Култура / Брой 7 (2960), Септември 2019

В памет на Милан Милишич

На 21 март 2019 г., световния ден на поезията, босненският и хърватски писател Миленко Йергович публикува във Фейсбук свое есе за поета Милан Милишич и неговите „Стихове за помирение“, писано преди шестнайсет години (през септември 2003 г.) за подгорския вестник „Победа“. Ден по-рано, на 20 март 2019 г., в Хага бе обявена окончателната присъда на Радован Караджич. Търсейки пресечната точка между произнесената присъда, поезията и помирението, Йергович се връща към любимия си поет Милишич, убит в първите дни на обсадата на Дубровник преди 28 години.

На 5 октомври 1991 г. в дома си е убит поетът Милан Милишич. Снарядът е дошъл откъм морето, наслуки. В близост до къщата на поета няма военни обекти, ако не броим за военен обект целия Дубровник. Този, който е стрелял, не ще узнае нивга, че е убил човек, а е твърде вероятно и никога да не е чувал за Милан, никога да не е докосвал и с поглед името му по културните страници на вестниците или под негова снимка върху задната корица на книга на витрината на някоя предвоенна белградска, новосадска или подгоришка книжарница. Поради разстоянието, от което е изстрелян снарядът, ефектът му се свежда до малко облаче прах, което замъглява за миг хоризонта. Убиецът е неспокоен най-вече в момента на стрелбата, сърцето му бие с удар-два по-учестено. Причина за ускореното сърцебиене е може би атавистичният страх от силния звук или удоволствието от нещо, което бихме сравнили с хвърлянето на пиратки. Ако е жив днес, човекът, убил Милан, най-вероятно не си спомня момента на стрелбата. Би си го спомнил може би, ако бе изстрелял един-единствен снаряд, но тъй като са били много повече, няма как да е запомнил всеки от тях, облачетата прах са тъй еднакви. Тъй че той не помни и часа, в който сърцето му е затуптяло по-силно, малко преди минутата, в която е спряло сърцето на Милишич.

Няколко седмици преди дванадесетата годишнина от смъртта на Милан Светозар Марович[1] изрече думи на извинение. Той ги отправи към Степан Месич[2] като символичен представител на народа, на който се извинява. Месич му отвърна. На другия ден събитието бе отразено по водещите страници на вестниците в няколко страни. Коментираха го и западните медии, европейските дипломати наблюдаваха със симпатия жестовете на едната и на другата страна, политическите коментатори и правителствените мъже на Хърватия повярваха, че това ще доближи страната до Европейския съюз... Мнозина обаче смачкаха гневно вестниците, заплюха лицата от телевизионния екран и засипаха с псувни я Марович, я Месич. Защото хората не искат да живеят без врагове, а извиненията и опрощенията отнемат тъкмо враговете. Не е трудно да останеш без приятел, с лекота се отхвърлят и сродства, понякога не могат да се погледнат и родни братя, ала животът без враг е немислим. Тогава човекът сам става виновник пред себе си. Най-много врагове имат онези, които са разрушили безвъзвратно собствения си живот. Предполагам, че е така и с народите. Ето защо, независимо от идеологическите настроения, не е възможно никакво извинение, нито искрено опрощение между съсипани и изостанали народи.

Ала какво мисли за извинението на Марович убиецът на Милишич? Какво мисли оня, който е убил, а не знае това, който е стрелял, но дори не си спомня? Никога няма да получим отговор на този въпрос, защото няма как да стигнем до този човек. Жалко. А е важно да знаем дали е смачкал вестника, плюейки в екрана, или е изрекъл някоя човешка дума, все едно каква и все едно кому, която би ни отвела с една крачка по-далеч от смъртта. Може би е достатъчно да разберем, че просто е замълчал, че нито е смачкал вестника, нито е плюл по екрана, този човек, който нивга не ще узнае, че е убиец, но със сигурност е осъзнал, че представител на неговата страна се извинява за сторените убийства. И това е един от мъчителните парадокси на нашата ситуация: често убийците не знаят, че са убивали, но всеки знае, че е имало убийства, заради които се търси опрощение, и всеки има някакво мнение по този въпрос.

Но нека се върнем към Милан Милишич, един от многото в безкрайната редица на убитите. Живот сред другите животи, еднакво ценен, ни по-голям, ни по-малък от останалите, макар живелите ги да са били тъй различни. Сред жертвите безспорно е имало добри хора и подлеци, глупави и разсъдливи, толерантни и грубияни, тъпаци и неосъществени гении, деца и старци, такива и инакви, но не и живот, по-ценен от нечий друг живот. Това не е било никога. Говорим за Милан, понеже той остави светла диря в изкуството с трудовете си. Говорим за него, понеже е особено важен за писателя, който пише тези редове и който го обича, макар никога да не го е познавал лично. Той помни деня и часа, в който го застигна вестта за смъртта на Милан... Струва си да припомним всичко това, та никой да не помисли, че говорим за метафори или символи. Или пък, опазил Господ, че използваме Милишич като стилистична фигура в историята на злодействата, извиненията и опрощението. Не, говорим само за него и неговия убиец, а също за извиненията на двамата държавници – единствените, които могат да бъдат тук някаква метафора.

Той е роден през 1941 г. в Дубровник, следва в Белград, живее в Англия, където бяга от войниклъка, пише, превежда и страда, понеже мнозина от силните на деня не харесват творенията му. Написал е например една алегория в проза, в която комунистическите чиновници разпознават престъплението на партизаните на остров Дакса. Там през 1945 г. без съд и присъда са убити десетки дубровчани, хора с различна религия и етнически произход. Сред тях е и бащата на Милишич. Дали поетът е посветил този текст на него, действително ли е имал предвид престъплението на остров Дакса? Това не би могъл да каже никой. Не би посмял, защото е недопустимо да третираш литературата по този начин. Но комунистическите властници нямат дилеми дали Милан трябва да бъде преследван, или не. Трудно е да се повярва, че са се засегнали от една алегория, че са я разпознали като опасност. Не, преследвали са сина заради бащата. Бащата не е бил злодей и тъкмо там е разковничето. Невинните жертви тегнат върху съвестта на обществото, заради което са убити, и затова техните деца се оказват тъй виновни. На тях не само, че никой и нивга няма да се извини, но ще ги преследват чак до края на света.

Милишич бе голям лирик, играеше великолепно с думите, влизаше гениално от роля в роля. Можеше да бъде и дете, и мъдрец, и любовник, и шаман... При това имаше поне два майчини езика, две говорни интонации и две – в някаква степен различни, вербални структури. Едната бе, разбира се, дубровнишката, а другата – белградската. И макар да е най-точно да говорим за Милан като за дубровнишки поет, не бихме сгрешили също, ако кажем, че е белградски поет. Но колкото повече се изтъква след смъртта му неговата дубровнишка принадлежност, толкова по-малко го признава белградската сцена. Причините са ясни и прости, мъчителни в баналността си и обидни както за поета, така и за онези, които го обичат. Своята дубровнишка легитимация Милишич получи именно като жертва на нападението над този град, така че добри и недотам добри хора могат да се позовават на него, когато говорят за ужаса и бездушието на тази атака. В същото време белградската му легитимност е отречена поради неизбежното неудобство, което изпитват сънародниците и вероятните съграждани на неговия убиец. Независимо дали тези хора са добри или зли, независимо какво мислят за нападението над Дубровник и какво са мислели през всички тези години, те реагират по начин, различен от оня, по който биха реагирали, ако убиецът на Милан Милишич бе носил униформа на хърватската армия. Обратно, ако Милан бе убит от хърватин, неговото дубровнишко и хърватско възприятие би било съвсем различно. Изведнъж щеше да се окаже не така важен, за него щеше да се мълчи.

Ужасно е всъщност до каква степен сме се идентифицирали с убийците. Толкова силно, че сме готови сами себе си да изнудваме заради извършените от тях престъпления. До такава степен сме се идентифицирали с тях, че често те са по-важни за нас от онези, които обичаме. Причините за това са, разбира се, много, но една от най-важните е свързана с нашето отношение към извинението и прошката. И в личния живот, и в живота на нашите общества и народи. Страхът от живота без врагове е само част от идентификацията с убийците сред нас. Втората причина е свързана с факта, че за нас да се извиниш е като да сложиш на рунтавите си мъжки крака мрежести дамски чорапи и жартиери, да се разходиш така по стълбището и да обиколиш блока... В това отношение Марович и Месич не са изключение. Техният акт не означава, че те са различават съществено от своите народи. Всъщност те се извиниха от името на държавите и имагинерните списъци с граждани, но дали биха направили същото от свое име? Биха ли се извинили например на касиерката в магазина, на която са се развикали? Мислите ли, че в тази история това е маловажно? Грешите! Ако беше във функциите на Светозар Марович, дванайсет години след престъплението вероятно би се извинил и убиецът на Милан Милишич. От името на държавата, разбира се.

