Литература и свобода. Разговор с Дмитрий Глуховски
Литература и свобода
С писателя Дмитрий Глуховски разговаря Митко Новков
Защо решихте да промените вашия почерк – от антиутопии, много успешни, между другото, към роман, развиващ се в настоящето, със заглавието „Текст“?
Не съм писал само антиутопии, в действителност започнах с реалистични произведения. Успоредно, докато пишех „Метро“, се занимавах с журналистика, в това число с политическа журналистика, пишех политически колонки. Почти едновременно с „Метро“ излезе сборникът „Разкази за родината“ – политическа сатира и гротеска. Чисто реалистичните произведения са ме интересували и примамвали, падам си и по различни полужанрови неща. Никога не съм искал да се ограничавам в някакви жанрове, иска ми се например сега да напиша киносценарий. Да напиша драма, да се занимавам и с политически колонки…
А какво не ви достигаше в публицистиката, за да се ориентирате към художествената литература?
Публицистиката е плакатен жанр, тя е извънредно буквална, твърде всекидневна. Тя се пише по някакъв конкретен повод, за онова, за което по времето на Съветския съюз се казваше: „Утром в газете, вечером в куплете“ („Сутрин във вестника, вечерта в куплет“). Публицистичните текстове трябва да бъдат не само твърде злободневни, но и от моя гледна точка, ескизни. Като лозунги. В същото време литературата позволява друго отношение към времето, да се гледа по-мащабно, по-продължително. Тя позволява и използването на определени метафори. Литературата, за разлика от публицистичните колонки, от киносценариите, от драмата, никому с нищо не е длъжна. Няма задължителни жанрови граници, няма задължителни драматургични закони…
Дава свобода ли?
Свободата да експериментираш, да търсиш, да въздействаш по определен начин на читателите, когато разбираш и знаеш, че с нищо никому не си длъжен. Затова литературата живее по-дълго.
Руската литература е известна в цял свят, има такива гигантски имена, че просто те е страх да си ги представиш. Как един съвременен руски писател се справя с такъв товар?
Като не чете класиците (смее се). Това е най-добрият начин и аз така правя. Други обаче четат класиците и естествено, страдат, осъзнавайки, че каквото и да напишат, то ще бъде вторично, твърде бледо, недорасло… Разбира се, в руската литература наистина има грамадни имена, да спомена само Достоевски, Набоков, Платонов или Горки, но от друга страна, добре е, че всичко важно, случило се в руската литература, се е случило до 30-те години. Да, военната проза я има, но там вече се е писало под тоталния контрол на държавата и са се публикували само произведения, които тя е одобрявала и разрешавала. След това – 60-те, 70-те и т.н., от моя гледна точка не са кой знае колко интересни. Бродски може би…
А Солженицин?
Не, не. Ако ми се налага да избирам, бих предпочел Шаламов. Той буквално ме порази навремето.
Държавата в съветско време, казахте, много се е намесвала в литературата. А сега как е?
Трябва да се знае, че днешната руска държава не е идеологизирана. Държавата – това е бюрократичният апарат, чийто връх е завладян от група лица, Путин и неговото обкръжение, и те се опитват на всяка цена да се задържат на власт, но не с идеологически инструменти, а възпрепятствайки образуването на обществено-политически движения, поставящи под заплаха властта им. Затова свободни дискусии има – възможност да се изказват имат либералите, имат комунистите, националистите, възможност да се изказват имат и евразийците, които са твърде идеологизирани и изпитват носталгия по Съветския съюз – Дугин и подобните нему… До момента, в който някоя от тези групи не предяви реални амбиции да се добере до властта, открито въздействайки на населението, критикувайки сериозно властта. Ако не предявяват подобни претенции, те ще са свободни да говорят и пишат каквото си искат. Не съм и чувал за някакви проблеми с писатели, освен случая с Виктор Шендерович.
А в театъра? Режисьорът Кирил Серебренников?
