Култура / Брой 7 (2960), Септември 2019

„Чудовището“, Владимир Зарев, изд. „Хермес“, 2019 г.

В нашия квартал има един психически болен човек, кротък луд, както биха се изразили бабите и дядовците ни, който по цял ден държи мобилен апарат на ухото си и говори разпалено и – забележете! – умно с някакъв свой въображаем събеседник. От откъслечните думи и цели фрази, които съм долавял, когато сме се разминавали, съм дочувал разсъждения за международното положение, за влиянието на тайните служби върху живота по български, дори за изкуство и култура – двора на къщата му е пълен със статуи и отломки от статуи, характерни за някогашното монументално социалистическо изкуство. Наскоро съвсем случайно успях да дочуя повече от един негов (само)разговор, в който този вероятно някога интелигентен човек, споходен от днешното нещастие, каза следното знаменито и според мен напълно вярно изречение: „Чакай, чакай сега, ти знаеш ли какво е миналото? Искаш ли да ти кажа какво е? Миналото е побеснял звяр, чудовище, което се нахвърля върху настоящето и го изяжда“. И си го представих миналото: раззината паст, лигите му текат, а гигантските му зъби са готови във всеки миг да се впият в крехката плът на настоящето. Бррр!

Сетих се за тази дочута сентенция, докато четях романа на Владимир Зарев „Чудовището“. Това е неговият най-нов роман и струва ми се, един от най-съкровените. Главният герой е остаряващ (предпочитам тази дума, обозначаваща процес, пред „остарял“, която слага категорична точка върху окончателността) писател, който – благодарение на млада, интелигентна и красива журналистика изпитва може би за последен път неволните влюбени трепети на сърцето. Поводът за срещата е желанието на Ния (така се казва младата жена) да направи анкета със Симеон Станимиров, стария писател, която да превърне в книга. Постепенно срещите – първоначално досадни за автора, се превръщат за него в насъщни, докато не усети той, че е, както се казва, влюбен до уши. Толкова влюбен, че е готов на всякакви глупости и жертви, за да спечели по-младата с повече от 30 години жена. Той преминава през живота си пред нейния диктофон – живот, който се оказва изпъстрен с много хедонизъм, с най-различни перипетии, с безкористия, но и с предателства. Владимир Зарев великолепно е описал успоредицата на две вероломства, сполетели писателя Станимиров и неговия баща, архитекта Станимиров. Прибавя и трето – срещу друг архитект, в чието бюро бащата Станимиров е работел, Томислав Маджаров. Той пък се оказва дядо на Ния и същинската причина тя да се обърне към застаряващия писател: след като баща му бил уволнен от арх. Маджаров, той изживява тежко това изгонване, спихва се и се предава, получава инсулт, после втори, умира и за всичко това неговият син обвинява дядото на Ния. И в поредици от статии след промените го громи като тоталитарчик и човек без съвест, погубил живота на един безкрайно способен и добър човек. Статиите обаче въздействат тежко на арх. Маджаров, той също се парализира и сега, в последните му дни, неговата внучка Ния му е обещала – ще накарам, дядо, Симеон Станимиров да ти се извини, защото ти не си виновен за краха с баща му, друг е предателят. Мотивите на младата журналистика се разбират едва накрая, а дотогава пред очите ни тече един живот и личен, и обществен в едно време, в което личното беше единственото убежище и разкрепостяване от скудоумията на режима.

