Култура / Брой 7 (2960), Септември 2019

Изложбата „Тодор Славчев фотоархив“ беше подредена до 30 юни в Центъра за култура и дебат „Червената къща“ в София

„Благодаря за пътешествието във времето“, това е написал посетител в книгата за впечатления, оставена разтворена под фотографиите на Тодор Славчев. „Благодаря за спомените“ и „Благодаря за връщането в миналото“ са добавили под него и други посетители.

Изложбата „Тодор Славчев фотоархив“, част от Месеца на фотографията, можеше да се види до 30 юни в Центъра за култура и дебат „Червената къща“ в София и идва да подскаже още колко много истории може да разкаже този фотоархив. Защото Тодор Славчев (1900–1992) е фоторепортер в продължение на десетилетия – бил е доброволец фотокореспондент във Втората световна война, винаги безпартиен, определят го като един от най-изявените майстори на репортажната фотография у нас, носител е посмъртно на Майсторската награда на СБЖ. И при всички случаи е бил човек, който не се е уморил да вдига фотоапарата и да улавя събитията и лицата от времето, в което живее. България от 40-те и 50-те години на миналия век присъства в експозицията, но фотоархивът на Тодор Славчев е много по-богат и обхваща повече от 60 години история.

Всичко има в архива – жени, които съсредоточено избират терлици през 1947 г., и пазар пред църквата „Света Неделя“, редом с лицата на известни личности като Владимир Димитров – Майстора и скулптора Андрей Николов. Тодор Славчев е уловил също срамежливата усмивка на младо момиче от село Змейца от 1960 г., но и широките усмивки на бедни деца от Елин Пелин, които позират със саморъчно направена топка през 1951 г. И пак в този фотоархив виждаме лицата на съдени от Народния съд, които излизат от сградата на Ректората през 1944 г., но също и онзи непознат човек с наведена глава сред руините от бомбардировките в София през 1944 г. Както и усмивките на група щастливи анонимни летовници в неизвестна кръчма в Балчик и дори можем да усетим жегата на онова лято на 1946 г. Черно-белите снимки на Тодор Славчев сякаш са доказателство, че животът никога не е бил и не може да бъде черно-бял.

Питала съм фоторепортери с години опит и с хиляди кадри зад гърба си дали си дават сметка, че с всяка уж обикновена снимка, с всяко уж не толкова важно събитие или портрет създават архив, който един ден ще се превърне в ценно доказателство за времето. Всички без изключение обикновено отговарят, че не мислят за времето, а просто си вършат работата, опитват се да направят добри снимки. Тодор Славчев, изглежда, е бил от същия тип фотографи – внимателен репортер, съвестен хроникьор на времето. Започва работа през 30-те и снима до 90-те години на миналия век, от 1929 до 1946 г. е главен редактор на списание „Трудови вести“, където работи по социални теми – в тази изложба има кадри от срещата на миньори с официални лица при аварията в мини „Пирин“ през 1937 г. Каква е тази авария, вече никой не помни, но снимката е тук – напрегнатите лица на политиците и онзи миньор, който позира с кислороден апарат.

През 1941 г. Славчев заминава за Вардарска Македония и остава там повече от година, като непрекъснато снима пейзажи, портрети и събития в Скопие и Охрид. От този период са фотографиите на възрастните жени с кошници на Охридското езеро, но и фотографията на гологлавия войник, който чете вестник на граничен пост „Дубъ“ – Охрид.

През годините Славчев работи като фоторепортер за вестниците „Дневник“, „Днес“, „Вечер“, „Утро“, „Заря“, „Нашенец“. Голяма част от архива му изгаря при бомбардировките над София през 1944 г. След 1944 г. издава със свои средства първи брой на сп. „Фотожурналъ“, илюстрирано с негова репортажна фотография. По-късно публикува в списанието на Българския червен кръст, във в. „Земляк“, „Свят“ „Народен спорт“ и „Кооперативно село“. До края на живота си продължава да снима за Съюза на българските журналисти, в. „Поглед“, сп. „Славяни“, сп. „Лов и риболов“, в. „Трезвеност“, сп. „Български воин“, в. „Литературен фронт“ и др.

Снима всичко – от политически събития до сцени от градския живот, от писатели и художници до туристи по пътеките в планината, рибари и ловци – многобройни портрети и още толкова сюжети, които ни показват как се променя светът. Внимателната гледна точка на човек, за когото, ако перифразираме Сюзан Зонтаг, да фотографира света, означава да го удостои със значение.

„Чудесен прозорец към миналото, пътешествие във времето, което ни поставя в присъствието на обикновените хора от онези важни двайсетина години. Голяма благодарност на организаторите за това, че вече е общо достояние“ – е написал в онази книга още един посетител. Фотоизложбата стана факт благодарение на Яна Узунова – внучка на автора, която дълги години съхранява, подрежда и се грижи за архива му, за да могат тези фотографии отново да разказват истории.