Театърът се развива много силно, правят се потресаващи неща. Няма вече скучен театър, той е авангарден, със смели сценографски решения, музикални решения… Колкото до репресиите срещу Кирил Серебренников, честно казано, не ми е известно, поне на мен, заради какво бяха предприети те. Дали заради неговата театрално-творческа дейност, или заради неговата организационна дейност – не зная. Наистина той си позволи някои волни изказвания, но по едно време можеше да си позволява всякакви изказвания, тъй като беше суперлоялен към властта, участваше в казионни конференции и т.н. Има слухове, че станалото е следствие от ситуация с личен характер, че е влязъл в личен конфликт с твърде влиятелен човек. Но все пак на системни репресии не станахме свидетели – репресии, които да се разпространят върху хора със сходни възгледи, върху хора от обкръжението на Серебренников – такова нещо нямаше. На премиерата на балета „Нуреев“ в Болшой театър, където се събра по-голямата част от либералния руски елит, беше и Дмитрий Песков, което значи, че във властта е липсвал консенсус около тези мерки. Защото, ако това беше политическа репресия, тогава фигури на властта не биха се появили на премиерата. А там бяха хора представители на най-висшите властови кръгове. И макар че навремето писах в една своя политическа колонка, че делото на Серебренников би могло да бъде началото на натиск върху цялата руска творческа интелигенция, в крайна сметка смятам, че то е плод на някакъв личен конфликт.
Разни хора различно говорят, но има ли хора да слушат? У нас има поговорка: „София не е България“, със сигурност „Москва и Санкт Петербург не са Русия“. Как стои въпросът с хората извън тези два града? В провинцията мълчат, „народ безмолствует“?
Интернет разшири пространството на политическите дискусии, на културните дискусии. Бих казал, че работата е не в големите градове и провинцията, а в принадлежността към една или друга класа. Средната класа с определено материално ниво и, да кажем, студентството – те се придържат към мнения, които са критични към властта. Разбира се, средната класа се свива все повече след икономическата криза от 2014 г., свързана с падането на рублата, на цените на нефта и с икономическите санкции срещу Русия заради украинската криза.
Каква е вашето мнение за санкциите?
Безусловно те вършат своята работа… Обединена Европа бе длъжна да реагира на първата след Втората световна война насилствена промяна на границите на континента, но тя реагира твърде меко. Просто забраниха на Путин да премества личните си капитали на Запад. В този смисъл санкциите носят характера на отдушник. Във всяко наказание има педагогическа съставка, както и елемент на възмездие. По отношение на Путин възмездието не проработва, а педагогическата съставка е важна, доколкото е ориентирана към останалата част на глобалния елит, когато той престъпва правилата. Ала когато Путин стане по-сговорчив или по-компромисен, санкциите ще отслабнат. Неговата цел е да остане на власт и доколкото в момента няма друг, алтернативен проект, той, така или иначе, е част от глобалния свят.
Има ли в руската литература в момента идеологизирани произведения?
Естествено! Има една група, неин най-ярък говорител е Захар Прилепин. Те са условно леви, макар че според мен не са леви, но се смятат за такива. Всъщност те изпитват носталгия по империята.
Но тази носталгия не е ли характерна за целия руски народ?
Разбира се! От моя гледна точка тъкмо носталгията по империята е онова чувство, което описва най-добре поведението на Русия. И поведението на Путин, и поведението на обикновения човек, и поведението на Захар Прилепин, и поведението на онези над 80 процента, които бяха в пълен възторг от присъединяването на Крим. Когато не усещаш уважение към себе си, нищо друго не ти остава освен империята. Обикновеният човек е безправен пред властта, пред милицията. Той е безправен във всеки контакт с представители на държавата и колкото повече се сблъсква с тях, толкова повече губи. Срещу тях той няма никакви шансове за победа. Ако попадне в катастрофа с някой представител на властта, той ще бъде виновен. Дори и да загине – пак няма да има компенсация. Затова хората се стараят да ограничат своите контакти с държавата до минимум. Човек няма възможност да усети уважение към себе си, както и самоуважение: знае, че е никой, някаква си там буболечка, хлебарка… И какво му остава? Да си фантазира, че е част от велика империя, и така да получава онова, което е нужно на всеки възрастен човек, пък и на всеки подрастващ – усещането, че теб те уважават. Теб, Иван Иванич, никой не те уважава, но като гражданин на Русия всички те уважават и от теб се боят съседите. И дори и животът ти да не е от най-приятните, като част от велика империя ти изпитваш онова толкова необходимо чувство, че теб те уважават, че се страхуват от теб. Оттук тръгва нещастието от самотността на Русия, истерията, която я владее и която навсякъде вижда планове за завоюване на страната. И това е много различно от СССР. Съветският съюз беше алтернативен проект – една суперидеологизирана държава, имперски проект, който се преобразува и се превърна в комунистическа империя. Империя, която се стремеше към тотална справедливост, за да стигне в последна сметка до тоталната несправедливост. Но СССР беше идеологически проект – проект, който целеше разширение чрез Интернационала и чиито цели бяха достигнати след края на Втората световна война със създаването на Варшавския договор.
