Култура / Брой 9 (2972), Ноември 2020

„Скиталецът“, У. Х. Одън, превод от английски Ангелина Василева, изд. ФАМА, 2020 г.

Когато четем Одън, дори по-късните му стихове, сякаш винаги долавяме песента на влюбения, който пее под арката на моста, че край няма любовта, че тя ще трае, додето Африка с Китай се събере... Сиреч вечно. Тази песен той дочува, докато се разхожда една вечер по Бристол Стрийт сред пъстрите тълпи по тротоара. И макар че тя е последвана от мрачния звънтеж на градските часовници, възвестяващи всемогъществото на Времето, което надзирава всичко изпод сенките и отмъква каквото си поиска, поетът вярва, че животът е винаги благослов. Благослов е и страданието, причинено от любовта, защото го обвързва с всичко, което е обща участ и съдба за хората. По силата на това тъжно и блажено общение би могъл да надмогне собствената си нищета и жестоката ирония на времето:

Застани, застани до прозореца,
 когато горчивите сълзи напират,
ще обикнеш със свито сърце
 съседа от болка превит.

Както в ранната, така и в по-късната си лирика Одън остава предан на любовта, при все че е разбрал отдавна – и тя е смъртна като всички неща на тоя свят. По думите на американския поет Джеймс Мерил стиховете му са писани сякаш на хартия, току-що изсъхнала от сълзите. Двайсет години след разходката по Бристол Стрийт Одън е наясно със себе си – не го плашат безразличието на хората и бездушието на звездите, попил е мъдростта на старите холандски майстори, познаващи страданието на света и самотата на Икар, осъзнал е като тях, че всяко мъченичество трябва да се изстрада докрай. Затова е готов винаги и навсякъде, където не достига любовта, да бъде по-обичащият. „Бидейки в плът – ще напише десет години след смъртта му Йосиф Бродски, – този човек направи толкова много, че вярата в безсмъртието на душата му е някак неизбежна. Това, което ни остави, е равнозначно на Евангелие, породено от любов и изпълнено с любов, която е всичко друго, но не и крайна – любов, която никак не може да се побере в човешката плът и затова се нуждае от думи. Ако нямаше църкви, лесно бихме могли да издигнем църква на този поет, а нейната основна повеля би звучала така:

Ако не обичаме с еднаква страст,
нека по-обичащият бъда аз!“[1]

Поезията на Уистън Хю Одън не е съвсем непозната на българския читател. Няколко негови стихотворения – в превод на Георги Мицков, Леда Милева, Николай Попов и Александър Шурбанов – са включени в сборника „Съвременна английска поезия“ (1980). Отделна книга с творби на именития англо-американски поет обаче се появява едва сега. Преводът и подборът са на Ангелина Василева, която признава, че е открила Одън преди повече от 20 години, когато излиза филмът „Четири сватби и едно погребение“, останал в съзнанието на зрителите с разтърсващото изпълнение на едно от най-известните му стихотворения – „Погребален блус“.

Зрелият Одън споделя, че за поет като него автобиографията би била тавтология, защото всяко стихотворение, което пише, включва целия му живот. Роден в Англия в началото на ХХ век (1907 г.), той учи в Оксфорд и започва да пише поезия под влиянието на Томас Харди, когото нарича свой „пръв Майстор“. Дебютният му сборник със стихове излиза през 1928 г., а две години по-късно е вече признат за лидер на новото поетическо поколение. Стилът му е забележителен с виртуозното владеене на всички възможни стихотворни форми, с използването на различни размери и ритми, с преплитането на елементи от поп културата, текущите събития и жаргона в съчетание с високия интелектуализъм и множеството литературни реминисценции. Често творбите му следват неговите пътешествия и идейните му преломи. Той живее за кратко в Германия, пътува до Ирландия и Китай, участва в Гражданската война в Испания, а през 1939 г. се установява в САЩ. Мирогледът му също преминава през немалко обрати – израснал в англо-католическо семейство, в юношеската си възраст охладнява към религията, увлича се по марксизма и левите идеи, вдъхновява се от фройдизма и психоанализата, за да се завърне в зрелите си години отново към християнството и теологията на съвременния протестантизъм. И при все че интересите му се фокусират изцяло върху тревогите и поривите на човешката душа, в по-ранните му творби се появяват и революционни мотиви. Пише и няколко политически стихотворения, но признава, че не е от онези, които смятат, че поезията трябва да е политическа. Въпреки това през 1937 г. заминава като доброволец в Испания. Планира да остане там поне пет месеца, но след краткотраен престой на фронта се завръща в Лондон. Години по-късно признава, че причина за скорошното му отпътуване се оказали жестокостта и безсмисленото насилие, на които станал свидетел.

