Култура / Брой 7 (2960), Септември 2019

С руската писателка Мария Степанова, авторка на книгата „В памет на Паметта“, разговаря Оля Стоянова

Откъде се появи при вас този интерес към паметта?

Мисля, че са ми го заложили още в люлката, защото голяма част от моето детство премина в разкази за баби и прабаби. На мен това винаги ми е било много интересно и колкото и да звучи странно – понякога ми е много по-интересно от моята лична история. Много по-късно открих, че за това чувство си има наименование – то е описано. Американският изследовател Мариан Хърш определя това, което аз чувствам, с термина постпамет – когато спомените, историите за детството на твоите деди и прадеди са ти по-интересни от историите на собственото детство. Именно това се нарича постпамет. И се оказва, че за много хора постпаметта е много важна.

Така ли си обяснявате големия интерес към книгата ви?

Не мисля, че продажбите на книгата са свързани с факта, че тя е написана кой знае колко добре. По-скоро се дължат на факта, че интересът към онова, което се е случило преди нас, все повече се превръща в маркер на нашата съвременност. В това има и политически контекст – и десните, и ултралевите движения непрекъснато заемат думи от речника на далечното минало. В това, разбира се, има и икономически, и социален контекст, и значимост, но по-важно е да се каже, че самото минало започва да се превръща малко по малко в една нова религия. И точно по тази причина книгите за миналото все повече интересуват всички.

Какви опасности обаче крие този поглед, обърнат към миналото? От една страна, миналото очевидно е инструмент за конструиране на настоящето и за него са се водили войни, но какви рискове крие днес това непрекъснато прекрояване на историята?

Да, точно така, тези войни не са от вчера. Но мисля, че сме в самото начало на предстоящи войни за миналото, които вероятно ще бъдат граждански войни, защото много силно разделят хората от една и съща нация по отношение на това как те се отнасят към миналото. Това е много тъжна история, защото всички велики идеи рано или късно се превръщат в своята противоположност. Много дълги години паметта за Втората световна война на всички западни интелектуалци, на всички западни и източни нации бе свързана с паметта за изгубеното. Войните се свързваха именно с това. Създаде се ценностна йерархия, където миналото се оказа по-ценно, отколкото настоящето или бъдещето. И колкото повече се повишава цената на миналото, толкова повече онези хора, които се чувстват изолирани от настоящето, се пристрастяват и се връщат към миналото. Паметта изведнъж се оказва предмет на войни и хората я делят помежду си като наследство. Това е трагична история.

Казват, че миналото е капитал. Означава ли това, че паметта е капитал?

Да, разбира се. В капитал се превръща миналото, в капитал се превръща паметта с всичките нейни еквиваленти. Всичко, което има отношение към миналото, днес също се превръща в капитал. Мислех си наскоро как това се случва в антикварния бизнес – ето, за да може да се вдигне цената на една вещ възможно най-бързо, те въведоха понятието „винтидж“, което изравнява стойността на една наскоро произведена вещ с нещо, което е истински старо. Самото определение на ценността изведнъж се променя – това е много интересно.

Френският философ и социолог Жил Липовецки разказва като шега, че днес в Европа едва ли не всеки ден се открива по един музей и вече никой не брои честваните годишнини на по-големи или по-малки исторически събития, защото всяка годишнина се превръща в повод за празнуване. Това ли е този култ към миналото?

Аз също забелязах нещо много интересно – през последните четири-пет години на всички летища по света се появиха огромни стелажи, на които най-отпред, там, където преди бяха трилърите, криминалетата и любовните романи, има предимно документални книги и поне 80 процента от тях са за миналото. Възможно е много от тях да са популярни, несериозни издания, но това е индикатор колко важно е миналото за нашите съвременници.

Наскоро бях и жури на литературната награда НоС („Новая Словесность“), която се опитва да отдели сериозната, качествена литература. И се наложи много бързо – за месец, да прочета близо 70 руски романа, издадени в рамките на изминалата година. Имах странното усещане за клаустрофобия и си казах: каква е тази работа – всички тези романи са написани в различен стил, разказват различни истории, а аз се чувствам затворена в една стая. И не можех да разбера защо. Едва по-късно си дадох сметка, че всички тези романи са посветени на миналото.

Това вглеждане в миналото трагедия ли е, или парадокс? В крайна сметка не искаме ли всички точно това – да познаваме по-добре миналото?

Това е парадокс, който може да се обърне в трагедия. Защото това, което забравяме, обикновено е нашето настояще. По някакъв начин се получава така, че можем да пренебрегнем настоящето. Някъде прочетох поразителна история за един експеримент, проведен от студент в американски колеж. Той се връща вкъщи по време на коледните празници, събира се семейството около масата и започват да си разказват различни семейни истории. И без значение какво говорят те, след всяка история той пита: „А помните ли как, когато бях на пет години, се изгубих в супермаркета?“. И те отговарят: „Не, не помним нищо“. А той им припомня: „Там имаше един фонтан с една бяла мечка и аз седях и ви чаках повече от един час“. И накрая майка му си спомня: „Да, точно така, ти седеше там разплакан и ние те търсехме из целия супермаркет“. Постепенно и по-голямата му сестра си спомня и така постепенно историята придобива плът и кръв, появяват се всички детайли, започва да се оформя паметта за това какво се е случило. И накрая момчето им казва: „Извинявайте, но аз това си го измислих. Никога не съм се губил в супермаркет. Това е един проект, по който работя в университета“. Ала семейството му изобщо не е съгласно, протестират: „Как, ти полудя ли, естествено, че беше така, ние си спомняме, помним всичко. Там имаше фонтан с бяла мечка, даже имаме и снимка тук някъде, сега ще я намерим…“. И ето, оказва се, че на този свят няма нищо, което да се поддава по-лесно на фалшификация от паметта.