А как бихте определили идеологически вашите произведения?
Работата е там, че те имат хуманистична насоченост. По убеждения аз самият съм космополит прогресист…
Какво ще рече това?
Накратко, аз съм за бъдещето против миналото. Докато сега в Русия мнозинството е за миналото против бъдещето. Но аз мисля, че съм достатъчно млад, за да не се страхувам от бъдещето и да не се боя да попадна в него. Да не се страхувам от някакъв тлен и разпад, когато попадна в него, както би се страхувал някой стар човек – например Путин и неговото обкръжение. Там има хора, които са над 70 г. и които искат да върнат времето обратно.
И за кого ще е победата – за бъдещето или за миналото?
Бъдещето побеждава винаги. Според мен на движението на историята трябва да се гледа като на движението на махалото – всяко действие има своето противодействие. Френската революция имаше своя Термидор, Руската – своята 1937 г. Махало, което се движи вляво-вдясно и при което твърде големите изменения предизвикват своята противоположност. Една част от руснаците получиха достъп до ресурсите, но твърде малка част – по-голямата част остана зад борда и тъкмо това върна махалото обратно. Стана както в Америка: стремителната глобализация остави промишлените работници зад борда и тогава се появи Тръмп. Разбира се, той не е най-очевидният изразител на тези тенденции, бидейки милиардер, не е най-очевидният представител на работническата класа (смее се). Но той говори така, че те да го разбират. Тръмп всъщност е откат назад, което е нормално. Историята така се движи – вляво-вдясно, вляво-вдясно и върви напред.
И след като така се движи историята, какво да очакваме от Русия в бъдеще?
Зависи дали ще има някакви глобални събития, които да избият почвата изпод краката на Путин, или няма да има. От външните фактори зависи, които обаче са непредсказуеми. Ако Путин не може да изпълнява социалните си обещания, независимо от спецчастите и милицията ще има брожения. Хората по света са еднакви. Руснакът не е по-различен от французина, от българина, от всеки друг народ по света. Щом социалният натиск стане непоносим, той излиза на улицата и влиза в сблъсък с полицията. Ала когато ти плащат заплатата или пенсията, за теб не е толкова важно да излезеш срещу полицията. Затова, ако има някаква световна криза, която да подкопае социалната стабилност в Русия, тогава Путиновият режим ще бъде дискредитиран и до властта биха могли да се доберат или някакви имперски националисти, или демократите. Но ако няма такива сътресения, ще стане както в историята с един белоруски селянин. Червената армия освободила някакво белоруско село от нацистите, които, преди да избягат, обесили всички селяни. Съветските войници ги свалят от бесилото, полагат телата на земята и изведнъж едното от тях помръдва. „Как така си жив?“ – питат войниците. „Ами как, как – отговаря селянинът. – Отначало ми беше зле, ама после лека-полека и свикнах.“
Дмитрий Глуховски (род. 1979 г.) е руски писател, публицист, радиоводещ. Негов баща е поетът Алексей Глуховски. Работи като журналист в EuroNews (в Лион), след което се връща в Русия и постъпва в канала Russia today. Той е първият журналист в света, излъчил репортаж от Северния полюс (2007). Неговият първи роман „Метро 2033“ (2002) е отхвърлен от много издателства, след което писателят взема решение да го публикува в специално създаден сайт и романът се превръща в абсолютен бестселър. На негова основа са създадени три видеоигри, а „Метро Голдуин Майер“ купува правата на книгата (във Варна Глуховски разказа, че проектът е пред разпад поради големите промени, за които настоявали американските продуценти). След „Метро 2033“ той публикува още пет книги с разкази и романи, последната от които – „Текст“ (2017), бе номинирана за Европейската литературна награда на името на Димитър Димов, връчвана от община Варна в рамките на фестивала „ВарнаЛит“. През 2018 г. драматургичният вариант на „Текст“ е поставен в театър „Ермолова“.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук