Култура / Брой 5 (2958), Май 2019

„В края на краищата къде започва една граница? В нашите глави. Осъзнаваме ли, че границата е душевен символ на една нация? И че разбирането на другия човек е съчовечност?“

Как ви дойде идеята за „Граница“? Заради това ли, че границите рязко се върнаха?

Не. Когато започнах да мисля за книгата, границите (и бежанците) все още назряваха само в колективното ни несъзнателно – тоест още не бяха на повърхността, в новините. Границата живее с мен и в мен още от детството. Аз съм дете на тази граница, въпреки че съм от София, тъй като съм от последното поколение, израснало с Желязната завеса. Винаги съм имала особен интерес към границите – различните видове, как животът на хората е формиран и деформиран от границите, как границите се променят с времето. Също така винаги са ми били особено интересни перифериите, а граничните села на България са изключително богати места, културно, природно, геополитически. Човешката география на българската граница е многопластова въпреки трагичното обезлюдяване на много от местностите, описани в „Граница“.

В книгата си пишете за това обезлюдяване, но на мен ми се ще друго да питам: кое все пак най ви изненада в/на границата, какво най не очаквахте да видите?

Хора, посветени на нещо, което обичат. Сред цялата опустошеност на граничния район, особено от българската и турската страна – пък и гръцката страна на Родопите е демографски поразена през годините (както разбрах, примерно, в онова страшно фантомно село) – не очаквах да намеря хора и малки общности, които отглеждат нещо с любов. Градинка, традиция, разкази, песни, последният черноморски фар, забравен византийски скален манастир, последният овчар със стадото си – и го правят безвъзмездно. Това е в огромен контраст с манталитета на разни властови елити, които само търсят какво могат да експлоатират. Хората на периферията могат да ни припомнят някои неща, които е лесно да забравим. Едно от тези неща е: ти си това, което обичаш. Какво обичаш, на какво си посветен безвъзмездно? Въпрос, който е хубаво човек да си зададе. 

Кой от вашите герои в „Граница“ събуди у вас най-силна симпатия? Най-голямо съжаление? Въодушевление?

Именно такива хора. Срещнах и такива, които ме отблъскваха и на пръв поглед не предизвикваха симпатия. Гъркинята, която описвам в „Господарка на гората“, беше агресивна националистка и ми каза, че мрази българите (заради окупацията през Втората световна война), дори след като е ходила на Рила и Пирин. Но аз това не го писах, защото за мен не беше същността на нейния образ, това беше натрапена пропаганда, неразбиране от нейна страна. И без да ѝ обяснявам, че там, където е сега Северна Гърция, е имало българско мнозинство, че помаците в Гърция не говорят „помашки“, а български, това тя го научи – за свое изумление – по време на прекарания заедно ден, говорейки с местни хора. Нямах интерес да съдя никого, исках да разбера границата и нейните хора и истории. Разбирането на другия, в дълбокия смисъл на думата, изисква един особен вид отвореност на съзнанието и минава отвъд симпатия и съжаление. То е по-скоро съчовечност. 

Казвате „интерес към границите“. Дали пък това не е по-скоро интерес към прекосяването, пресичането, преодоляването на границите?

Да, неизбежно. Всичките персонажи в книгата имат динамична връзка с границата – дори тези, които са родени там. Една от много иронии и парадокси на границата е, че в стремежа си да създаде пълна статичност и умъртвяване, както и бинарност (от тази страна и от онази страна, ние и тях), тя прави точно обратното. Тя създава един лабиринтен свят, подземен свят, в който непрекъснато всичко се мени, подмолно и с последици, които се усещат поколения по-късно. Пример за това са всичките потомци на бежанци отпреди 100 години, деца на тази граница: българите в Странджа, чиито деди са дошли от Мала Азия, тези от турската страна на Странджа, чиито деди са били родопчани, костурчани, босняци и т.н., гърците в Родопите, чиито деди са дошли от Мала Азия или България. Тази катастрофална геополитическа въртележка отпреди 100 години е особено драматична по границата, където чуваш хора да говорят останки от езика на бабите си – и ти става хем хубаво, хем тежко. Защото тези хора носят неразказани епични истории, които се опитах аз да разкажа, макар и сбито. Да не говорим за изселените български турци през 1989 г., които са също част от горчивата човешка история на тази граница. Границата е и символ на душевното състояние на една нация.