През 1939 г. се премества в САЩ и приема американско гражданство. Обича да разказва историята за чиновника, който го интервюирал, преди да му дадат гражданство: „На въпроса каква е вашата професия, отговорих – поет. Следващият въпрос беше: „Можете ли да пишете?“. Защо обаче напуска Англия? В интервю от 1963 г. заявява следното: „Знаех, че ако остана, неизбежно ще се превърна в част от британския истаблишмънт“. Тъй че пристига в Америка, за да се освободи от затворения английски литературен свят, където всеки познава всекиго и вече му налагат политическа роля, която не желае да изпълнява – изразител на възгледите на левицата. В Америка му харесва това, че всеки живее и твори съвсем сам, в почти пълна изолация. Твърди, че в английските литературни среди винаги се е чувствал като подсъдим. Когато го питат за националността му, отговаря: „Аз съм англичанин и гражданин на Ню Йорк“. От Великобритания идват упреци, че е избягал от войната, обвиняват го в предателство и дезертьорство. Одън никога не удостоява с отговор своите обвинители. Бил е военен кореспондент в Испания през 1937 г. и кореспондент по време на войната между Япония и Китай през 1938 г. Едно от първите неща, които прави след установяването си в САЩ, е да посети британското посолство и да изрази готовността си да служи в армията. Не го взимат заради възрастта му. Знае, че в Англия го обвиняват в дезертьорство, но никога не обелва и дума в своя защита.

Силно влияние върху него оказват писмата на Дитрих Бонхьофер, писани от концентрационния лагер в навечерието на екзекуцията на германския богослов през 1945 г. Още в началото на 40-те обаче, когато мнозина го смятат за марксист или в най-добрия случай за агностик, Одън започва да посещава Епископалната църква в Ню Йорк. Когато по-късно, в началото на 70-те, го питат какво го е накарало да се обърне към религията, отвръща лаконично: „Хитлер“. На въпроса защо не пише вече политическа поезия, отговаря: „Защото видях, че всичките ми политически стихотворения не спасиха ни един евреин“. Отказва ли се от марксистките си възгледи? И да, и не. Никога не губи стремежа си за постигане на социална справедливост, отрича обаче идеята, че някоя партия може да установи насилствено такава справедливост с практически действия. Твърди, че Маркс описва недостатъците на капиталистическата система относително вярно, но идеите му за бъдещето се основават на фантазии и лъжливо теоретизиране.

През 1972 г., малко преди да си отиде от този свят, решава да се върне във Великобритания, където му предлагат професорско място в Оксфорд. Преди да замине, споделя пред медиите: „Ако умра в Ню Йорк, ще открият тялото ми чак след седмица“. Умира на 28 септември 1973 г., но не в Англия, нито в Америка, а в Австрия. В почти всички нюйоркски църкви отслужват панихиди за смъртта му. Когато няколко години по-късно питат Бродски как приема новината, че ще му бъде връчена Нобеловата награда за литература, той отвръща, че тя за него е далеч по-маловажна от полученото преди време в Русия известие, че Одън ще пише предговор към стихосбирката му, която ще бъде публикувана на Запад. В есето „Да се харесаш на една сянка“ той разказва, че след смъртта на големия поет си купил английска пишеща машина и започнал да пише на английски с една-единствена цел – да се доближи чрез общия език още повече до човека, когото счита за най-великия ум на ХХ в.