Култура / Брой 5 (2958), Май 2019

Изложба на Васил Иванов (1909–1975), 110 години от рождението му в Националната галерия, колекция на Борис Бекяров 

Изложбата на творби на Васил Иванов от сбирката на Борис Бекяров има всички шансове да се превърне в едно от централните художествени събития през настоящия сезон. Във великолепния каталог, придружаващ експозицията, известният наш колекционер кратко и увлекателно разказва за историята на придобиването на над 100 произведения от този художник и за сетен път се убеждаваме, че няма нищо случайно под слънцето.

Изложбата съдържа 91 творби на Васил Иванов от различни периоди, видове и жанрове. Живописта и графиката са допълнени от текстове, снимки, документи, в залите върви постоянно и филмова прожекция.

Чест прави на Борис Бекяров, че е подбрал една балансирана представителна извадка от своята колекция, която включва картини (предимно пейзажи с маслени бои и акварел), както и рисунки от основните етапи на творчеството на художника (изпълнени с туш, въглен, креда, черен пастел), в това число пейзажи (някои от по-старите пейзажни миниатюри са истински „бижута“!), фигурални мотиви, потрети, голи тела. И разбира се, прочутите творби от т.нар. „Космически цикъл“, реализирани на бял и на черен фон, които оформят в най-голяма степен своеобразното лице на автора.

Васил Иванов е един от най-самобитните български художници. Особено с „космическите“ си рисунки, той сякаш в голяма степен остава настрана от основните направления и стилови насоки в българското изобразително изкуство от ХХ век. Художници от неговия калибър придават неподозирани, неочаквани измерения на българското изкуство от близкото минало, включително и от периода на „развития социализъм“. Неговите творчески пориви и реализации изтръгват визуално-пластичното от неговата обвързаност с делничното, битовото, личностното и социалното и го пренасят в по-високи сфери на креативното въображение, на духовното начало.

Изложбата ни дава добра възможност да проследим в хронология основните стъпки на творчеството на Васил Иванов. Той се оформя и се утвърждава в нашето изобразително изкуство в началото на 40-те години на ХХ век. Още в ранните си картини и рисунки изявява поетичното съзерцание и умиротворената вглъбеност в мотива като основни доминанти на пластическия образ. Неговите пейзажи и натюрморти не носят печата на непосредствените импресионистични наблюдения или на едноплановото любопитство от поредния „живописен“ мотив или екзотичен детайл. Въпреки че тези мотиви – изгледи от София и нейните околности, ливади, полски пътища, терени, оживени тук-там от някоя непрегледна сграда – са тривиални и дори можем да кажем в известна степен банални, те съдържат ред особености, които ги избавят от стереотипните подходи на редица „битови“ художници. В образния свят на тези творби витае пантеистичният рефрен на една всепронизваща мирозданието одухотвореност, на една просветлена съзерцателност, които са еднакво чужди и на форсираната експресия, и на приповдигнатата романтика. Като правило линията на хоризонта, пресичаща почти точно по средата платното или графичния лист, разделя и обособява земния терен от небето, придавайки по този начин панорамен характер на пейзажния мотив. Фронталната композиционна постройка при общото впечатление за външна застиналост и неподвижност дава възможност на художника да „оживи“ и динамизира – посредством мазки, щрихи, фактура, акценти и т.н. – съответния мотив, придавайки му единство в многообразието.

Васил Иванов не робува на готови и клиширани формули, а при процеса на обмисляне и на реализация на своите творби неизменно се стреми да постигне и да съхрани усещането за естественост и за непринуденост на пластическото въздействие при наличие на общочовешка поетична „константа“ на образа. Общата атмосфера е изтъкана от сложно структурирани цветови маси и зони на привличане и на отблъскване на топли, студени и многобройни „производни“ тонове и нюанси. В повечето случаи фигурите играят ролята на стафаж, но дори и тогава, когато тяхното присъствие в композицията е по-осезаемо, основната им функция е свързана с подчертаването на проблема за единството на човека и природата. Често пъти художникът предпочита загатването, внушението пред детайлното обрисуване, оставяйки на зрителя значителна индивидуална свобода на асоциативност при възприятието на творбата. Тези особености, характерни предимно за живописта му, са свойствени до голяма степен и на рисунъчното творчество главно от 50-те години, в които съответните пейзажни мотиви са развити и разгънати в серия скици, зарисовки и етюдни, относително по-завършени във формално отношение произведения, в които мекотата на степенуванията, финият и разнообразен щрих, „сфуматото“ на петното и гъвкавостта на линията вървят ръка за ръка с външната простота и непретенциозност на обекта.

Вторият период в творчеството на Васил Иванов, отнасящ се до 60–70-те години, е белязан от търсения и постижения, продиктувани от важни еволюционни изменения в цялостния мироглед на художника и в неговите възгледи за смисъла и значението на пластичните изкуства. Тези особености се съсредоточават и в т.нар. „Космически цикъл“.

Нека в скоби отбележим, че космическата тема, „космизмът“ като тематичен и мирогледен комплекс, през ХХ век не са чужди на изобразителното изкуство, като започнем от литовския художник и музикант Микалоюс Чурльонис, минем през Николай Рьорих и руския космизъм (в частност групата „Амаравела“ от 20–30-те години на ХХ век) и стигнем до Малевич и до конструктивизма. Тези тематични насоки са показателни за определени вътрешни движения и размествания на пластовете, които настъпват в част от художествената култура на отминалото столетие вследствие на гигантските „тектонични“ процеси в обществото.

Експозицията представя някои от най-характерните творби на автора, посветени, казано най-общо, на космическата тема. При Васил Иванов имаме редица специфични характеристики. „Космическият цикъл“ се осъществява, общо взето, във формата на много характерни рисунки, най-многобройните от които са изградени с бяла креда на тъмен, почти черен фон. Въпреки привидно импровизационния си характер те въздействат като пълноценни графични опуси поради сериозността на пластическата си проблематика и усещането за завършеност на творбата. Тези произведения нямат аналог в нашето изкуство. При изграждането на образа авторът си служи не само с острието на кредата, но и с цялата плоскост на дължината на съответния къс, с който рисува. В самия избор на материалите има нещо символично – Васил Иванов идентифицира черната повърхнина на още недокоснатия лист хартия с космическата бездна и безпределна пустота, от чиито недра, така да се каже, се заражда образът. Жестът на художника, неговото съприкосновение с материята и „извайването“ на пластическите елементи се уподобява в някаква степен на творческия акт на Демиурга.

Трябва да уточним обаче, че този подход няма нищо общо с необоснованото възгордяване и с вътрешната драма на модерния художник. При Васил Иванов е различно – инвенцията е по-скоро израз на смирение и на удивление пред ритмите и скритите от простото наблюдение закони на мирозданието. В този смисъл неговото „визионерство“ не е нито произволно, нито субективно. То произтича от едно по-дълбоко разбиране за единството на космоса и за одухотворяването на „костната“ материя. Странни, имагинерни форми, издължени, сякаш неземни фигури, сложни ритмични и пространствени съотношения, постигнати с удивително опростени изразни средства – това е част от поетиката на Васил Иванов.

Изложбата в Националната галерия, ако не ме лъже паметта, е вероятно най-пълното и най-цялостното представяне на художника досега. Освен всичко друго тя свидетелства и за това, че действителната история на нашето изобразително изкуство във всички случаи е по-богата и по-проблемна от нашите представи за нея, формирани нерядко твърде едностранчиво и тенденциозно, включително и в музейните ни експозиции.