Култура / Брой 4 (2967), Април 2020

Какъв е Георги Минчев, на кой от множеството разнолики потоци в съвременния музикален океан принадлежи?

„Много обичам музиката на Георги Минчев.
Струва ми се, че той е успял да постигне най-трудното –
той притежава свой глас в нашия гъстонаселен музикален свят.
Винаги търсещ, винаги нов, но заедно с това владеещ
драматургията на възприятието на съвременната музика...“

Родион Шчедрин

Как да се направи „портрет“ на личност, която не се вмества в никаква „рамка“? Композитор с широко амплоа, чиито творчески простори обгръщат многообразие от жанрове и сръчно преплетени стилови похвати, композиционни техники и собствени новаторски открития. Той сякаш не следва определени модели, естетически тенденции, „език“ на времето, а сам става такъв „модел“, чертаейки през десетилетията неподражаемо уникалния си композиторски профил, изненадва и очарова своето съвремие с оригиналната си инвенция и силното духовно въздействие на своята музика. Едва ли някой от множеството му изследователи – може би по-скоро „регистратори“ на отделните феномени, блясвали на фона на музикалното ни всекидневие – би могъл и би се осмелил да категоризира в познатите известни параметри неговите опуси или да дефинира като цяло неговия натюрел. Какъв е Георги Минчев, на кой от множеството разнолики потоци в съвременния музикален океан принадлежи? И отново – той не може да бъде „затворен“ с определения в каквото и да е ограничаващо пространство. Ръката му впръсква ярки петна, които оставят неизбледняващи дири в съвременното звуково поле, но той самият не продължава същата линия до изчерпване на вложената идея, а сякаш, оттласквайки се от нея, се устремява към нови, неопитани територии. Затова навярно в творчеството му не се обособяват поредици с опус или номер с традиционните жанрови определения, а се редят неповторими, интригуващи наименования, със загатната вътрешна образност и поетика (Интермецо и акварел, Фрески, Concerto breve, Динамични пространства, Сонограми, SentiMetal, Drop, drop, slow Tears, Контрасти, Есенна музика, Viva le trombe, Отражения...). Всяко следващо творение е различно, необикновено, разноцветно, разтварящо непознати простори, разкриващо нова страна от неговия собствен натюрел, от тънкото му усещане за променливия дух на съвремието, а понякога сякаш и предчувствие за нещо идващо. Той постоянно експериментира, но не се отдава, не потъва в сполучливата находка. В редица случаи създава Първия опус в дадена посока, без след това да предложи Втори подобен.

Неговата ранна оратория „Старобългарски хроники“, появила се през 1971 г., е единственият му опус в този жанр. Но тя е първата творба, съживила в многовековен диапазон страници от древната ни история и старата българска култура далеч преди да ни залее вълната от разнообразни юбилейни произведения, посветени на честванията на 1300-годишнината през 1981 г. Тя поставя началото на поредицата в българската музика, свързана с възкресяването на хроникални и житийни жанрове, с интерпретация на оригинални паметници на старобългарската литература. И остава единственият образец в съвременната ни музика на толкова многопластова драматургия, сплавяща в мозаечната си конструкция традициите на мистериалните старинни форми на ораторията и нейните най-нови модификации, с въздействието и на съвременен театрален спектакъл или филм с принципа на монтажност и сгъстено протичане на времето. Монументални фрески, „рисуващи” сякаш не само страници от многовековното минало, но и различни страни на националния дух и психология, една своеобразна енциклопедия на българската история, култура и душевност. В сложната хетерогенна стилова амалгама на тази партитура с ярко експонирано авангардно музикално мислене и полисемантична трактовка на словото се сплитат органично много различни звукови пластове – средновековни православни песнопения, архаичен фолклор, възрожденска песенност и технологични похвати от разноликата, богата на открития композиторска практика на ХХ в. Тук за първи път се появява и една необикновена идея – старинната родопска песен „Милке ле“, изпята от фолклорен хор върху 12-тонова мелодична редица. Но за Георги Минчев това е само експериментален пример, а не път към додекафонната композиция.

