Култура / Брой 7 (2960), Септември 2019

Проницателен, дистанциран, но и неотбягващ горещите теми на деня, френският философ Жан-Люк Марион е сред най-интересните съвременни европейски мислители. От 2014 г. той настоява, че Европа и човечеството са не просто в криза – защото кризата не трае дълго – а в упадък (décadence). В обяснението си на ситуацията той прибягва до три ключови понятия – ценност, растеж и нихилизъм. Ето и текста на видео лекцията му, излъчена по КТО в партньорство с Католическата академия на Франция – една от най-обсъжданите лекции във френския интернет от пролетта на 2019 г.

Има размисъл върху кризата, който предполага, че кризата трае във времето и едновременно се разпростира в пространството. Ала тези две допускания не съответстват на реалността, дори си противоречат взаимно.

От 1974 г. говорим за „криза“. И се питахме: какво ще стане, когато литър бензин надхвърли едно евро? Нищо. Какво ще се случи, когато безработицата премине границата от един, два или три милиона души? Нищо. Какво ще се случи, когато ипотечната криза или кризата на финансовите балони гръмне? В известен смисъл, нищо. Нищо по-различно от случващото се преди. От 30 или 40 години сме в криза. И не ѝ се вижда краят. Както казваше Франсоа Митеран – изпробвахме срещу безработицата всичко и нищо не донесе успех. Отговорни фактори твърдят, че нищо не може да се направи. Навремето френският премиер Анри Кей настояваше, че няма такъв проблем, чиято липса на решение да не доведе до заличаването му.

Кризата продължава. Макар че самото понятие за криза – krisis на гърците – оспорва възможността кризата да е дълготрайна. Krinein означава да решиш, да избереш, да въведеш разграничителна линия, тоест нещо да се пречупи. Следователно не сме в криза, щом според общото съждение на всички предполагаеми елити кризата е дълготрайна. Тя се превръща в постоянно състояние. Ето защо трябва да се каже, че не сме в криза, а че сме изпаднали в състояние на дълга нерешителност и на продължителни не-избори, в континуитет на липсата на криза, сходен с равната енцефалограма. Няма никаква криза, тъй като нямаме каквато и да било власт над реалността. Неспособни сме да решим, неспособни сме да изберем.

Не сме в криза; ние сме в упадък. Тоест упадъкът е траен. По тази причина никаква криза не е в състояние да го сломи или насочи в една или друга посока. Упадъкът не е в криза, той се разклонява, напредва като по вода, подобно на плуваща отломка, която уж потъва, но все се задържа над повърхността – дори за наше съжаление. Упадъкът ни отклонява, а нихилизмът ни обрича на безпомощност.

Какво е нихилизмът? Ако сме неспособни на решение, то е защото сме в сблъсък не с нещата, а с ценностите. Най-често говорим за ценностите. Хората се бият за ценности, искат техните ценности да възтържествуват. А какво е ценността? По дефиниция ценността е онова, което подлежи на обезценяване. Тя се обезценява поради факта, че се явява ценност. Защото ценността винаги предполага оценка, валоризиране, както казват на борсата. Тоест ценността не е ценност сама по себе си. Ценността е такава спрямо нещо друго. Тя е нещо отчуждено, обект, отчужден в своята ценност. Ценността помръква под удара на нихилизма – не защото я обезценяват, а защото я под-ценяват или казано по-точно – защото я оценяват, без да знаят истинската ѝ ценност.

Ала истинската ценност на някоя ценност не се съдържа в самата вещ. Тя предполага вещта да бъде подвластна на оценителя. А най-добрият оценител, властелинът на оценяването, това е човекът. И тъкмо защото човекът фиксира ценностите – „своите ценности“, както доста глупаво и горделиво се изразява той – той унищожава нещата. Потребява ги в мига, в който ги постановява. Така самият човек се лишава от ценност, бидейки единствен източник на ценностите. Оттук произтичат и противоречията на нихилистичния човек. От една страна, нищо не убягва от преоценката – сиреч от нихилизма. Ала тогава самият човек се позиционира единствено като оценител, който, бидейки източник на всяка ценност, сам не представлява ценност и следователно не струва нищо.

Няма криза във време на нихилизъм. Има вечно започване на упадъка. Вечно завръщане на подобието. Упадък в растежа? Да, разбира се! Нали растежът – този растеж, за който неспирно призоваваме в желанието си да излезем от кризата, без да знаем за какво точно говорим – е в крайна сметка растеж на нищото. Искаме да има растеж на всяка цена, както и да е. Като се превърне това „както и да е“ в какво? Комисията в Брюксел настоява да се интегрират в изчисленията на БВП всички паралелни икономики, а това, нека го кажем ясно, предполага и включването на икономиката на дрогата и икономиката на проституцията. Ценността няма мирис и може да се състои от каквото и да е. Икономическият растеж оправдава всичко. Ето дефиницията на нихилизма. Ето дефиницията на упадъка. И тъкмо защото не сме в криза, ние сме в упадък.

Остава да разберем как можем да излезем от кризата или по-скоро как да излезем от не-кризата, произтичаща от липсата на решения. Трябва да скъсаме с растежа, с упадъка на растежа. Трябва да скъсаме с волята за власт, стремяща се единствено да утвърди самата себе си. Трябва да изберем нещо друго, различно от нашето собствено желание за оценка. Би трябвало да не се стремим единствено към растежа, взет сам по себе си и заради самия себе си, което е тъкмо едно от определенията на упадъка. Би трябвало това да предполага и някаква друга воля, различна от нашата собствена. Ала кой би могъл да търси воля, различна от своята?

В историята на човечеството и в историята на културата има такъв случай. Това е случаят на Христос, който според Евангелието на Йоан (5:30) казва: „Защото не търся моята воля, а волята на Отца, Който ме е пратил“. Да търсиш воля, различна от твоята, означава да се вземе решение, независещо само от теб самия. Това означава не само да искаш, а да можеш да поискаш нещо друго – воля, различна от твоята. И тъкмо тук Църквата би могла да играе изключителна роля.

Ще дръзна да заявя, че онова, което е в криза, не е Църквата в баналния смисъл на думата.

Църквата не е в криза, тя е кризата. Тя е в по-малък упадък от държавата, от образователната и правораздавателната система, от здравеопазването и синдикатите, от армията и институциите като цяло. Защото институциите – във Франция, а и другаде – имат за цел не да се реформират, а да продължат да бъдат такива, каквито са били. Те не искат да влязат в криза, затова и са в лошо състояние. Докато Църквата приема, че човекът може да влезе в криза, че растежът е в криза. За нея изборът в кризата е избор „за“ или „против“ волята на Отца – воля, различна от нашата.

Църквата е винаги в криза и трябва да бъде в криза. Защото само реформирайки се, тя изпълнява мисията и участта си. Присъщо за Църквата и за християнина е да живеят от кризата, дори бих казал – да живеят в криза. Така се постига подражанието на Христа. Христовото подражание означава да не се отъждествяваме със самите себе си, да сме в състояние на криза, да поставим света в криза, търсейки подкрепа или благодат чрез решението да изберем някой Друг, а не самите себе си. Църквата вкарва света в криза, предлагайки му да вземе решение „за“ или „против“ Христа. „И ако съдя, съдът Ми е истински, защото Сам не съм, но Аз и Отец, Който Ме е пратил“ (Иоан. 8:16). Налагането на кризата в континуитета, произтичащ от упадъка, е най-важният, но и най-неразбраният принос на християнина в света. Да влезем в кризата, за да излезем от упадъка.

Превод от френски Тони Николов