Култура / Брой 6 (2969), Юли 2020

Ново покушение

30 дек. 1899 год. Тази дата – в самия край на ХІХ век – е турил Иван Вазов на разказа-визия „Последният ден на ХХ век“. Финалното изречение гласи:

Той влезе в дворецът, цял блеснал от светлини, дето щеше тая вечер да се посреща радостно новия ХХІ век.

В двореца, „цял блеснал от светлини“, влиза цар Иван, който – преди да извърши това, освен че се разхожда по сияйните софийски улици, прави също сводка за положението в царството, а още по-преди:

Царят затвори прозореца, облече си официалната дреха и се спря при писалищний стол, дето лежаха куп книжа, вестници и депеши, и взе да дочита нещо.

Вазов не прави уточнение какво дочита владетелят, нито си задава въпроса наясно ли е той с това, дето чете. На любимия поет на нацията, който вярва, че „мойте песни все ще се четат“, и през ум не му минава, че ще дойде ден, когато – неговите песни наистина пак ще се четат, ала като се четат, колко ли ще се разбират…

12 септ. 2014 год. Ако съдим по едни думи на Иво Сиромахов, публикувани във фейсбук, май не много:

Преди няколко години eдин от синовете ми, тогава шестокласник, бе получил задача да прочете „Под игото“. Почна я и след минута ме попита:

– Тате, какво е сомун душманларъ?

Обясних му. След малко ме попита какво е ахиевски читак. Аз пак му обясних. После ме попита какво е геран. За около десет минути младият читател се сблъска с около 40 думички, които отдавна не се употребяват в българския език, повечето от тях – турцизми.

Налагаше се да чете книгата с преводач, който в случая бях аз. Вместо да е удоволствие, четенето се превърна в тегоба. Видях, че няма смисъл и посъветвах сина си да остави „Под игото“ и да вземе „Островът на съкровищата“.

Преди да ме заклеймят интернет-патриотарите, бързам да заявя, че аз харесвам „Под игото”. Много стегнато трилърче е, има екшън, базирано е на исторически събития и изобщо си е една много приятна романтична история, написана в духа на епохата.

Но езикът е напълно неразбираем за съвременния човек. Няма ли да е много по-добре и за учениците, и за учителите, и за паметта на самия дядо Вазов, ако езикът на романа му бъде осъвременен от грамотен редактор? Ако хекиминът се превърне в доктор, геранът – в кладенец, а пармаклъкът в парапет?

Разбираме го Иво Сиромахов…

7 ноем. 2019 год. Единайстокласници от елитно училище си направиха  труда да извадят непознатите им думи от „Под игото“ и в резултат се получава списък от цели 17 страници (sic!). Сред озадачаващите хлапетата слова са:

бара, челяд, софра, машалла, аман, пруст, вратня, врачка, фес, сетре, опекунство, къшей, бей, миндер, караул, прокламация, сплетница, шаяк (не са чували нашите наследници за великата шаячна правда – това е добре J), разтуха, изгора, кудкудяка, заптие, харсъз, конте, башибозук, шекер, одър, горест, джепане, будала, калимявка, метох, фарисей, бъклица, ярем, фъртуна, урва, друм, гюл, дюкян, бакалница, пряпорец, орда, долап, ханъма, пардесю, сукно, дирник…

Спирам, щото мястото е ограничено, но грубото преброяване сочи, че децата не схващат някъде към 600 думи – хич не малък брой. Е, то вярно, речникът на Вазов е колосален, по-богат от този на Шекспир, твърди проф. Александър Шурбанов, познавач и на двамата, но все пак…

28 ноем. 2019 год. Ала и Шекспир – тъкмо заради тучния му „лексикон“, трудно го разбират. Затова англоезичните – без да вдигат джумбуш джангър, от край време го адаптират за младите. Проф. Джон Х. Макхортер, преподавател по лингвистика в Колумбийския университет, е страстен радетел, сп. „8“ го цитира:

Искам наистина да се свържем с Шекспир, вместо да раболепничим, което мисля, че повечето от нас правят.

Дава и пример, неоспорим:

В „Крал Лир“ Едмънд се описва като „щедър“. Мислиш си – ОК, Шекспир говори за човек, който обича да раздава неща. Не. „Щедър“ (generous) по онова време е означавало „знатен, аристократичен“ (noble). Наложително е думата да се промени на „знатен, аристократичен“.

