Култура / Брой 7 (2960), Септември 2019

Разговор с Нийл Фъргюсън

За хегемонията на левицата в академичните среди и защо говорещите за включване изключват инакомислещите. С един от най-влиятелните съвременни историци разговаря Рене Шой от „Нойе Цюрхер Цайтунг“.

Не от днес в Съединените щати се дебатира върху свободата на мисълта и изследванията в университетите. Философът Алън Блум още през 1987 г. описва една тенденция, която нарича „затваряне на американския разум“. Основната му теза е по-актуална от всякога: един културен релативизъм убива критичното мислене и порядъчното поведение. Свидетели ли сме днес на завръщането на един стар дебат?

Не съвсем – Блум се позовава на добрите стари времена. И аз бих се радвал, ако днес имаме работа само с неговата загриженост от един нарастващ релативизъм. Ала много повече неща са поставени на карта.

Кое е най-голямото ви безпокойство?

Неотдавна психологът Джонатан Хайд публикува книга със заглавие The Coddling of the American Mind. Без съмнение разглезването на американския разум е с много по-тежки последици от неговото затваряне. Проблемът не е интелектуален, а морален – хиперчувствителността на студентите. От страх, че идеите биха могли да предизвикат болка, младите хора изобщо не искат да се занимават с неприятни за тях идеи. Студентите се превърнаха в снежинки, които трябва да пазиш от опасни идеи – и то в университетите, които в края на краищата съществуват с едничката цел да има свободен обмен на идеи.

Коректността е издигната над истината. Но не налага ли тази програма само едно малцинство от студенти?

Несъмнено малцинство, но твърде силно. Много професори и администратори отдавна са се пречупили. И тук се докосваме до същинския проблем, който аз, правейки алюзия с Блум, бих искал да нарека затварянето на американския университет. Затварят се не само умовете на отделни индивиди, не – самите институции започват да се изолират.

Какво имате предвид?

От 80-те години съм в академичните среди, преподавал съм в много елитни университети: Кеймбридж, Оксфорд, Ню Йорк, Харвард. Промяната в настроенията, която се състоя през последните 30 години, е радикална. Да го кажа директно и просто: левицата завзе властта. И тези, които в теорията се застъпват за включване, в практиката последователно изключват всички инакомислещи.

Звучи почти като заговор или теория на конспирацията.

Нито едното, нито другото. Вижте: през 80-те години все още имаше неколцина консервативни историци. Наистина те бяха малцинство, но бяха приемани сериозно, като всички, които имаха какво да кажат. В хуманитарните факултети имаше широко споделено интелектуално любопитство, истинско многообразие на области и теми, имаше истински дебати, водени както от най-консервативните, така и от марксистите. Всички тези бяха достойни за дебат. Не се правеха компромиси, имаше взаимно уважение.

А днес?

Днес властва един режим, който търси професорки по джендър история, а нов професор – да речем – по военна история е немислим.

През 80-те години на власт бе добрият стар елит. Какво точно се случи оттогава?

Този елит не беше толкова добър. Консервативните и либералните академици са хаотични, те са заети със своите изследвания, пишат книги и изобщо не ги е грижа за политиката на силата. За разлика от т.нар. прогресивни, които често се оказват истинските кариеристи, а текстовете им служат само като средство за постигане на целта. По тази причина те често представят лоши съчинения и книги. Но това не е от значение, защото е важен правилният произход. Днес, когато един професор по модерна история на Германия в някой американски факултет се пенсионира, бива заместен от млада професорка по история на американското коренно население. Не си го измислям, от 30 години наблюдавам отблизо какво се случва. Понятието за многообразие се промени из основи и премина в своята противоположност.

До каква степен?

През 80-те години се казваше: многообразие на идеи, позиции, подходи. Днес се казва: многообразие на цветове на кожата, полове, сексуални предпочитания. Новото многообразие е обратно на истинското многообразие. В негово име биват дискриминирани всички онези, които не отговарят на желания светоглед.

Вие сте на мнение, че днес левицата действа така, както консервативният истаблишмънт преди 1968 г.?

Разбира се. Но и в двата случая е погрешно. Не можеш да поправиш една грешка, като допуснеш втора. Това не е прогрес. И ние в САЩ вече не действаме така, сякаш сме една меритократична система – това, което има значение, са правилните етнически и сексуални белези. И това, което тук е стандарт, ще стане стандарт в целия англосаксонски свят – накрая и в Западна Европа. Това е признание за провала на академичното образование, на демокрацията и пазарната икономика.

Сурови думи. Защо тогава няма по-голяма съпротива срещу новата ортодоксалност?

Този, който се противопостави, е представян като расист от борците за социална справедливост. Той е нападан в социалните мрежи или – като Джеймс Дамор от Гугъл[1] – уволняван.

Самите професори нямат политически дневен ред, иначе щяха да бъдат депутати в парламента. Кого смятате за отговорен за тази промяна?