Всъщност „Чудовището“ е илюстрация на думите на моя съкварталец, с които тръгнах в началото. Миналото наистина се нахвърля като звяр върху настоящето и го изяжда, изземвайки цялото му пространство, за да бъде мислено, размисляно, преосмисляно. С една дума, спомняно. Това е единият пласт на романа „Чудовището“, роман за отминалите дни, които днес се връщат с пълна сила върху житие-битието ни и си връщат за всичките ни пропуски, дебелоочия, грубости, равнодушия, неглижирания. Да, неглижирани някога, сега те изискват цялото ни внимание – блъскаме си главите дали ако не бяхме постъпили така, а иначе, може би щеше да бъде по добре; дали ако бяхме повече отзивчиви, мили, съответни, отговорни, сега нямаше да сме така самотни и безнадеждни в своите овехтели дни на престарели аутисти. Тази игра на пинг-понг е прекрасно развита в „Чудовището“: нямаш търпение да научиш нещо от миналото, което съответно рефлектира в настоящето. Изобщо тук Владимир Зарев е работил едновременно с емоционално вдъхновение и с писателско майсторство: тънък е ходът му най-напред да разказва за малкия Симеон в трето лице единствено число, което неусетно за журналистката Ния, а и за нас, читателите, преминава в първо. Подобни виртуозни прескачания и преформатирания са разсеяни навсякъде в книгата, държейки ни едновременно в напрежение, но и извиквайки неудържимо любопитство.

Другият пласт е, разбира се, старостта. Какво правим, когато тялото ни предава, а умът и съзнанието, чувствата и душата ни са млади, свежи, копнежни. Запомнил съм точно от Владимир Зарев това горчиво прозрение: „Проблемът не е, че остаряваме, проблемът е, че сърцето ни остава младо“. Та това е „Чудовището“ – едно старо тяло с младо сърце. Това е лайтмотивът на романа, главната му тема, импулсът, за да бъде написан. В българската литература прочее старостта в нейния биологичен срив не е много на мода; българската литература обича старостта като мъдрост, не като предсмъртност. В най-ново време това се вижда в псевдолитературата с басни, поучения и куелювщини: винаги има там някаква баба, която учи незрелите на ум и разум, на житейска мъдрост и опит. В по-ранни литературни времена се сещам за наивната радост на „Дядо Йоцо гледа“ на Иван Вазов, Елин Пелин пък изобщо не се церемони със старците: повестта „Гераците“ започва с ненадейната смърт на баба Марга и завършва с кончината на покрусения от скръб и неразбории дядо Йордан Герака. В повестите на Георги Караславов старците са все някакви алчни същества, готови на всякакви престъпления, за да запазят имот и ниви. Трябваше през 70-те да дойде Иван Радоев, за да посочи тегобите на старостта в „Човекоядката“, макар че акцентът във великолепната му пиеса е все пак другаде – в рефлекса и готовността на всеки да се подчинява и само тихо да премигва пред тоталитарните набези на един или друг безскрупулен Топузов. Николай Хайтов в „Дърво без корен“ също през безрадостните дни на старостта се опита да посочи други неща – загиващото българско село, персонализирано в стареца Игнат, на когото дори и името не щат да продължат. В нови времена Албена Стамболова се обърна към темата с „Хоп-хоп звездите“, но там тя беше повече фон, отколкото най-важен персонаж. Владимир Зарев обаче сякаш я поставя за първи път тъй ребром и с режеща острота в българската литература. Размишленията на Симеон Станимиров, инспирирани от младото чувство и полугрохналото тяло са сред най-впечатляващите в книгата. Всъщност не съм прав: тя, цялата книга, е за тази колизия, така че е по-точно да се каже, че цялата книга е впечатляваща. Един роман за старостта, която неумолимо настъпва, въпреки нашите гонитби и заклинания: „Къш, къш, махай се!“ Но и един роман за времето, което някои от нас живяха и което не престава да тегне и дори да управлява дните ни. Накрая, един роман за чудовището Живот, който обезформя не само телата ни и душите. Животът като непрестанна тяга, която ни дърпа на различни страни и накрая ни оставя разнебитени, болни, с цял наръч хапчета да се чудим все пак добре ли го изживяхме това чудовище, успяхме ли да го победим, или то в последна сметка победи нас.

Сякаш май ни е победило…

Не, не, по-скоро не…