2018–2020 год. При Вазов има същото недоразумение, описва го артистът и сценарист Руси Чанев. Той се е заел с тежката и определено интересна задача да направи адаптация за деца на най-известното българско литературно произведение на понятен за тях език, под заглавие:

За българчетата по света артистът Руси Чанев представя „Под игото“ от Иван Вазов.

Мотивирал го и фактът, че за „българчетата по света“ не съществуват кой знае какви опции да научат езика на родителите си – нямат пособия, нямат образци, нямат интересни книжки, нищо нямат…

6 авг. 2017 год. Същото с болка споделя Дарина Рангелова, в сайта „Mama Ninja“:

Прекарала съм часове наред в Интернет да търся подходящи буквари или някакви книжки, по които да уча сина ми да чете. Няма. Няма една книжка с кратки изречения, само с печатни букви (без ръкописни като а), със смислен сюжет за начинаещи. Купила съм една купчина помагала, одобрени от МОН, които трябва да си адаптирам.

Права е майката! А „Под игото“ би била прекрасна история за запознаване/учене/научаване?! Много стегнато трилърче! Е, не че няма съкратени издания за ученици, благословени от МОН, има. Има даже одобрение за идеята на Руси Чанев – не е лесно с тези 600 неразбираеми или променили значението си думи…

2018 г. Ето „шекспировия“ пример на Руси Чанев:

По някое време, работейки над книгата, стигам до глава, наречена „Ново покушение“. Чета и се чудя кой на какво се нахвърля или какво покушава, и то наново, става ли някакъв атентат или нападение, както ми обясняват съвременните речници значението на думата „покушение“?... Няма такава работа. Ето за какво всъщност става дума: Огнянов – оказал се сред тълпа от разюздани башибозуци, които го приемат за свой, и от чието обкръжение, колкото и да пробва,  все не може да се измъкне – попада на родителите на свой ученик, и се опитва да изпрати по детето им тайно писъмце до съратниците си. Но не успява. Но и не извършва никакво покушение, камо ли ново, нито пък се извършва върху него нападение. И макар че това, което му се случва в тази глава, да не е безпроблемно,  не изглежда редно и ни се струва пресилено да се нарече „покушение“. Речникът на Найден Геров от края на 19 век дава отговор: „Покушение  – кога ся някой покуши на нечто; да ся покуся – налитам, решавам ся, опытвам ся, посягвам да направя, да извърша нечто голямо, страшно“. Така че Вазов – и това вече пасва на случващото се!  – е имал предвид труден опит. 

Ново покушение = нов (труден) опит.

31 окт. 2014 год. Проблем има не само с романа на Вазов, проблем има и с „Бай Ганю“ на Алеко, а вероятно и с други още канонични автори. Борис Ангелов, литературен критик и етнолог, преподавател в ПУ „Паисий Хилендарски“, се насинява по „сиромаховски“ ò „Бай Ганю“:

Книгата днес е абсолютно няма. Миналото лято синът ми ме питаше през пет минути буквално какво означава тая или оная дума.

Разбира се, говорим за актуализации внимателно промислени, не за  самодейни нескопосни опити, които комично дискредитират идеята.

2004–2020 год. Руси Чанев има опита на пишещ за театър и кино, издал е две книги. В ролята на Странджата той сътрудничи на постановчика Александър Морфов в създаване на най-съвременната  сценична версия на Вазовата повест „Немили-недраги“ – спектакъла „Хъшове“. Спектакълът с шумен успех се играе за възрастни и деца вече почти две десетилетия в Народния театър; обсипан е с национални награди и е показван на фестивали в чужбина; заснет е и като телевизионна версия от БНТ…

1893–2016 год. „Вазов не може да бъде преведен“, твърдят някои, забравяйки, че „Под игото“ е един от най-превежданите български романи от появата му на бял свят до днес. Неотдавна големият полски българист Войчех Галонзка съобщи, че е сътворил нов превод и – без съмнение – при него „джепането“ ще гърми на полски, не на български. А то на съвременен български май и хич не гърми, както черешовото топче не гръмва. Нужно е, следователно, да подирим оная мяра, която хем да запази родолюбието и очарованието на романа, хем той да докосне сърцата на днешните деца.