По същия начин в изобилно темброво нюансираната звукова субстанция на единствения му Концерт за пиано (1979) за първи път се вписва електронно модулирана трактовка на клавишния инструмент, без обаче композиторът да влиза в кръга на авторите, отдадени на стихията на електронните звучности (въпреки че именно на него се дължи създаването на електроакустично студио в БНР). Този концерт, жалонен опус в съвременната ни концертна литература, привлича широко вниманието на световната музикална общественост към младия тогава автор – селекциониран е от Международната асоциация на музикалните експерти в САЩ, номиниран за наградата Кусевицки, класиран на първо място между препоръчаните творби на Международната трибуна на композитора в Париж. И неговите десетки изпълнения по света през годините навсякъде очароват публика и критика, разкриващи всеки път различни нови нюанси в необикновената тъкан на тази творба.

И още немалко други опуси се редят за първи и единствен път и в собственото творчество на Георги Минчев, и в българската музика, а и в по-обширно пространство – балетът „Фаренхайт 451“ по Рей Бредбъри, Трите поеми за сопран, струнни и ударни по картини на Румен Скорчев и стихове на Павел Славянски, интригуващият с названието си SentiМetal концерт за виолончело (посветен на Лютославски), съкровената Drop, drop, slow Tears за сопран и пиано – съвременна интерпретация на текста от XVII век на Финиъс Флетчър на традиционния шотландски химн за Възкресение...

И все пак в неповторяемата многоликост на творбите на Георги Минчев могат да се доловят вътрешни връзки, проекции, своеобразни маркери на неговата авторска стилистика. Усещането за пространственост – и в монументалните симфонични платна с многопланово разгърнат оркестър („Симфоничен пролог“, „Динамични пространства“, Viva le trombe, „Есенна музика“), и в крехката интимност на камерната вокална лирика – все пространства, изпълнени с почти зрима образност и пластична жестика. Постоянно търсената контрастност – в динамика, темпо, ритмика, в играта на тембри, в редуването на статика – динамика, плътна фактура – прозрачна паяжинна сонорност, стриктно изписани ноти – алеаторни модели в красивата партитурна графика. Подчертаният афинитет към концертността – на отделния солиращ инструмент (концертите за пиано и за виолончело), камерния ансамбъл (Concerto Breve I за девет саксофона и контрабас, Concerto Breve II – ContempoRetro за бpас-квинтет, Monodia и Concerto Grosso за виола, чембало, ударни и струнни), оркестъра („Концертна музика за оркестър“, „Контрасти“ – Музика за оркестър, „Отражения“ – Концертна пиеса за симфоничен оркестър). Особеното умение за изящно моделиране на вокалните линии – соловите партии на Три поеми, „Фрески“, песенните опуси, в хоровите акапелни молитви Kyrie eleison и „Отче наш“. Сред звуковите емблеми на неговата музика са и чембалото, камбанният звън, деликатното докосване до православното песнопение, фолклора, джаза...

За Музика за оркестър „Контрасти“

Когато получих покана от Маестро Томас Калб да пиша симфонична пиеса специално за новия концертен сезон на Хайделбергската филхармония, си поставих за цел да създам творба едновременно виртуозна и бравурна, но и подчертано емоционална и поетична. С различни и непрекъснато сменящи се динамика, темпо и характер – агресивен на места и спокоен в други моменти, с мощни кулминации, последвани от застинала беззвучност. Използвах възможностите – динамиката, тембрите и багрите на съвременния симфоничен оркестър, като си служих със средствата на различни съвременни композиционни школи, но не и вън от контекста на музикалните традиции. Постарах се внимателно и деликатно да преплета в симфоничната фактура елементи от изкуството на джаза, камерната музика, виртуозни изяви на отделни солисти и цели оркестрови групи и може би нещо почти неуловимо, някакъв мъничък „код“ от миналото, древната история и култура на моята страна...