Когато научих, че „Граница“ е обявена за книга на годината в Шотландия, а след това и за наградата на Британската академия, си помислих: „Ето, едни народи, които почти (с малки изключения като Адриановия вал например, но той е в далечното минало) не познават в новата и най-новата си история границите в рамките на своя остров, можаха да оценят колко са важни границите на/за континента“. Доколко е вярна тази моя мисъл?

Мисля, че драматичната символика, трагичната и богата история, както и общочовешките измерения на българо-турско-гръцката граница така, както е разказана през нейните хора, е толкова силна, че това не е убягнало на читатели без личен или национален опит с физическите граници. В края на краищата къде започва една граница? В нашите глави. И там свършва, но понякога това отнема поколения, след като физическата граница падне. Това също го видях нагледно сред граничните хора. Страхът, параноята, мъката и накрая само-тиранията на тази граница все още живее в хората – и от трите ѝ страни.

Споменавате „драматичната символика“ на балканската история, което безспорно е така, но не ви ли се струва и друго: че границата между трите балкански държави е като място от/на „Дивата Европа", както гласи заглавието на една книга на Божидар Йезерник? Тоест западната част на континента търси у югоизточната потвърждение на своите представи, презумпции, клишета и ако щете, оценява с търсене и интерес книги, които подкрепят „измислената Руритания“ (Весна Голдсуърти) или „въобразените Балкани“ (Мария Тодорова). Дали „Граница“ не е и тя в синхрон с масовото мнение на Запада за Изтока – не особено ласкаво? 

Тъй като аз с годините съм развила непоклатима интуиция относно тенденциозното и истинното в разказването и тъй като съм разказвач и поет, подхождам към местата и хората, които ме вдъхновяват, именно така – инстинктивно. Не академично или с някаква предварителна програма. Една добра книга трябва да е жив организъм, да диша през времето с истините си – и всички го знаем, когато отворим такава книга. Затова знам, че „Граница“ е дълбоко вярна на местата и хората, които разказва. Едни места и хора, поругани от официалната история и забравени от центъра – а именно централизираната памет и власт често създават културните клишета и културния кич, които са толкова опасни за по-младите поколения. Особено в общества, където е имало скорошна травма. Както навсякъде на Балканите. Всяка култура, всеки народ, може би дори всяка микрокултура е като всеки от нас – иска да бъде разбран от другите, вместо да е криворазбран. На Балканите ние сме особено чувствителни към това да сме криворазбрани. Не че правим нещо особено за да си помогнем, тъй като не знаем почти нищо за съседите си (виж „Границата“).

Двете академични книги, които споменавате, са основно четиво за всички интересуващи се от културната парадигма Изток-Запад. Те кристализират в исторически план упорито изкривяваните през времето взаимни представи между Изтока и Запада, особено погледа – често снизходителен и неразбиращ, на „Запада“ към „Изтока“. Изтокът е традиционно удобното място за проектиране на собствената сянка-неразбиране на Запада. А аз питам (не само в „Граница“, това е основна тема и на следващата ми книга „Езерото“): къде е нашата сянка, тази на Изтока? Върху кого я проектираме? Може би върху своите. Върху себе си. „Граница“ хвърля светлина точно върху такива места и феномени, които, ако останат в мрака на колективното несъзнавано, привличат именно такива изкривени сказки. В този смисъл мълчанието, прикритието, лъжата, злоупотребата, страхът, изобщо всичко, с което тази граница е политически свързана (но не и природно), създават условия, в които едно невежо колективно въображение намира почва. А именно – измислени Руритании и въображаеми Балкани. А екзотизацията е опасно изкривяване на погледа – както във фикцията, така и в документалистиката. Екзотизирането е вид проекция на собственото ни съзнание (пълно с арогантни презумпции, предразсъдъци, невежество и неразбиране) върху другия. Или, в академичен стил, „Другия“. Затова споменах, че отвореният, нарочно „празен“ подход – на английски negative capability – беше това, което ми разреши да видя, чуя и осмисля човешките измерения на тази граница. А границата – помислете! – има за цел именно другият да остане друг, да ни е страх да извикаме „Мераба“ на човека от другата страна на реката, както онзи трагичен овчар в Турция. Границата ни обича послушни и тъпи, неразбиращи. 

