Култура / Брой 5 (2958), Май 2019

„Братя Карамазови“ по Достоевски в Народния театър

Бог се явява на човек във вида, в който той е способен да го възприеме. Такъв е и кеносисът на „Братя Карамазови“, последния роман на Достоевски, спрямо поредния му интерпретатор. Деян Пройковски (Северна Македония), режисьор и автор на сценичната версия на „Братя Карамазови“, Народен театър, е направил опит да обеме колкото може повече теми, сюжетни линии и персонажи от този необхватен роман. Необхватен заради повествователните разклонения, концентрацията на идеи, мащаба на мисълта, изобилието от характери и конфликти и неразрешимите „проклети“ въпроси. Резултатът: близо 4-часово сценично действие, в което фокусът понякога се губи, а идейната линия е „замърсена“ от излишен баласт. По мое мнение по-верният път към интерпретацията на тази „вечна“ книга е вниманието да бъде фокусирано или върху конкретен персонаж, или върху някоя от сюжетните линии. Както например беше в спектакъла на Питър Брук „Великият инквизитор“, базиран на едноименната глава от романа (гледахме го на Международния театрален фестивал във Варна, 2007 г.). Или диптихът „Альоша“ (реж. Маргарита Младенова) и „Иван“ (реж. Иван Добчев) от програма „Достоевски“ на ТР „Сфумато“ (2002–2004). Или пък версията на Валерий Фокин „Карамазови и адът“ (Театър „Съвременник“, 1996), където всичко се случва в подсъзнанието на Иван в краткия отрязък от време, преди напълно да изгуби разсъдъка си; спектакълът е изтъкан от асоциации, спомените възникват парадоксално, а образите са само тези, които пряко са намесени в самоанализа на Иван: братята му Дмитрий, Альоша и незаконороденият Смердяков, баща им Фьодор и отец Зосима; диригент на всичко това е Дяволът (може да се гледа в YouTube).

В интерпретацията на Пройковски част от персонажите са лишени от дуализма на Бога и дявола в душата, иначе присъщ на героите на Достоевски. От сплавта от добро и зло у тях е останало само низкото, долното, порочното. В неговите „Братя Карамазови“ царува не мрачното неистовство на руската душа, а по-скоро някаква балканска разюзданост. Постановката напомня илюстрация на превърналата се в нарицателно „карамазовщина“ – ще рече всепозволеност в отсъствието на Бог. Образите са често огрубени, еднопланови, без нюанси, лишени от вътрешно достойнство, пародирани – особено женските. Катерина (Ана Пападопулу), Грушенка (Александра Василева), графиня Хохлакова (Жорета Николова) и Лиза (Радина Кърджилова) са принизени до истерични, повърхностни, суетно горделиви и (или) греховни придатъци на мъжкия свят, които са кресливо агресивни, сеят поквара и причиняват единствено страдание. Костюмите на Елена Иванова ги превръщат в нещо средно между Папагена и мадам Дьо Помпадур.

Единствено възвисяващата музика на Горан Трайковски (Северна Македония) подсказва, че животът има и друго измерение.

Спектакълът започва с посещението на Фьодор Карамазов и синовете му Иван и Дмитрий при отец Зосима (Йордан Биков) в манастира, където е послушник третият брат, Алексей. Аудиенцията тръгва с коленопреклонение и почитание, но богохулните шутовщини на бащата и неговият раздор за пари и наследство с Дмитрий, завършил с вопли, закани и проклятия, затриват всяко смирение. Отцеубийството е зададено още в началото и се превръща в натрапчива тема с разгръщане на действието. Във всичко се усеща предчувствието за непредотвратимо престъпление (общо).

Високият градус на скандала е и ключът за това коя линия на романа избира да следва спектакълът. Това е линията на разпада в семейството, на разложението, на тлението – духовно, морално, човешко. И проблемът бащи–деца.

Старият Карамазов е въплъщение на бунта на плътта: той не крие своето сладострастие и следва щенията си като див нерез, съперничейки на Дмитрий в домогванията за Грушенка. Владимир Пенев играе бравурно, с размах, с иронично намигване. Той е родителят на всички безумстващи Карамазови и жаждата за скандал е неговата движеща сила – тя е в провокациите, в грубите шеги, в наглото и обидно поведение. Не се спира дори пред това да изправи един срещу друг родните си синове Иван и Альоша. Ябълката на раздора е зададеният уж от душа въпрос към двамата има ли Бог и безсмъртие. Пройковски затваря темата с решението Владимир Пенев да е и в ролята на дявола: квинтесенция на карамазовщината (правено е и от други преди него). Ерго – щом Фьодор Карамазов е Нечестивият, значи и синовете му са дяволски изчадия, включително смиреният послушник Альоша.

Дмитрий е бунтът срещу морала. Той престъпва благородството и чувството на благодарност, но в неговия образ я има и безпределността на чувствата. Играта на Деян Донков е припряна, рязка, с нарочно уедрена страст, за да изпъкнат на финала стихването, покаянието и готовността да изкупи и греховете на братята си, всеки от които по някакъв начин е допринесъл за отцеубийството. Този негов Дмитрий е доста по-грубо издялан от предишния в програма „Достоевски“ на „Сфумато“.

Иван се бунтува изобщо срещу религията и подредбата на света. Образът му често се обобщава с фразата: „Щом няма Бог, всичко е позволено“, символизираща безграничния (и опасен) ум. Велислав Павлов пестеливо, някак „по учебник“ разкрива терзанията на този мрачен отрицател, превърнал се чрез проповядваните от него идеи във вдъхновител на отцеубийството.

Альоша е разбунтувалият се монах, у когото мирското и карамазовската кръв вземат връх въпреки рвението към святост и смирение. Димитър Николов свежда образа, който в романа е средоточие на всички останали персонажи и често е интерпретиран като „главния брат“, до мирова скръб и мелодраматични сълзи. Мълчаливото му присъствие не е заредено с порива да поеме на себе си греховете и страданията на другите.

Извършеното от Смердяков отцеубийство е бунт синовен и съсловен. За Цветан Алексиев това също не е първата среща с образа – предишната беше в програма „Достоевски“ на „Сфумато“. Той е виртуозен в интерпретирането на този сатанински интелект, скрит зад телесната и душевна юродивост на незаконородения брат.

В спектакъла има някои откровени театрални безчинства: оргията на стария Карамазов, пренесена в ложите на театъра, и вакханалията на Дмитрий и Грушенка в Мокрое; както и нелепите фигури с хидроцефални глави, появяващи се, щом стане дума за страданията на дете и неговите „неотмъстени сълзици“. Допуснатото на места профанизиране снижава общата патетика, а притчата за Великия инквизитор само спъва ритъма, без да допринася с нещо към вече достатъчно онагледената философия на Иван. Но иначе спектакълът на Пройковски е мащабен, направен със самочувствие и размах, използващ всички технически възможности на сцената на Народния театър. Той не търси осъвременяване и паралели с днешното на всяка цена, нито чете романа както дяволът – Евангелието. Просто режисьорът представя един съвестен прочит на „Братя Карамазови“ според възможностите си. Сценографията на Валентин Светозарев (Северна Македония) обаче създава паралелни светове, които понякога внушават през визията много повече, отколкото самото сценично действие.

Но пък кой е казал, че заниманието с Достоевски е лека работа.