С очи, внимателно отворени към съ-времието, но и назад във времето, Георги Минчев черпи импулси и свободно обема идеи в обширен стилов диапазон, градейки своя уникална интонационна система. В нея се долавя и опората на българския композитор върху националния идиом, но и космополитното вслушване на един европейски творец в старите и нови музикални традиции. (За това донякъде вероятно имат принос и уроците при Марин Големинов в Академията в София, Родион Шчедрин и Арам Хачатурян в Московската консерватория, Оливие Месиан в Консерваторията в Париж, специализациите в САЩ, Франция и Англия с голямата стипендия за музика на ЮНЕСКО и при Лучано Берио в Електроакустичния център за музика ИРКАМ при „Бобур“.) Но може би най-отличителният знак за естетиката на Минчев е постигането на онзи нов тип комуникативност, която прави уникален неговия диалог със света. Спонтанен, естествен израз на вътрешната му психонагласа, може би допълнен и от връзката му с Радиото, на което посвещава 40 години работа с различни функции, както и 7-те години ежемесечни едночасови предавания „Музикалният живот на България“ по Френското национално радио France Musique.

Тази особена връзка с аудиторията неведнъж подчертават неговите рецензенти: „Просто Георги Минчев владее изкуството да държи вниманието на публиката, без непременно да се съобразява с нея“ – отбелязва Das Orchester, а Turun Sonomat (Турку, Финландия) пише: „Та какво трябва да направи композиторът, за да не бъде музиката му трудна за възприемане от слушателя? Според мен рецептата на Минчев беше отлична: правиш безусловно нова музика, но избираш от музикалната история най-съществените елементи и ги използваш, за да поддържаш непрекъснато вниманието. Използваш атонален музикален език, но през цялото време си на ръба на тоналния. Използваш най-разнообразни ритми, но оставаш верен на основния пулс. Композираш ясни мотиви, повтаряш ги и се връщаш към началото, та всеки да го забележи и запомни. Отличен избор на композиция!“.

Неизброими са авторите и страниците, посветени на Георги Минчев. И самият той немалко е казал и написал за себе си и през годините, и днес, синтезирано хвърляйки поглед назад, в книгата „Думи вместо ноти“[1], събрала много от и за Георги Минчев – рецензии, статии, интервюта, спомени... И сериозни, и забавни, с неговото типично чувство за хумор. И все пак, сигурно не е всичко – „Всъщност хората, които ме познават добре, знаят, че аз говоря наполовина на онова, което мисля“. Другото, неизговореното, най-същностното е в музиката му – за онези, които могат да го чуят. И които очакват от него в най-зрелите му години още и още „думи в звуци“...

Музиката на Георги Минчев е звучала на фестивалите „Пражка пролет“, „Варшавска есен“, Musica viva (Мюнхен), на Единбургския музикален фестивал, Фестивала на съвременното музикално изкуство в Сидни, „Московска есен“, „Бели нощи“ в Санкт Петербург и др. Записи на негови произведения са правени в БНР, Московското радио, холандското радио NOS (Хилверсум), Френското национално радио, Баварското радио в Мюнхен, RAI, Фламандското радио в Брюксел и др. И издавани от LP&CD Disques Cellier и CD Casavelle (Швейцария), LP Phonics S.A. Belgium, LP Col legno (Германия) и др. Внушителен брой от творбите му са създадени по поръчка: на Симфоничния оркестър на Чешкото радио, Френското радио, Кшищоф Пендерецки за неговия фестивал в Люславице, Еnsemble de saxophones a Bordeaux – Франция, Музикалния фестивал в Единбург, Филхармонията в Хайделберг, БНР и др. Носител е на Европейската награда Лоренцо Великолепният на Международната академия „Медичи” във Флоренция и на званието Почетен сенатор на Академията.