Култура / Брой 7 (2960), Септември 2019

Биографията е разрез на времето, през който хората се завръщат в историята. Иначе там ги няма, те биват изтласкани от нея, затиснати под събитията. Превърнати във „формули, които нямат никакво решение“, както пише Радой Ралин в стихотворението си „Пресита“ (1941).

Отбелязвайки в този брой стогодишнината от рождението на поета Александър Вутимски (1919–1943), няма как да не обърнем поглед и към „поколението на 40-те години“ – разнолико, но исторически етапно, на което също е съдено да се превърне в „поколение на прехода“ – само че от следосвобожденска България към НРБ. Става дума, ако възприемем формулата на културфилософа Стефан Попов, за „четвъртото българско поколение“. Първото, по думите на биографа му Симеон Радев, е на „строителите на съвременна България, второто и третото са „фронтови“ поколения, белязани от Балканската и Първата световна война. На четвъртото се пада обаче най-преломното време на ХХ в. – да преживее не само Втората световна война, но и „наливането на основите“ на тоталитарната държава в България, превръщането ѝ в „народна република“ от съветски тип. Време, в което всеки е изправен пред решаващия избор как да се осъществи – да се съхрани или да се приспособи. И „поколението на 40-те“ разкрива тази дилема в цялата ѝ палитра – Иван Пейчев, Александър Геров или Радой Ралин правят един избор, а Богомил Райнов или Павел Вежинов – съвсем друг. На самия Вутимски е спестена тази дилема. Той предусеща свършека на цяла една епоха, без да приема „естетиката на уличния позив“, по която залитат мнозина от връстниците му. Не крие и опасенията си от насилието – цената на този нов свят, когато „цялата земя ще стане друга“. Съдбата му обаче е идентична с пророчеството от стихотворението му „Да живееш“:

…в есенен ден
да умреш като птица на път;
в някой град непознат…

А че не е лесно да се опише една епоха с нейните избори – спор няма. Виждаме го и днес в наново разразилия се дебат как да вместим „времето на НРБ“ в учебниците по история, без то да бъде гузно заметено. Лошото е, че по стар рефлекс някои отново искат да сведат всичко до чутовната скромност на „човека от народа“ или до социални придобивки на „реалния социализъм“ като бозата или милинката от 6 ст., загърбвайки многото „сенчести страни“ на другия реален живот.

Не задава ли това допълнителна връзка между „поколението на 40-те“ и „поколението на 90-те години“? Две поколения, озовали се по волята на съдбата пред „решителни години“, както би казал Шпенглер – години на радикални промени, от криза в криза.

Ала наясно ли сме със самото понятие криза, пита в една своя лекция, която можете да прочетете в броя, френският философ Жан-Люк Марион и се аргументира: понятието за криза – krisis на гърците – оспорва възможността тя да е дълготрайна. Krinein означава да избереш, нещо да се пречупи. Тоест не сме в криза, когато тя се превръща в постоянното ни състояние. Когато сме неспособни да решим и неспособни да изберем.

Сигурно затова сме постоянно обърнати към миналото, чиито непреработени спомени продължават да ни тревожат, което пък ни прави още по-несигурни и по-уязвими в настоящето. Дали всичко това не е свързано и с постпаметта, пита руската писателка Мария Степанова в интервю, което също можете да откриете в този брой. Американската изследователка Мариан Хърш определя с термина постпамет ситуацията, в която спомените, историите на нашите деди и прадеди са ни по-интересни от личната ни история. Оказва, че за много хора постпаметта е много важна, което е съвсем обяснимо. Паметта винаги е оръжие в битката за миналото.

Сещам се обаче за една притча на Кафка, която предлага изход от подобна криза. В нея героят е постоянно атакуван от двама антагонисти: миналото непрестанно го удря в гръб, бъдещето му препречва пътя. Постепенно героят проумява, че времето не е просто континуум, а интервал, в който той отстоява самия себе си. Тогава героят „скача“, използвайки напора на миналото. И бъдещето вече не е в състояние да го възпре.