Култура / Брой 7 (2960), Септември 2019

Тези малко познати текстове са от Оранжевата тетрадка, ръкопис, писан с химически молив. Те са спомен от лятото на 1937 г. и студентската почивна станция край Берковица. Последният фрагмент е от машинопис, прегънат на две, заедно със стихотворението „Дориан Грей“.

Ти. Как можа..

Ти. Как можа да ме ритнеш с ботуша си на стражар, боли тежко. Аз съм ранен – и няма да се повдигна вече никога. С мене е свършено.

Но ти? – Как ще живееш ти след мене? С какви очи ще гледаш света? С каква съвест ще се радваш на живота и на благата му?

Бог ще те накаже!

Никой не е отговорил…

Никой не е отговорил на писмата ми. Нито Антон, нито Тамара, нито Фиро, нито Емил. Няма нищо. Аз не ги уважавам дотолкова, че да се почувствам оскърбен, но лошо е да не получаваш нито едно писмо, когато си сам и си далеч от всички.

Нима е нужно…

Нима е нужно да си спомням всичко, което е станало с мене?... Та нима аз съм нещастен? Аз ще умра един прекрасен ден, да – това е бял голям облак над червените равнини.

Рудин. Пролетни води

Рудин. Пролетни води. Ромен Ролан. Емил. Ашиклар. Малиновка. Поляни. Градина. Музика. Емил. Река. Ловен дом. Грозде. Кино. Материализъм и емпириокритицизъм. Луна. Вечери. Китара. Емил. Сълзи. Сълзи. Път. Купа сено. Куфари. Влак. Релси. Емил. Сълзи. Сълзи. Сам. Сам. Сам. Сам. Винаги. Емил. Когато ме погледнеш, виждай голямото дърво на Ашиклар, тихите поляни на Ашиклар. Ашиклар. Само Ашиклар.

Аз искам да си спомниш…

Аз искам да си спомниш… Върховете потъмняват… Небето е тихо и безкрайно. Аз съм на върха на кулата. – Защо не ме обичаш? Защо не ми се усмихваш? Нали беше така хубаво, когато се обичахме двамата…

Няма да забравя никога…

Няма да забравя никога твоята усмивка и твоите погледи… сега залязва слънцето. – Аз ще умра, чуваш ли? – Аз ще умра само защото ме остави ти… Не. Не. Всичко е свършено. Вятърът е тих. Няма бури. Сам съм.

Нека стане тихо…

Нека стане тихо в големите улици. Нека се стъмни. Аз излизам всяка вечер в равнината. Обичам кръчмите.

Ти ще прочетеш моето писмо…

Ти ще прочетеш моето писмо един ден, когато градът ще бъде тих и ветровете ще докосват кротко твоите ръце и очите ти.

Мъчеше ме тази мисъл…

Мъчеше ме тази мисъл, че аз живея изчерпан и че са преброени дните ми празни. Аз нали не искам да умра, аз обичам много живота и скъпи ми са всички дървета и слънцето, и бавните испански танга.

Гарата, черквицата, пустата улица…

Гарата, черквицата, пустата улица, изоставената къща, големите болници - - -

Аз не обичам никого.

Срещу един залез на слънцето

Върху плочника увяхват цветя, белият прах свети, а ти ми отне слънцето от един прозорец. Аз го видях, когато то се катурна върху твоята стряха. За да се утеша, аз съзерцавах старинната икона в полутъмната стая на леля ми. Кротките очи на Христос стояха затворени и здрачът отдалечаваше постепенно в рамките на един ъгъл неговата скръбна и пронизителна усмивка. Внезапно един малък златен лъч озари клепките, а после ръката, която не забравяше да благославя.

И ето – очите ме виждаха. – И страданието, което не бях искал да ти причиня, о, Господи… Но всяко ли мое движение помръдва онези гвоздеи, които те пробождат във времето?...

Не отвръщай лицето си от мен.