Култура / Брой 5 (2958), Май 2019

Ларс фон Трир никога не е звучал толкова сатанински иронично. Фатих Акин никога не е изглеждал толкова социално неангажиран. Между всеки от двамата европейски режисьори и новия му филм лежи „кариерата“ на един сериен убиец. При все общата си категория „Х“ (или „Забранен за лица под 18 години“) „Къщата, която Джак построи“ и „Златната ръкавица“ са крайно противоположни като настроение, формални решения и философско послание. Първият – елитарно херменевтичен, вторият – натуралистично студенокръвен, обединени в точката на психологическото наблюдение и отказа от морално осъждане. И докато при Фон Трир режисьорската дистанция е „вдъхновена“ от метафоричните паралели с изкуството и собствения му творчески път, то при Акин безстрастната наблюдателска позиция е в опит да се погледне под различен ъгъл един случай от хрониката на произшествията. От друга страна, „Къщата...“ не е това, което изглежда на пръв поглед, а „Златната ръкавица“ задържа зрителския интерес (отвъд нездравото любопитство) въпреки това, което е – от пръв до последен поглед.

Увлечен както обикновено в изкуството на провокацията, датският режисьор Ларс фон Трир ни поднася поредната си „философска обструкция“, този път надничайки от (именно „от“, а не „в“) главата на един психопат. Не е важно дали наистина е превъплътил себе си в този неуспял творец, страдащ от обсесивно-компулсивно разстройство, но от зрителска гледна точка е добре да имате предвид, че този филм не е създаден да се възприема буквално, защото иначе може да си излезете от залата просто скандализирани и/или отвратени, без да сте успели да надникнете в останалите осем кръга на творческия ад.

От своя страна Фатих Акин изгражда паноптикум на човешката мизерия (физическа и духовна), при това без да анализира обществено-социалното положение в света, от който изпълзява неговият индивид. Немският режисьор се концентрира върху психологическия портрет на един „убиец по неволя“ и обкръжението му от „панаирджийски чудовища“. И всеки път, когато филмът е на път да се превърне в хорър, Акин дръпва струната на „човещината“, която разрежда погнусата...

В „Къщата, която Джак построи“ протагонистът обобщава от първо лице 12 години от живота на един психопат, събрани в пет картини (наричани тук „инциденти“) и епилог. Разказът всъщност тече под формата на споделяне с (дълго време) невидимия Върдж, пред когото Джак разкрива как постепенно е развил импулса да убива, провъзгласявайки се за творец, който снима своите „произведения на изкуството“ в зловещ мизансцен и изпраща снимките на пресата под псевдонима Мистър Изтънченост. Намираме се в 70-те години на ХХ век в щата Вашингтон. Джак е безчувствен вманиачен перфекционист и инженер, който мечтае за кариерата на архитект, виновен за около 60 убийства.

„Златната ръкавица“ е името на култов бар (и жив музей на ужасите) в хамбургския квартал Сан Паули, известен през 70-те като свърталище на порока. С брутален натурализъм сюжетът ни вкарва във всекидневието на Фриц „Фите“ Хонка, грозник с разкривени зъби, алкохолизиран и сексуален инвалид, който убива изпаднали „дърти чанти“ от безсилие и злоба пред явната им подигравка с неговата некадърност. На фона на стари немски шлагери Фите трудно балансира по ръба на алкохолния нагон и яростта, провокирана от женското отхвърляне, и в сумрака на своя смрадлив апартамент се отдава на драстично, смущаващо до крайност, на моменти непоносимо насилие. Постепенно става ясно, че отчаяните му престъпления нямат нищо общо с патологично пристрастие или предумишлена система.

Сценарият на „Къщата...“ допуска много нива на прочит. Множеството метафори, някои от които библейски, съжителстват с гротеска, аспекти на кича, тъмночерен хумор и бурлескови елементи, поръсени с разсъждения за индивидуализма, социалните норми и морала. Ларс фон Трир сондира границите на човешката душа, но извън конкретния сюжет филмът предлага метадискурс за границите и функциите на изкуството. Изкушаващо е да откриете сами, че Върдж може би е Вергилий (онзи същият, който развежда Данте из деветте кръга на ада) или е просто алтер его на съвестта. Самият Джак (в неустоимото изпълнение на Мат Дилън) е кръстоска между Декстър и Ханибал или трябва да се възприема като изтъканото от самоирония алтер его на режисьора, който се самоцитира и създава шедьоври, убивайки зрителите си. А може би Адът е в главата на самия Джак (противно на екзистенциалната позиция на Жан-Пол Сартр, според която „адът – това са другите“)...

Реалистичен филм на ужасите, така може да се определи „Златната ръкавица“ (и това е чисто нов жанр във филмографията на Фатих Акин). Не само защото историята е „по действителни събития“, но и поради факта, че е режисирана по начин, който премахва обичайния киноефект от жанра, оставяйки единствено осезаемия потрес. Въпреки отличната възстановка на декора във времеви и географски аспект и напълно отдадените актьори филмът предизвиква доста полемики, и то не толкова с бруталността си, колкото с желанието на немския режисьор да придаде на убиеца Хонка достойнство като на „човешко същество, което със сигурност копнее за нормален дребнобуржоазен живот“. Самият Акин признава, че не е искал да търси оправдание за чудовищното поведение на персонажа си в преживени травми и основният му проблем е бил: „как да представя насилието, без да му отдавам почести, както се случва в някои филми“.

И двата филма се очертават за киномани със здрави нерви. Ако преодолеете склонността към словесно „отплесване“ на Ларс фон Трир (която е далеч по-досадна от кървавото насилие във филма му) и пристъпите на гадене, които прииждат на талази от екрана на „Златната ръкавица“, има голям шанс да оцените по достойнство абсурдния хумор на творческата апология и неумолимата житейска достоверност на психологическата „аутопсия“.

„Къщата, която Джак построи“, реж. Ларс фон Трир, Дания–Швеция–Франция–Германия, 2018, в ролите Мат Дилън, Бруно Ганц, Ума Търман, Сиобан Фалън Хоган, Софи Грабол, Райли Киу; „Златната ръкавица“, реж. Фатих Акин, Германия–Франция, 2019, с участието на Йонас Даслер, Маргарете Тизел, Катя Студ, Марк Хосеман и др.