За паметта писали ли сте в други жанрове? Питам, защото сте и поетеса.

Красимир Лозанов (търговски директор на ИК „Жанет 45“, б.р.) ми припомни едно мое старо стихотворение и си дадох сметка, че през целия си живот пиша за едно и също, че темата за паметта винаги е била важна за мен. Но понеже повдигнахте въпроса за жанровете, трябва да кажа, че съществува memory literature – литература за паметта, тя очертава едно пространство, което излиза извън всякакви жанрове. Когато говорим за памет, не можем да се ограничим до конкретен жанр – може да е роман или стихове, може да е изложба, която има текстуален момент, но в крайна сметка важен е определен вид чувствителност, която непрекъснато троши жанровите рамки и излиза извън тях.

Документите имат ли особена сила? И каква е тя за вас?

Да, разбира се, но документите също се поддават на интерпретация. И тук е много лесно да се подлъжеш, защото човек, когато види един документ, си казва – най-накрая намерих доказателство, намерих документа, той няма да ме излъже. В руския език има поговорка „Лъже като очевидец“. Това се отнася и за документите, особено за фотографиите, които през последните години станаха наши основни свидетелства. Фотографиите подлежат на постоянна манипулация и доказателство за това са фотографиите за зверства, които изплуват години по-късно като своеобразно доказателство за някакъв вид зверство, извършено в съвършено друга страна, на съвършено друго място. Дори нямам предвид старинния похват на манипулация на фотографията чрез фотоколаж – помните ли онези удивителни фотографии със съветски лидери, които се променяха? Самите фотографии се променяха, когато падаше от власт някой от големите съветски лидери. Първо присъстват Ленин, Троцки, Зиновиев и изведнъж – хоп, Зиновиев изчезва от фотографията. Отпечатват се наново всички книги, учебници и енциклопедии със съвършено нови фотографии. А после от тази снимка изчезва и Троцки, докато накрая не останат само двамцата – Сталин и Ленин, един до друг. И това е образцов пример как може да се борави с документа.

А има ли решения как да се избягват тези капани? Повече критично мислене? Какво изобщо може да помогне?

За жалост няма еднозначен отговор на този въпрос, но единственото, което постоянно се опитвам да припомням, е осъзнатостта. Не е задължително да мога да прескоча тази пропаст, но е задължително да знам, че тя съществува и е там, пред мен. Така че паметта да не се превърне във фантазия. Това е много лесно да се случи и за да се противопоставим на подобни процеси, трябва да си държим очите отворени.

Тези процеси обаче се случват не само в Русия, но и в цяла Европа. През последните години и тук сме свидетели на голям интерес към древното минало, към археологията, бум на възстановяването на крепости например. И в същото време паметта става все по-нетрайна, а миналото все по-популярно.

Да, мисля, че този интерес към миналото е нещо ново, с което не сме се сблъсквали от началото на Новото време. Последните няколко столетия по някакъв начин бяха обърнати към бъдещето – авангардизъм, модернизъм, романтизъм... Това са различни движения от различни епохи, но за всички тях най-важна е била идеята за новото. А сега ние, търсейки образци за подражание, се обръщаме към миналото. И ако не успеем да открием образцови примери там, сме готови да ги фалшифицираме.

Вие пишете, че паметта е политическо оръжие. Кога паметта става оръжие? Има ли ясна граница?

Мисля, че това се случи постепенно и вследствие на схващането, че статуквото, което се постигна в Европа в края на 60-те години, може да бъде съхранено. Всъщност идеята беше, че има правилен начин за мислене по отношение на миналото и ако ние успеем да го кодифицираме по законодателен начин, всички хора ще започнат да мислят правилно. Например – ще забраним комунистическата партия. Ще забраним определени идеи, защото те са довели до чудовищни катастрофи, и вече никой няма да разсъждава така и ще се възцари всеобщо благоденствие. Да, човек е склонен да се съгласи с това схващане – например германските закони срещу отричането на Холокоста изглеждат напълно логични, нормални и правилни. Но това, за което не бяхме готови, е, че подобни закони могат да бъдат приети и в другите страни. И ето – Русия прие закон срещу фалшифицирането на историята. Много обтекаема формулировка, която при желание на властите може да включи всичко, което те искат да се включи. Ето и Полша прие закон, който забранява да се говори за участието на Полша в Холокоста. А под давлението на този закон попадат дори чужденците – ако аз случайно използвам думите „полски концентрационен лагер“, попадам под ударите точно на този закон.

Може би това е моментът, когато парадоксът се превръща в трагедия.

Да, именно.

Превод от руски език Манол Пейков

Мария Степанова (род. 1972, Москва) е руска поетеса, писателка и есеистка. Главен редактор на руското интернет издание за изкуство и култура Colta.ru. В края на 2017 г. излиза философският ѝ роман есе „В памет на Паметта“, който печели трите най-престижни руски литературни награди – специалната награда „Изборът на читателите“ на премията „Ясна поляна“ (2018), Националната литературна премия „Большая книга“ 2018 и литературната наградата „НоС“ („Новая Словесность“, 2019). Степанова е поканена от Хумболтовия университет в Берлин през учебната 2019–2020 г. с цикъл лекции и семинари за (ре)конструкция на миналото. „В памет на Паметта“ е издадена в Германия, Швеция и Холандия, а до края на 2019 г. се очаква да излезе и във Франция, Италия, Великобритания, Испания, Финландия, САЩ. На български език „В памет на Паметта“ излиза със знака на издателска къща „Жанет 45“ и в превод на Здравка Петрова.