Списание Култура - лого

месечник за изкуство, култура и публицистика

  • За изданието
  • Контакти
  • 02 4341054
  • Уводна статия
  • Тема на броя
  • Интервю
  • Сцена
  • Идеи
  • Изкуство
  • Книги
  • Кино
  • Музика
  • Под линия

Култура / Брой 9 (2972), Ноември 2020

23 11

Отказ от познатото

От Катя Атанасова 0 коментара A+ A A-
„Малкият свят, големият свят“, Надежда Радулова, оформление и корица Свобода Цекова, изд. „Жанет-45“, София, 2020 г.
 

Надежда Радулова е авторка на осем книги с поезия. За „Алби“ (2000 г.) получава Националната награда Иван Николов. През 2015 г. получава и Наградата за нова българска поезия „Николай Кънчев“ за „Когато заспят“. Да припомня и това, че Радулова е преводачка от английски – Андрю Шон Гриър, Филип Рот, Джон Максуел Кутси и др. Носителка е и на Националната награда за превод „Кръстан Дянков“. Академичните ѝ занимания (съвсем не без значение за личното ѝ творчество) са в областта на сравнителното литературознание.

Ще започна с припомняне на нещо, което и преди съм казвала за поезията на Надежда Радулова. И то е личният ми респект към отстояването на важните за поетесата теми. В поетическите ѝ книги винаги присъства тревогата от илюзорното владеене на езика, от търсенето и невъзможността за пълно откриване и разбиране на себе си, от убегливостта на крайните значения. Надежда Радулова умее да се разбира с езика въпреки прозряната изначална невъзможност да го „опитомиш“. Като казвам „да се разбира“, имам предвид взаимните хармонии, сблъсъци, опити за проникване в тялото на другия… И много важният отказ на Радулова да се успокои и приюти в познатото на езика.

Книгата „Малкият свят, големият свят“ демонстрира отново фината чувствителност на поетесата, дълбаенето във въпроси, свързани с човешкото присъствие в света, въпросите за паметта и детството, за майчинството и за трагичната нетъждественост на човека със себе си.

Стихосбирката има две обособени части – „Биографии“ и „Преображения“. Макар и да е възможно да ги четем съвсем несвързани – първата повече днешна, в която обаче миналото, споменът, детството се трансформират в сега, понякога се сливат, стават взаимнозаменяеми, времето се преобръща, движи се в собствена посока. Втората – ясно обозначаваща (чрез заглавията) митологически образи на жени, чиито преображения, наложени, а не пожелани, са ги превърнали или в нещо неживо, или в нещо извън човешкото – дърво, паяк, лястовица, крава, камък… Читателят ще разпознае митологичните героини, а и поетесата не ги крие. Тук обаче те са наистина преобразени, съдбите им са „пренаписани“, те не остават в определеното им от митологичната памет място, те се свързват с днешното по линията на човешкото, по линията на нашето собствено разбиране за прегрешение и вина, за жертва и спасение. И тъй двете уж обособени части на книгата се срещат, продължават се една в друга, защото важното е човешкото. Неговата невъзможна успокоеност и стабилност, но и сигурност. Само че „този свят не трае крехкост“ и това предопределя онова, което бихме могли да наречем „ежедневен трагизъм“.

Какво става с нашето и общото в днешния свят? Собствената биографична памет дали „помни“ онази общата, всечовешката? Какво означава това, че „вече никога не сме едно“. Може би, че собственото ни биографично време не съвпада с онова, общото, в което не по желание, а по участ живеем. Способни ли сме да превъзмогнем тази участ? Да се разтворим в паметта за нашите родители, да живеем и чрез другите, да се виждаме като тях. В стиховете си Радулова дава възможност за превъзмогване на този екзистенциален трагизъм. Те са и светли, и скръбни, те разкриват раждания и умирания, в тях жената е и майка, и дете, в тях тя е колкото безмълвна, толкова и притежаваща глас, силен глас.

Признавам, че ми бе трудно да пиша за тази книга. Защото е отново толкова „силна и загадъчна“, както преди време бе определена друга стихосбирка на Надежда Радулова. Но най-вече защото е толкова красива, изразяваща красотата на езика, способна да насити един пейзаж с телесност и чувственост, да изведе отвъд всекидневното (с което „борави“ тъй умело, а и пак ще кажа, красиво) и майчинството, и любовта, и спомена, и бленуването на красотата. Великолепна в поезията си книга.

Споделете

Автор

Катя Атанасова

Коментари

За да добавите коментар трябва да се логнете тук
    Няма намерени резултати.

Архив

  • Архив на списанието
  • Архив на вестника

Изтегли на PDF


  • Популярни
  • Обсъждани
  • Краят на новия мир
    24.01.2023
  • Скритият смисъл на нещата. Разговор с Румен Гашаров
    24.01.2023
  • Благовест Златанов за „Хайката…“ на Ивайло Петров
    24.01.2023
  • Душко Кръстевски – По мостовете на литературата
    24.01.2023

За нас

„Култура“ – най-старото специализирано издание за изкуство и култура в България, чийто първи брой излиза на 26 януари 1957 г. под името „Народна култура“, се издава от 2007 г. от Фондация „Комунитас“.

Изданието е територия, свободна за дискусии, то не налага единствено валидна гледна точка, а поддържа идеята, че културата е общност на ценности и идеи. 
Езикът на „Култура“ е език на диалога, не на конфронтацията.


Съобщение

Очаквайте новия, седми брой на сп. „Култура“ в началото на месец септември.

Навигация

  • За изданието
  • Контакти
  • Абонамент
  • Регистрация
  • Предишни броеве
  • Автори

Партньори

  • Портал Култура
  • Книжарница Анджело Ронкали
  • Фондация Комунитас

Контакти

  • Адрес: София, ул. Шести септември, 17

  • Телефон: 02 4341054

  • Email: redaktori@kultura.bg

 

Редакционен съвет

  • проф. Цочо Бояджиев

  • проф. Чавдар Попов

  • проф. Момчил Методиев

Следвайте ни

© Copyright 2023 Всички права запазени.

CrisDesign Ltd - Web Design and SEO