Култура / Брой 9 (2972), Ноември 2020

Дванайсет горски стражари със зелени шапки, в които е затъкнато перце – това са героите на Дино Будзати в неговата първа книга „Барнабо от планината“. Мълчаливи мъже, които разпознават всеки камък по пътя си, знаят очертанията на скалните зъбери и контурите на долините, познават песента на птиците във високото, усещат кога идва лошо време, умеят да стрелят точно и понякога бързат да слязат долу – при хората. В повечето случаи обаче тези мъже са в планината и гледат към високото, към мъглите и стръмните пътеки, където ги тегли нещо необяснимо, за което не говорят и нямат думи. На този необясним копнеж по високото – на суровия свят на планината и на острите чукари, докосвани само от студения вятър и слънцето, Дино Будзати е посветил книгата „Барнабо от планината“.

Това е първата книга, която пише – тя излиза през 1933 г., когато Будзати е 27-годишен, но пък тя може да бъде ключ за разбиране не само на следващите му книги, но и за умението му да създава реални и в същото време необикновени светове, където всяка скала, урва, сипей или скален праг са описани толкова достоверно, че читателят едва ли не може да ги види, да усети как мирише гората или да чуе какъв е звукът от крилата на прелитащите птици. Тази книга обяснява защо са толкова реални онези вълшебни светове от сборника с разкази „Шейсет разказа“, в който планината, пещерите, горите, придошлите реки и бурите са не просто фон на случващото се, но и сякаш са живи.

Разбира се, за пресъздаването на този видим природен свят на български език огромна заслуга има преводачката Нева Мичева, която казва, че е отделила специално внимание на „скалната палитра“. „Винаги превеждам Будзати с най-разнообразни помагала по земеповърхни форми, но този път се наложи да потърся и допълнителна помощ. Някои от местата за вдъхновение бяха чудесните текстове на Емилиян Станев за горски стражари от 40-те или по-ранните планински описания на Иван Вазов например. Специална благодарност дължа на алпиниста Иван Кожухаров, чиито ценни съвети адаптирах с известна волност, за която се надявам да не ми се сърди“, пише Нева Мичева.

Затова пък в „Барнабо от планината“ релефът на скалата е толкова конкретен и ясен, че можеш не само да видиш формите, но и да ги докоснеш – скални площадки, вертикални плочи, чукари, игли, камини, цепнатини и первази, свлачища, улеи и сипеи. Дори можеш да се досетиш точно за какъв вид скала става въпрос – за светъл варовик или тъмен гранит.

Героите в тази книга – онези дванайсет горски стражари със зелени шапки, имат привилегията да живеят във високото. Сред тях няма жени, тук липсват женските образи, а пък мъжете не обичат да говорят много.

Не е лесно да се каже откъде са се взели. Някои са синове на горски. Други – издънки на патриархалните семейства на планинците. Трети са пристигнали отдалеч и са на „ти“ и с пътищата в равнината. Но вече са ги забравили – онези безкрайни и прашни друмове, опърлени от слънцето, пише Будзати.

Сред планинските пейзажи тези мъже стоят на пост, предизвикват се един друг, катерят се по скалите и се прощават с приятелите си. Оказва се, че планината също е сцена на битки, но на тази сцена сякаш по-ясно си личи всичко – страхът, предателството, смелостта и доблестта. Затова се оказва, че за да бъде човек истински щастлив тук и да бъде достоен да живее на това място, му трябва само едно – да е наясно със себе си, да знае кои битки си струва да се водят и кои – не. Барнабо ще научи това по трудния начин – докато живее няколко години в ниското, с копнеж по високите върхове.

Барнабо се усмихва безмълвно, пушката му се навежда, ръцете му се отпускат. Сред зъберите, окъпани в слънце, витае някакво щастие. Далечни горски ухания, пише Будзати в тази история за суровата планина и за малкото общество на горските стражари, която звучи като притча.