Професорът като активист – това е модел, който се е наложил. През 80-те години левицата изгуби икономическата битка – и това стана още по-очевидно след рухването на Берлинската стена. Ала дълго време остана скрит фактът, че още тогава левицата водеше много успешна културна битка срещу истаблишмънта. Тя имаше подкрепата на Франкфуртската школа, Мишел Фуко и френската теория. И в един момент оплакваческите и мрънкащи студии бяха преоткрити като дисциплина.

Това е полемична формулировка, трябва да я прецизирате.

В центъра на тези дисциплини се намират обидените и възмутените, казано най-общо – жертвите. Палитрата включва от политики на идентичността, през интерсекционалност – под която се разбира припокриването на различни форми на дискриминация, до джендър и афроамерикански изследвания. При тях има един общ показател: беше важно и е важно да се деконструира канонът на мъртвите бели мъже.

Белият мъж потисник, който е виновен за всички злини на този свят – но това е клише.

Разбира се. Ала топосът се е наложил в хуманитарните факултети поне в англосаксонския свят.

Вие описвате това развитие, сякаш е неизбежна съдба. Но очевидно новите изследвания намират голям отклик сред студентите – накъде по-точно е насочена критиката ви?

Това не беше революция отдолу, а отгоре. Беше революция на представителите на малцинствата и на онези, които по убеждение или от малодушие им адвокатстваха. А това, което се случи през последните 30 години в академичния свят, се извършва днес в държавните администрации и все повече във фирмите, котиращи се на борсата.

Не говори ли във вас озлоблението на победения в тази културна битка?

Не изпитвам озлобление. Тревожи ме обедняването на интелектуалния дискурс. След 80-те години интерес представлява не историята на елитите, а единствено историята на потиснатите или на онези, които сами се стилизират като такива. А новите учени последователно преследват – тактически умно и много успешно – своята лична изгода и кариера. Този, който продължава да се интересува от историята на канона, бива изместен.

Как може да се разкъса този омагьосан кръг?

Честно казано, не знам. Рамките на това, което може да бъде изказано в академичното и публичното пространство, през последните години драстично се стесниха. Аргументите, основаващи се на очевидности, вече не играят никаква роля. Победител е този, който има най-шумната подкрепа, а губи този, който трябва да се бои за своето име.

Вие продължавате да публикувате в най-добрите издателства. И не сте единствен с такъв поглед към нещата.

Не, разбира се. Съвсем различни хора споделят моите възгледи, жени, мъже, със светъл и тъмен цвят на кожата, млади и стари. В действителност иде реч за интелектуалния интегритет. Повечето запазват мълчание, но някои се изразяват публично, например Intellectual Dark Web[2]. Ала тези, които се осмеляват да се изкажат, са малцинство.

Intellectual Dark Web ли е гнездото на съпротивата срещу конформизма и коректността?

В известен смисъл да, въпреки че хората са слабо организирани. Не сме дисциплинирани и в крайна сметка не сме нищо друго освен имена, събрани в един мейл списък. Но да, там цари истинско многообразие, обединява ни волята да не се примиряваме просто така с новия конформизъм. Това, което все пак ни липсва, е нещо като пакт в случай на нападение, подобен на чл. 5 от договора на НАТО, повод за намеса на съюзниците. Въоръженото нападение над една страна се разглежда като нападение срещу всички страни – и всички отговарят обединени на удара.

Или ако се изразим не толкова милитаристично, както при тримата мускетари: един за всички, всички за един. Защо това не функционира?

Вече го казах. Когато една личност е атакувана и изолирана, всички обикновено се дистанцират от нея, дори и предишните ѝ съратници – кой е готов да заложи на карта собствената си репутация? Сред учените, интелектуалците и политиците тя е най-висшето благо. Логиката е следната: този, който е срещу политически коректната ортодоксалност, е расист. А този, който подкрепя един расист и не се разграничи ясно от него, също е расист. Изисква се малко смелост, за да се противопоставиш на тази логика на клеветата, залагайки собствената си репутация.

Кога за последен път го направихте?

Непрекъснато го правя. Но ми идва наум един особено забавен случай: Питър Богосян, професор по философия в държавния университет в Портланд, публикува заедно с двама колеги около 20 фалшиви статии в хуманитарни списания, за да ги уличи в идеологическа ненаучност. Вместо към редакциите на списанията натискът се насочи към Богосян, който беше нападнат от собствения си университет. Стивън Пинкър, Джордан Питърсън, аз и още неколцина безстрашни изпратихме до университета в Портланд писмо в защита на Богосян.

Както го описвате, в академичните среди бушува не само културна битка, но и истинска битка за власт.

Да. Трябваха ми няколко години, за да осъзная, че не става дума за най-добрите идеи, а за най-добрите хитрости. Най-ясно ми стана през 2003 г., когато публикувах „Империята“, една книга за възхода и упадъка на Великобритания. Една от тезите ми беше за разходите и ползите на една империя – и този умерен анализ беше унищожен почти едновременно от академичните среди и мейнстрийм медиите, всъщност той беше осъден под мотото: колониализмът е морално осъдителен и затова всяко изложение, което поставя под въпрос тази предпоставка, по същество е осъдително. Съдържанието на книгата нямаше никакво значение, внезапно много по-важен се оказа авторът и авторът беше представен като защитник на колониализма. А един колониалист, разбира се, е расист.

