Култура / Брой 5 (2958), Май 2019

И тази година за 38-и път в Истанбул се проведе (5–6 април) значимият (все още) международен кинофестивал. Показа 175 филми от 45 страни, разпределени в 19 програми, осем киносалона и един музей, известен в артистичните среди като Pera Museum Auditorium.

Всъщност най-много кино бе видяно в Беоглу, Гайретепе и Кадъкьой. Почти веднага след церемонията по награждаването немалка част от турските кинаджии се запътиха към Анкара, където вече трето десетилетие филмите им обогатяват културния пейзаж на столичния град. В този смисъл не би било преувеличено да се каже, че най-много (добро) кино в Турция се гледа през април. Тогава, когато стотици хиляди разноцветни лалета завладяват улици и площади.

Кино и цветя, какво по-прекрасно съчетание от това?

Години наред известният фестивал на световното кино в Истанбул, чието начало датира от 1982, еволюира плавно и закономерно. През 1983 г. градът вече си има скромна, но важна програма от „филмови дни“, която през следващата година се разраства в самостоятелна филмова проява с две секции – национална и международна. През 1989 г. фестивалът въвежда състезателен конкурс, а по-късно идва и акредитацията на FIAPF – Международната федерация на асоциациите на филмовите продуценти. През 2006 г. се създава и професионалната платформа Meetings on the Bridge, на която започват да се появяват високопоставени експерти от цяла Европа, но най-вече от Националния филмов център на Франция, финансовите фондове на Германия, телевизионните канали ZDF и ARTE, фестивалите в Кан, Берлин, Сънданс, Венеция, Локарно, Карлови Вари, Москва, Сараево и пр. През 2007 г. Съветът на Европа и „Евроимаж“ осъществяват истински хуманитарен десант в защита на човешките права по принцип и в частност в Турция, като създават и финансират съществуването на нова конкурсна програма. През 2009 г. започват да се предоставят награди не само на чужди, но и на турски филми. Истанбул бързо се превръща в „мост между различни културни и религиозни традиции, мегацентър на културното разнообразие и локалните идентичности“.

Години наред градът, лалетата, любопитната младежка публика, добрата и щедра организация, напоена с многобройни ориенталски екстри, привличаха стотиците гости, жадуващи за свободно реене из малките улички в европейския център и редуването на наргиле с чай. Истанбулският кинофестивал затвърди името си и на добронамерен домакин на некомерсиално кино от цял свят, каквото няма как да се гледа в огромната мрежа от киносалони в близо осемдесетмилионната страна. Статистиката сочи, че всяка година на екран в Турция излизат между 400 и 450 заглавия, като поне 170 от тях са турски. Осем или дори девет заглавия пък традиционно заемат местата си в годишния Toп 10 и привличат почти 60% от общия брой зрители.

Филмовите експерти са наясно, че от десетина години в страната цари небивала експанзия на киното. Много от „успешните“ филми са с доказано кичозно съдържание, най-вече заради непретенциозните изисквания на самата публика, която някак си трябва да бъде извадена от упойката на десетките телевизионни сериали.

На този фон фестивалът на „златните лалета“ бе и си остава остров – на стилното, исторически ценното, традиционно доброто и провокативното ново.

Миналата година директорът на фестивала, успешният театрален режисьор Керем Аян, сподели с мен, че финансовата 2019 се очертава като особено трудна за престижното филмово събитие. Без видима причина един по един важните спонсори се оттеглят. Именно заради това новината, че 38-ото издание на фестивала се осъществява без съдействието на главен спонсор, прозвуча обезпокояващо.

Има ли неща, които са се случили през последните няколко години в турския филмов пейзаж, и ако да, какви? На първо място, става дума за нови желания киното да се разраства, но не задължително по модела, по който това се е случвало досега. Засилват се амбициите за увеличаване на светския блясък в града, на „червените килими“, на модно и скъпо облечените звезди, в състояние да запълват телевизионни слотове. Ражда се нов светски жанр – микс между Кайро и Кан, но в собствен сос. Подобни относително нови събития наистина съществуват и спонсорите въпреки срутването на турската лира напоследък сякаш предпочитат да се насочват натам.

Семих Капланоолу, един от най-поетичните режисьори на турското кино, но наред с това и един от най-религиозните, започна упорито да се занимава с глобалното преформатиране на киното в Турция, с промените в законодателната му рамка, известна със своята консервативност по отношение на публичното подпомагане на националното кино. По негова препоръка и с негова помощ най-сетне стана възможно турски фирми да получават пари за участие в чужди проекти като миноритарни копродуценти. Тази определено положителна крачка напред обаче все още не успява да реши основния проблем – огромният брой кандидатстващи проекти (над 300 на една-единствена сесия в годината) категорично се разминава с ограничения брой на одобрените за финансиране. Забелязва се и известно преместване на тематичния фокус – остро социалните филми деликатно се оттеглят, за да отстъпят място на ориенталски детективи, хоръри или срамежливи „изследвания“ на краха на „средната класа“, в които не особено млади, но доста разкрепостeни жени получават онова, което според традиционния морал заслужават.

С две думи, масовото кино става все по-непретенциозно, а социално ангажираното почти се „преобразява“ в морализаторско. На този фон най-важната част на фестивала за мен беше националният конкурс. Този път „звездата“ в него стана много талантливият Емин Алпер, чийто филм „Приказка за три сестри“ спечели пет награди, между които за най-добър филм и най-добър режисьор. Критиците от ФИПРЕССИ също го избраха, най-вече заради „интригуващи визуални търсения“. Филмът се появи в Истанбул след участието си в международния конкурс на „Берлинале“ тази година, където, уви, не успя съвсем да се впише в еуфорията на конкретния момент. Точно заради това категоричният успех вкъщи е отлична компенсация, най-вече за изключителните женски героини. Бавно, но настоятелно Алпер ни ги представя една по една. Първата пътува в очукан автомобил към някакво неизвестно място, до което се стига трудно. На кормилото е мъж на средна възраст. Най-накрая двамата пристигат в къщата на друг мъж, също на средна възраст, който не е доволен. Оказва се, че му връщат една от трите дъщери, работила в приемно семейство в града. Това му се случва за втори път – преди време най-голямата дъщеря също му е върната. Причините: едната не гледала добре бебето на приемното семейство, другата – заченала, без обаче да е ясно от кого. Идва ред на най-малката дъщеря. Ще я вземе ли богатият гражданин със себе си в града?

Очевидно е, че този филм на Алпер е реплика на прочутите „Три сестри“ на Чехов. Впрочем духът и тревогата на прочутия руски писател и драматург са силно обичани в доброто турско кино. Самият Нури Билге Джейлан не спира да интерпретира меланхолията по никога несбъдващите се мечти на героите си, без значение дали са в Кападокия, или в някоя друга безбрежна шир.

Алпер обича Анадола или по-точно затънтения ѝ център. Там времето е застинало, а мечтите не покълват. Мъжете, жените са все наредени около огнището на неподвижността. Всичко е правилно – първите говорят и се правят, че взимат решения, вторите горят емоционално и жертват себе си в личните си пожари. Дълбоките страсти са на равно разстояние от злободневността. Имаше, разбира се, и други филми в Истанбул тази пролет, но точно този се оказа най-искреният. Тиха приказка за бълбукащите човешки страсти в студената красота на безразличната природа…