Единствената противоотрова на екзотизацията и само-екзотизацията е да не гледаш на другия като на Другия. Да прекосиш границата. В „Граница“ няма други. Само „наши“, както ми казаха помакините от Драмско на пазара в Одрин. За това именно става въпрос, когато казвам разбиране. Разбирането в дълбокия си смисъл е обратното на екзотизацията. Тоест на границата. В това ни е надеждата като съчовешко общество – да можем да прекрачим границите в главите си. Аз вярвам, че тези читатели, които наистина прочетат „Граница“, вместо да проектират собствените си екзотизиращи презумпции върху книгата, ще стигнат до свое осмисляне на големите теми и истории на тази граница, символ на Балканите. Където ни е културна особеност да не можем да слушаме – тъй като непрекъснато обясняваме нещо. Непрекъснато проектираме върху другия! Затова в „Граница“ няма много обяснения. На тази граница прекалено много се е случило.

А иначе границата продължава да е диво място. Има диви животни, диви бизнеси, които изкопават и изсичат дивите гори и реки, бетонизират Черноморието, вдигат нови ограждения. Периферията е много наранима – тя привлича диви хора от центъра с много пари. В този смисъл „дивата Европа“ не е литературно явление, нито чужда проекция върху нас. Тя си е самобитна, наша. 

Вие сте човек, съзрял при социализма, в същото време ви се е наложило да живеете в други условия, капиталистически, така да се каже. Повече помагаше ли ви, или повече ви пречеше вашият социалистически опит в новите пазарни условия?

Усмихвам се. Естествено всички ние, които сме деца на социализма, сме преживели този преход към „пазарни условия“. Бих казала, че нищо обективно не ми е пречело никъде, освен че понякога сама съм си пречела. Дори напротив: нивото на образованието, особено езиковото, което получих и в началното си квартално училище, и във Френската гимназия в София, беше толкова високо, че в университета в Нова Зеландия, където учих френска и руска литература, ме гледаха стреснато дори преподавателите. По-скоро трябва да говорим за това, което дивият олигархокапитализъм, който така бързо замести условния социализъм в България, е направил за нас като нация. Защото той продължава 30 години по-късно и прокуди вече второ поколение българи от страната. За щастие някои от нас могат да се връщат по нематериален начин, създавайки нови връзки и ново, глобално разбиране чрез работата си. Надявам се това да правят моите книги, свързани с България, както и тези, които не са. В тези времена на нови (и много скъпи!) граници и окопи всички имаме нужда от повече виртуални мостове. Няма връщане назад към лошото старо време. 

Не налага ли пазарът свои правила върху литературата, която по тази причина от екзистенциално осмисляне на индивидуален опит, способен да се превърне в осмисляне, валидно за цялото човечество, стана по-скоро начин за забавление без претенции? И ако ги налага, вие как успявате хем да им отговорите, хем да запазите смисъла във вашите книги?

„Пазарът“ за мен е място, където се купуват зеленчуци. Когато пиша, чета и събирам материали, пътувайки и търсейки онова разбиране, за което споменах, аз не мога да мисля за „пазар“. Мисля как, за бога, ще успея да отдам заслуженото на книгата, която съм поела пред себе си като отговорност да напиша, как да стане най-добрата книга, която някога съм писала, как да алхимирам същността на темите и хората в нея, тоест как ще се получи онази вълшебна сплав между форма и съдържание. Писането като всяко истинско изкуство (казвам истинско, за да го разгранича от културния кич и чалга културата, която я има и в литературата навсякъде и която е любимо чедо на „пазара“ – тя предлага точно „продукт“) – е вид алхимия. Алхимикът, ако си е на мястото, не трябва да се разсейва от това какви зеленчуци за колко се продават на борсата всяка седмица. Имам две книги, които са останали неиздадени – знам, че това не е поради някаква недостатъчност на тези книги, а точно поради „пазара“, тоест някой е решил в някакъв момент, че тази книга от тази авторка не е достатъчно комерсиално надеждна. Но също така знам, че е трябвало да напиша тази книга, за да мога да напиша следващата. В този смисъл пътят на един писател е дълъг, криволичещ и по този път ще види много „пазари“ да се сменят. И много опортюнисти и посредственици да успяват на „пазара“, вдигайки шум около себе си. Ако един творец е посветен на мисията си – а не на нейните аксесоари – трябва да се приготви за гладни, бедни, неведоми, анонимни години. Години, през които да не предават, само да приемат. И това е добре. Така трябва да бъде. Един творец не трябва да затлъстява от охолство и самодоволство, защото точно тогава умира като творец.