2020 год. Руси Чанев го е изразил точно в послеслова на адаптацията си:

Езикът, на който се разбираме днешните българи, се отличава от езика, на който са говорили и са се разбирали дедите и прадедите ни. От друга страна ни се иска, най-малкото ни е мило, да чуем техните  разкази  или песни. Както и да ги чуят децата ни. Затова можем да им ги поднесем за тях на един детински език – не много усложнен, не много дълъг, не много назидателен, за да не досадим и прехвърлим  мярката, и да стане като оня селяк, който искал да се качи със скок на магарето си, но така се засилил, че го прескочил и се натъртил яко от другата страна.

Пролетта на 1919 год. Вазов не за първи път си пати от пазванти, нека само си спомним анекдота, разказан от Иван Богданов, за двойката, която получил баш за „Под игото“. Завъртял му я даскал Велико Йорданов (завъртял я на писмената работа на племенника му Александър, син на ген. Георги Вазов, но темата разработил лично авторът). Даскалът кипял от негодувание:

Да пишеш приумици! […] Да пишеш, че в образа на Бойчо Огнянов са въплътени черти не от един, а от много герои… Кой ти каза това? Кой ти е казал на теб, че Рада Госпожина… че Колчо Слепият… че чорбаджи Марко… кой, кой, кой…

1936 год. Големият български режисьор Хрисан Цанков, преди почти  век, също си е теглил от пуристите-препаратори:

Ето, тези разбирания ме накараха преди 3-4 години да преработя Вазовите „Хъ­шове“. Очистена от отживелици в език и израз, нагодена към днеш­ната драматична техника, от престарялата комедия се получи едно прекрас­но драматическо произведение – прекрасно именно по вазовската чиста ро­мантика, по вазовските мили и близки образи, по вазовския сърдечен патос и безизкуствен хумор. Какво от това, че някои критици – било от предвзетост към „светите текстове на оригинала“, се възмутиха от моята режисьорска дързост да „коригирам“ Вазова! Не знам друга пиеса, друго наше представление да са намирали у публиката по-възторжен прием.

Проумявал е Цанков отлично, че:

Срамота е да се приказва толкова гръмогласно за национална култура, а да оставяме да измират едно след друго всички големи имена на българска­та културна история. Защото не само Пърличев е умрял без помен. Нима е по-жив един Г. С. Раковски? Името му се помни по легендите за хайдутските му дела, но кой го помни като поет? Неговата поема „Горски пътник“, която навремето си, подобно Шилеровия „Вилхелм Тел“, събуди за национален въз­ход цял народ, сега се знае само по име. Така са мъртви днес произведенията и на Любен Каравелов, и на Илия Блъсков, и на стария Славейков, ще започнат да измират и богопомазаници като Иван Вазов.

1910 год. Самият Вазов до смъртта си е работил върху „Под игото“, осъвременявайки го; има той и пиеса по романа, където е премахнал редица персонажи и линии – Хаджи Ровоама, любовта между Лалка и д-р Соколов и – забележете! – Мунчо, любимият ни Мунчо J, зачеркнат (sic!) от самия Патриарх! Така Вазов и Руси Чанев е вдъхновил…

2020 год. Задължително е „Под игото“ да зазвучи на достъпен език. Всъщност то вече звучи, Руси Чанев (в сътрудничество с дъщеря си – филолог, и под вещото око на писателя Деян Енев) е свършил тази работа. Изданието, което предстои (тъй като едно издателство го отхвърля, второ се колебае, трето мисли, както навсякъде по света открай време е с по-особените писателските работи – причини финансови, причини конюнктурни, едни го хвалят, други проклинат), ще бъде илюстрирано от връстници на читателите (9-14 години), за които е предназначено – от ученици от Националната гимназия за изобразително изкуство. Ще бъде придружено и от аудио-книга – адаптацията на Руси Чанев, прочетена от Руси Чанев.

ХХІ век. Една разпоредителка в Народния театър разправя:

Излезли двама тийнейджъри в антракта  на „Хъшове“, говорят си и единият казва на другия: „Ама това има ли го в повестта?“ Другият: „Да бе, в трета глава бе, главо! – Не я четох дотам, толкова стари думи, меен!...“

Борил се, борил се, стигнал до втора глава, свършили му силите и изпуснал интересното…