Култура / Брой 9 (2972), Ноември 2020

Какво е микроскрипт? Текст, написан в микроскопичен размер върху подръчни материали – пощенски пликове, подложки за бира, визитни картички. Тези едномилиметрови букви дълго време са се смятали за плод на бръщолевенето на луд. Техният автор Роберт Валзер все пак прекарва последните години от живота си в санаториум за душевно болни. Оказва се обаче години по-късно, че това са текстове, написани с неповторимия почерк на този „майстор на най-прелестната, най-грациозна проза на своето време“ по думите на Роберт Музил. В провокативно издание от „Критика и хуманизъм“ и в превод на Мария Добревска те вече са достъпни и за българския читател.

Някои от текстовете са по-дълги, около 5–6 стр. (вероятно дължината е зависела и от подръчните материали, върху които Валзер е писал), други са съвсем кратки, но във всички се забелязва скокливата, неограничена мисъл на човек, който не пише, за да бъде издаден. Непредумишлено, буреносно писане, вероятно породено от спонтанен импулс, тъй като повечето текстове описват непосредствени наблюдения. Езикът на Валзер вълнува, създава потребност за още от тази свежа вода на вдъхновението.

От друга страна, това писане често е хаотично и този, който чете, започва да се губи в трескавото препускане. Мисълта на Валзер прескача от един образ към друг, впуска се в абстракции, сенки на мисълта и строи мостове към мъгляви картини, спомени, пропукани от неврологична тревожност. Четенето не е спокойно, не напомня отпуснатото настроение на разходките, които писателят толкова е обичал и които описва пространно в други произведения. „Микроскрипти“ не е книга за първо запознанство. За това би подхождал повече романът „Семейство Танер“, но за всички, които вече са обикнали швейцареца, настоящият сборник е съвсем неочаквана и много приятна изненада.

Край се римува със знай, а кройка – с бройка. Почука се, аз казах „Влез!“ и се скрих в гардероба, а влезлият сигурно дълго се е ослушвал, чакал. Не един или два романа започват многообещаващо. В снощния сън ръцете ми се превърнаха в прогнили рухващи кули. Една руина, имам предвид една остаряла милионерка, ми завеща сто хиляди франка, които успях за кратко време да прахосам. Какъв измамен спомен!

Наподобяващи разказ импресии, в които могат да се открият несретници, скитници, блудни синове, мъже, които убеждават свой другар да замине за по-малък град, портрети на меланхолични жени, есенни пейзажи с просяци. Присъства и толкова чаровната предумишлена спънатост, за която говори Валтер Бенямин, стилистично усложнение на изразяването.

Този безделник, скитник и мечтател не иска да взима участие в абсурда наоколо, подобно на Даниил Хармс и Бартълби, писаря, готов да бъде дамгосан като луд в името на една душевна непорочност, чистота на духа, която копнее за възвишеното, за красивото. Неговият отговор на въпроса дали продължава да твори в санаториума, все така силно отеква в умовете на младите хора, които се вълнуват от подредбата на думите: „Аз не съм дошъл тук, за да пиша, аз съм дошъл тук, за да бъда луд“.

Подходено е с грижа към настоящата книга. Отпечатани са качествени цветни снимки на оригиналните текстове, а в края на сборника е поместен текст на Валтер Бенямин от 1927 г. – същата година, в която Валзер влиза в санаториума „Валдау“. Очарован от „тази невинна непохватност на езика“, немският философ и литературовед я приписва към традицията на вятърничавия лентяй, на безделника, появяващи се в произведенията на Кнут Хамсун и Йозеф фон Айхендорф. В самия край е поместен и текст на Антоанета Колева, който хвърля светлина върху цялостното творчество на Валзер.

Изданието на „Критика и хуманизъм“ е сред най-красивите тази година и напомня, благодарение на непрежалимите Яна Левиева и Гергана Икономова, че работата по художественото оформление на една книга може да бъде само по себе си произведение на изкуството.