Дискурсивното уравнение колониалист = расист = фашист = нацист вече е почти банално, докато сталинизмът и маоизмът изобщо не се споменават в този контекст. Вие самият сте историк, с какво си обяснявате тази асиметрия в аргументацията?

Бях студент, когато се разгоря спорът на историците през 1986 и 1987 г.[3] Без съмнение това беше решаващият момент, когато се утвърди една догма, стигнала далеч извън Германия. Разсъждението на Ернст Нолте за отношението между комунизма и националсоциализма имаше своето основание – именно, че последният беше възприет само като реакция на първия, или още по-просто: че двата са еднакво лоши. Срещу това се обяви Юрген Хабермас, който отхвърли тезата като ревизионистична – и спечели спора.

Как и защо той успя?

Защото през 80-те години в академичните среди тон даваше едно социалдемократическо мнозинство, особено сред германските историци. Ернст Нолте и Михаел Щюрмер отстъпиха пред Юрген Хабермас, Ханс-Улрих Велер, Юрген Кока и всички други обещаващи историци. Това развитие беше единствено логичното, защото, помислете, Хитлер беше изгубил Втората световна война, а Сталин я беше спечелил. Накрая Съветският съюз фигурираше в списъка на победителите, което изискваше положителна гледна точка по време и след войната. Достатъчно е да напомня колко изолиран беше Робърт Конкуест[4], когато написа книгите си за Сталин.

Какви са резултатите от тази асиметрия в публичното възприятие на Хитлер и Сталин?

Първо, сталинизмът и националсоциализмът не могат да се сравняват. Второ, сталинизмът или маоизмът са по-малко лоши от националсоциализма. Трето, консерватизмът е ранен етап на националсоциализма, който от своя страна няма нищо общо със социализма, въпреки че го носи в името си, следователно който се плъзне по наклонената плоскост като дясномислещ, свършва като нацист. Това са постулати, които важат и до днес. Не е чут или бива очернен този, който като Хана Аренд в своята книга за възникването на тоталитарната власт посочва структурни паралели между двата тоталитализма.

Следователно либералите и консерваторите спечелиха Студената война и определиха икономическия ред, социалистите обаче установиха културна хегемония в университетите и медиите. Това ли е вашата теза?

Това е, казано накратко. Тук я поставям на дебат и следва да ѝ се възрази с аргументи. Вижте, почти няма семинари, които да се занимават със злото, предизвикано от социализма и комунизма. Престъпленията на социалистите се омаловажават, престъпленията на фашистите, напротив, служат дългосрочно като универсална мярка за сравнение, когато в по-новите исторически трудове иде реч за геноцидите на колониалистите.

Какво следва от това?

Като дясномислещ, ти си потенциален нацист. Социалистите и комунистите, напротив, са морално безупречни социалдемократи, които по своя път към ощастливяването на човечеството са направили само няколко съдбоносни грешки.

Вие самоопределяте ли се като консерватор?

Моите колеги левичари в академичните среди са свикнали да ми прикачат тази характеристика. И в сравнение с тях аз без съмнение към консервативен. Но се боя, че не съм консерватор в същинския смисъл. По-скоро съм класически либерал, рожба на шотландското Просвещение от края на XVIII в.

Кажете тогава какви са характерните черти на консервативната мисъл?

На първо място, консерваторът мисли в по-големи времеви периоди. За него институциите, които са се запазили, макар и да не ги разбираме напълно, са за предпочитане пред онези институции, които човешкият дух нахвърля на чертожната дъска, така да се каже. Консерваторът гледа скептично на революционните проекти, които искат да изградят утопичен ред въз основа на една теория, защото всяка революция има непредвидими странични въздействия. В този смисъл наблюденията на Едмънт Бърк върху Френската революция са може би най-великолепното представяне на консервативния възглед.

Реабилитацията на консерватизма не е ли достойна за книга?

Отказал съм се от илюзията, че нещо може да се промени с книги. Но дори и да имам интерес да подкрепя консервативното мислене, би трябвало да помогна на консервативните мислители в техните занимания, вместо да пиша книги за сексапила на консерватизма. Процесът ще продължи 20, може би 30 години, аз вече нямам толкова много време.

Звучите доста отстранено.

В никакъв случай. Просто анализирам трезво. Аз някак съм успял, мога да говоря свободно и да ви дам интервю. Но по-младите консервативни и либерално мислещи колеги няма да стигнат далече – колкото и умни да са. И за тях ми е жал.

Политиката на идентичност и многообразие все повече се заплита в противоречия – и между нейните представители се създават видими фронтови линии. Все повече азиатски студенти например завеждат дела срещу американски университети, защото въз основа на позитивната дискриминация на други малцинства се чувстват дискриминирани при приема.

Противоречията в един ред не предизвикват неговия колапс – това беше голямата заблуда на марксистите, които и до днес вярват, че капитализмът ще загине поради вътрешните си противоречия. Не, революцията не е започнала да изяжда своите деца – това е чисто пожелание.

Превод от немски Людмила Димова