Питам ви за това, защото ми се струва, че сякаш писателят в днешно време живее в някакви капсули – Дубравка Угрешич пише много за това в „Европа в сепия“: ходи по конференции, по книжни панаири и живият живот като че ли му убягва; или поне той се докосва до него спорадично и мимолетно. Дали пък литературата не се откъсна твърде много от действителността и вече до такава степен си е самодостатъчна, че може би и от читатели няма нужда, стига да има журита и критици?

Да, това са и моите наблюдения. Понякога тези литературни фестивали са панаир на суетата. Същото е в академичния свят, а и в политическия. Може би това е присъщо на всяка професионална сфера. Сега четох един разказ на Александър Шпатов, „Ендекаристи“, където творците активисти се интересуват само от собственото си творчество! Това ми напомни веднага на Фейсбук. Този нарцисизъм е стимулиран от социалните мрежи, където човек може да си повярва, че има частна телевизия и че той е звездата на своето 24-часово шоу. Егоманията не е специфичен проблем на света на книгите, а цялостен синдром на нашето „селфи“ време. От това само губим, разбира се – изпростяваме и като личности, и като микрокултури. Ако само своя глас слушаш, нищо ново няма да научиш. Мисля, че за всеки от нас – независимо с какво се занимаваме и от кой социален слой сме, е жизненоважно да разчупим тези егокапсули, тези социално-културни гета, в които удобничко си седим. И да се поразходим, и да млъкнем за малко. В този смисъл „Граница“ със срещите с много и различни хора и общности промени живота и мирогледа ми. 

Изцелявате болки, възвръщате вярата в човечеството, възстановявате човешкия облик на онези, които са се отказали от него... Това казва Елиф Шафак за вас и за още 9 ваши колежки писателки. Само че не е ли твърде голяма тази отговорност да поемате на интелектуалните си плещи подобни смазващи длъжности? Как човек може да се справи с такъв товар – да придава, създава и задава смисъл?

Е, не е нужно да се замеряме с тежки думи като с камъни (както беше писала Елена Алексиева в „Нобелистът“). Тези думи са казани, след като съм направила нещо, не преди това. И естествено, искам книгите ми да лекуват рани, не да нанасят нови. В този смисъл никой не ме кара да поемам отговорност за каквото и да било. Политиците да му мислят – те имат огромна отговорност пред съвременниците си и пред историята. А алхимикът е съвсем друго същество – независим си работи в лабораторията, без да вдига шум. Една истинска книга се създава бавно, трудно, с много любов и с някои саможертви. Така че няма място за гръмки думи около това. Само за работа и за преданост към това, с което си се захванал. 

Разговора води Митко Новков

Капка Касабова (род. 1973 г., София) е многожанров писател. Автор на няколко романа, поезия и три книги художествена документалистика: „Улица без име“ (Сиела, 2008), „Любов в земята на Мидас“ (Сиела, 2012), „Дванайсет минути любов“ (Сиела, 2013), „Граница“ (Жанет 45, 2017). „Граница“ спечели награда на Британската академия, наградата „Солтер“ – Книга на годината в Шотландия, Станфорд-Долман книга на годината и беше номинация за американската National Circle of Critics Award. Предстои излизането ѝ на 15 други езици. Капка Касабова е родена и израства в София, а през 1992 г. имигрира с родителите си в Нова Зеландия. В момента живее в Шотландия. Следващата ѝ книга се нарича „Езерото“ (Жанет 45, 2020). Сътрудничи на в. „Гардиън“, сп. „Икономист“ и други британски и американски издания. През 2019–2020 г. участва в журито на американската награда Neustadt Prize.