двамата, които се срещат след години. Жертвоприношение, изкупление, прошка, вина – около тези теми се върти напразно филмът, редува драматизъм, мелодрама, сълзи, покаяние, дори и кръв. Всичко звучи прекалено сантиментално и неубедително, както и самата награда.

Нямаше друг достоен претендент за отличието за най-добър млад актьор Марчело Мастрояни освен швейцарката Луна Ведлер от „Мълчалив приятел“ на унгарката Илдико Енеди. В ботаническа градина в университетски град в Германия повече от век расте величественото дърво гинко билоба, свидетел и герой на филма триптих. Трите истории в него, за разлика от тези при Джармуш, са в различни времена. В началото на ХХ век (1908) първата жена (изиграна от Луна Ведлер), спечелила конкурс за ботаническия факултет на университета, открива чрез фотографията неизвестни неща от живота на растителните форми. Студентка от втората половина на ХХ век (1972) се грижи и изследва обикновено мушкато в дома си и заедно със своя приятел поемат по пътя на вътрешната промяна в отношенията си. Съвременен невролог от Хонконг в ХХI век (2020) изследва съзнанието на новородени и започва неочакван експеримент с вековното дърво гинко билоба, докато започва пандемията от ковид. Историите се въртят около трансформиращата сила на растенията и търсят връзката между човека и природата, която е заснета омайващо красиво. Дървото сякаш нашепва като мълчалив приятел за станалото или ставащото около него. Енеди се движи във времето и пространството толкова старателно, че дори използва различни филмови формати за заснемането на епизодите: 35 мм лента за първия, 16 мм за втория и дигитална техника за третия. И само прекалената дължина на филма хвърля сянка върху неговите художествени качества.

Такива не липсват и на френския филм „Готов за работа“, получил Наградата за най-добър сценарий (на режисьорката Валери Донцели и сценариста Жил Маршан). Успехът на творбата е продължение на успеха във Франция на едноименния автобиографичен роман на Франк Куртес. Със своя седми филм Донцели е за пръв път във Венеция. Пол (играе го предпочитаният актьор на режисьорката – Бастиен Буйон) е утвърден фотограф, но на 42 години се отказва от сигурната си работа, за да стане писател. Вече издадените три романа му дават надежда, че може да успее. Напуснат и неразбран от семейството си, той влиза в конфликт и с родителите си. Записва се в бюро по труда, печели малко, за да надвие конкуренцията на пазара. Често предлаганата каквато и да е работа е унизителна. Пол стига до крайна бедност, но тя само увеличава упоритостта му да не се предава. Решителен, честен и възпитан, той намира, макар и с много лишения, свободно време за писане на поредния си роман, очакван от издателството. Авторите усещат и предават убедително безработицата във Франция. Тя е само фон за израстването и изграждането на един характер с цената на свободата и непрекъснатите лишения. Победата на Пол е представена с присъщия френски финес и елегантност.

Журито, за което със сигурност се разбра, че е работило при големи несъгласия между членовете, не се задоволи да награди само един американски филм. Очевидно давлението на Александър Пейн е било толкова смазващо, че Сребърният лъв за режисура отиде отново незаслужено при „Смазващата машина“ на Бени Сафди. Дуейн Джонсън, един от най-известните кечисти в историята, е свикнал да бъде под светлината на прожекторите. Киното е естествено продължение на кариерата му. Филмът е биографичен, за бореца Марк Кер. Той издържа на желязната дисциплина, като рискува живота си физически и емоционално, за да преследва успеха на собствената си спортна легенда. Сафди се фокусира главно върху психологическите и емоционални аспекти на неговия характер, особено на отношенията с приятелката му. Филмът не е за победени и победители, а за това какво става, когато победата се превръща във враг. Такава е тя и за „Смазващата машина“, враждебна и горчива, защото само безкрайно дългата и изтощителна естетически ръчна камера, с която Сафди следи широките и потни рамене на Дуейн Джонсън, не е достатъчна за режисура, възнаградена със Сребърен лъв.

Недостойни за ранга на един фестивал категория „А“ бяха препирните между членовете на журито, които доведоха до слуха, че бразилската актриса Фернанда Торес е готова да напусне финалното награждаване в знак на протест срещу решенията на колегите си. За щастие, това не се случи, но станаха други неприятности по време на фестивала. Джордж Клуни, любимец във Венеция, отказа в последния момент всички поети ангажименти – официална пресконференция и интервюта, за конкурсния филм „Джей Кели“ (реж. Ноа Баумбах), под предлог че има синузит. Болестта бързо изчезна, когато актьорът се появи на червения килим. Поведението му раздразни почитателите и сякаш Клуни се оприличи с героя си Джей Кели – актьор на негова възраст, който пътува из Европа в търсене на себе си.

Намери себе си във Венеция нашият режисьор Стефан Командарев, който направи световна премиера на Made in EU в новата извънконкурсна програма Venezia Spotlight. Заедно с още седем филма той се състезава за Наградата на зрителите Armani beauty. Още с първата прожекция, само за журналисти, както и с останалите три, той покори публиката. Тя му се отблагодари с десетминутни нестихващи ръкопляскания и с уместно зададени въпроси при обсъждането.

Филмът се състезава за Златна роза във Варна и ще открие „Киномания“ на 13 ноември, когато ще е по-уместно да се анализират неговите безспорни художествени качества.

82-рата Мостра на киното във Венеция е вече в миналото. Дано нейното бъдещо издание е по-сполучливо и без скандали.