След смъртта на Милан вдовицата му Йелена Търпкович събра и подготви за публикуване останалите след него ръкописи. Те се оказаха неочаквано много, толкова много, че посмъртният опус на Милан надмина значително издаденото от писателя приживе – не само количествено, но и качествено. Сред останалите неща бе намерена и една от най-ужасяващите и мъчителни негови песни. Нарича се „Стихове за помирение“ и не съм в състояние да я чета, без да плача. И сто пъти да я прочета, сто пъти ще заплача. Едва ли мога да обясня защо е така, но си мисля – ех, бленувам! – че със „Стихове за помирение“ добрият Милан Милишич е уцелил оня величествен идеал на поетичния активизъм, написвайки нещо, което може да направи света по-добър. Макар и през сълзи. Окото, което плаче, е неспособно да се прицелва. Така може да бъде спасен нечий живот.

Ето ви цялата песен, прочетете я с мир в душата и я изпратете на оня, който е бил на 5 октомври телом или духом на кораба на Югославския военноморски флот пред Дубровник:  

Стихове за помирение

Едните бяха от едната страна,
другите – от другата страна.
Едните, отчаяни, вдигаха ръка към челото,
другите в пристъп простираха ръце към небето.
Едните викаха трескаво,
другите изпълняваха заповеди.
Не е ли време да положим коляно,
да кажем стихове за помирение?

Едните се взираха втренчено в своя подпис, без да го разпознават,
другите узнаха, че от душовете не тече вода.
На едните пръстите окапаха от студа,
другите ги събираха и ги слагаха в джобовете.
Едните винаги ще мислят, че замалко не са успели,
другите всичко ще погазят, за да бъдат прави.
За нас остава само да превием коляно,
да кажем стихове за помирение.

Едните молеха, другите бяха неумолими,
с ръце на гърдите, с ръце, стегнати около гърлото.
Едните имаха една воля и една сила,
другите газеха в каците виното на гнева и раздора.
Едните написаха последния завет,
другите го скриха – не беше нещо важно.

Имаме ли сила да превием коляно,
да кажем стихове за помирение?

На едните бе зейнала устата,
другите имаха златни зъби.
Едните плачеха, защото вратата бе заключена,
другите настояваха да се забрави видяното.
Едните продължаваха да лежат с отворени очи, по гръб,
другите паднаха ничком, че им отнеха съня –

толкова ли е трудно да превием коляно!
Ще кажем ли стихове за помирение?

Едните искаха да приглушат крясъците,
другите скланяха поглед пред непознати деца.
Едните се усмихваха лудешки с планове в главата,
другите напомняха, че е отровена храната.
Едните бяха наказани в началото,
другите в края.
Ще превием ли коляно?
Ще кажем ли стихове за помирение?

Едните говореха, за да се узнае по-малко,
другите още мълчат, съсипани от мълчание.
От улицата се чуваха звуците на парада,
разлетяха се шушулките на възкресния звън.
Майките готвеха между две злодеяния,
мъжете чакаха да бъдат видени още веднъж.
Можем ли да превием вкочанясалото коляно,
да изцедим стихове за помирение?

Едните тичат и търчат по безкрайния перон,
рози цъфтят в тялото на другите.
Едните вдигат шапка и залпът отеква,
другите прибират ножа и гледат кръвта в чинията.
Едните отделят думите като камъчета в лещата,
другите ги поглъщат необяснимо бързо.
На нас ни стига да превием коляно,
да кажем стихове за помирение.

Всички показания са от болка и лудост.
От тях кръвта се събужда и беснее, удря в нощта,
А отвътре умираме от мълчание, препълнени сме с мълчание –
като контейнер с фекалии в отвлечен самолет.
Едните проклинат другите, другите – нявгашната увереност!
Едните искат отмъщение, другите губят надежда.
Има ли по-добро време да превием коляно,
да кажем стихове за помирение?

Едните са подписали всички човешки дела,
другите не намират къде да склопят мирно очи.
Едните знаеха, че другото е същото,
другите, че на това е сложен край завинаги.
И съвсем накрая тази гладна зора,
която вещае, че би могло да е другояче:
да не бъдем повече едните, да бъдем другите,
да превием коляно, да кажем стихове за помирение.

Превод от хърватски Иван Иванов