Култура / Брой 3 (2976), Март 2021

Фелия Барух е родена в София, живяла е в Белгия, Мексико и Испания. Учила е архитектура и фотография в Мадрид. Куратор е на фестивала ФотоФабрика. Създава „Черната кутия на Фелия Барух“, ателие за портрети, което гостува в различни пространства. Авторка е на фотокнига и изложба Palermo. Box. Me., а също и на инсталацията „Непознатият друг“, два пъти е финалистка на конкурса на „Канон“ „Снимка на годината“. В края на януари заедно с Момчил Алексиев представи инсталация с фотографии от лагера на смъртта „Аушвиц-Биркенау“ „Седмият милион“. Събитието е част от ежегодния фестивал ФотоФабрика. Експозицията е разположена в пределите на Експозицията за национално помирение – бившето Гарнизонно стрелбище.
 

Как стигнахте до „Аушвиц“?

Миналата година трябваше да отида там, за да снимам за делегацията на Световния еврейски конгрес, която беше на посещение в концлагера. До този момент не бях ходила там и моята задача не беше да снимам поетично-празния „Аушвиц“, а лицата на тази делегация. Вечерта имаше важна церемония за Международния възпоменателен ден на жертвите от Холокоста, а на следващия ден имахме обиколка из „Аушвиц“. Обаче моето око щъкаше наляво-надясно и понеже имах два фотоапарата – с единия се бях фокусирала върху делегацията и върху задачата си, а с другия снимах за себе си. Много беше впечатляващо, че в деня, в който бяхме там, светлината беше като по поръчка – отвратителна...

Но пък тази мека светлина е идеална за фотографа...

Точно. Беше мъгливо и неприятно за хората, но идеално за фотографа. Затова и направих тези кадри. Имаше ужасно много хора заради датата, а моята задача беше друга… Аз съм ужасно чувствителна, но бих отишла пак, за да усетя мястото по-добре.

Странно е, че отивате да снимате точно лицата на хората от делегацията, а в тази изложба „Седмият милион“ няма лица.

Аз не отидох да снимам за изложба. Така се случи.

Вие ли написахте към текста на изложбата, че „Аушвиц“ е „високоорганизирана, мащабно разгърната и добре оборудвана поточна линия за производство на смърт“? Това са много силни думи.

Не, Еми Барух ги написа.

Какво място е „Аушвиц“ днес?

Аз обикновено снимам хора. Не ме влекат местата и е много странно, че това място ме привлече да го снимам. Има много интересна енергия в „Аушвиц“, наистина силна енергия, която не знам дали съм успяла да пресъздам във фотографиите. От една страна, това е машина – музей, от друга страна – трябва да го има това място, то трябва да бъде посещавано, защото не бива да забравяме какво се е случило. Още повече че има и хора, които отричат Холокоста. Но когато отидеш на това място, то те удря брутално. Мен много ме впечатли и външната енергия – дърветата, които сякаш плачеха, и светлината, и мъглата. Дори повече, отколкото експозицията вътре, където бяха изложени плитки отрязана коса, куфарите на хората, газовите камери... Важно е, че всичко това е оставено в този вид, за да знаят хората на какво сме способни.

Излиза, че ако в портретите търсите лица, които имат история, в тази изложба „Аушвиц“ е мястото, което разказва истории, така ли?

Да, точно така. Хората, които са били там, днес ги няма. Питаха ме защо няма хора на тези снимки – наистина там имаше посетители, но те ми разваляха кадъра. Аз търся друго, а онези хора, които търся, вече ги няма – това е смърт, тягост, която не е лесно да се изрази.

Как работихте с Момчил Алексиев?

С Момчил работим за първи път. Той се занимава със сценография и VR (виртуална реалност). Ние сме приятели и бих казала, че всичко направихме заедно – аз вършех сценографска работа, той ми помагаше в моята работа. Опитахме се да направим симбиоза с енергията на онова място. Не се опитахме да пренесем „Аушвиц“ в Гарнизонното стрелбище в София. „Седмият милион“ не е просто изложба със снимки – искахме да се намесим повече в сетивата на хората. Звукът напомня на шум, горене. Опитахме се чрез изложбата, но и чрез звука, светлината и дори температурата да напомним за „Аушвиц“, за онзи студ,

Но и изборът на Гарнизонното стрелбище не е случаен, нали? Защото това място също има своя история.

Да, мястото не е случайно. Затова поставихме голямата фотография зад същата онази релса, на която са били разстрелвани осъдените. Направихме опит намесата ни в пространството да бъде деликатна – внасяйки нова история. И се надявам, че едната история не пречи на другата.

Кога решихте, че тези кадри ще се превърнат в изложба? Още докато бяхте в „Аушвиц“, или по-късно?

Това снимане не го считах дори за работа. Същото беше и при снимането ми в Палермо преди време – кадрите направих за себе си. Дори нямах конкретна идея какво ще се случи после. Когато бях в Палермо, дори не ми беше хрумнало, че от всичко това ще излезе фотокнига. В „Аушвиц“ повече мислех за работата ми за Световния еврейски конгрес, защото трябваше много бързо да се реагира и много професионално, да хвана определени моменти, да предам определени кадри. Не толкова за снимките, които правех за себе си.

Имате ли рефлекс на фотожурналист?

Имам някакъв опит като фоторепортер, снимала съм по събития, а след като се върнах в България, започнах да снимам за Architecture Week, Sofia Design Week и др.

А харесва ли ви този ритъм на работа? Има хора, които имат нужда от усещането, че нещо ври и кипи и се случва пред очите им. За други фотографи този ритъм на работа е убийствен.

Мисля, че единият тип снимане много помага на другия. Аз правя обикновено студийни портрети с едно осветително тяло. Докато бях в Палермо се занимавах със стрийтфотография. А понякога правя и репортажи. И всичко това ме учи и развива едновременно.

А можехте ли да се разминете с фотографията? Учите първо архитектура.

Сигурно е могло, но просто така се стекоха нещата. Аз учех архитектура в Мадрид, когато излязоха дигиталните фотоапарати. За някаква задача ни раздадоха такива фотоапарати, за да изследваме територията, върху която да представим някакъв обект. Излизаш на улицата и започваш да снимаш. После трябваше да покажем кадрите, които сме направили, и да обсъдим как ще се позиционира архитектурният обект на мястото, а аз бях снимала само хора.

Това ли ви влече и днес – портретите на хора?

Да, много ме влекат хората. Имам си някакви психологически травми в миналото – със самота и раздяла, и съм много привлечена от хората. Архитектурата е прекрасна специалност, аз я завърших, но общуването между хората е това, което ме интересува, и когато снимам, винаги има хора в кадрите.

А рисуването? Като че ли при голяма част от фотографите я има страстта към рисуването, която обаче е останала на заден план?

Последните години в Мексико много рисувах, а брат ми, като минаваше край мен – докато рисувах в хола на масата, ми казваше, че трябва да уча графичен дизайн или изобразително изкуство. И аз не знаех точно какво, но идеята беше да е свързано с рисуване. Успях да открия университет в Мадрид, който предлагаше двойна специалност – архитектура и изобразително изкуство. И на 17 години заминах за Мадрид да се запиша в университета – крехко, самотно същество, беше много тежко. А те ми казаха двойна цена, защото ставаше въпрос за две специалности. И ми се наложи в онзи момент сама да взема решение – и така остана само архитектурата. Началото беше абсурдно – няма да забравя, когато влизах в клас, останалите бяха подготвени, бяха наблягали на геометрията и математиката, познаваха архитектите, знаеха да чертаят. Защото да учиш архитектура, не е решение, което се взима импулсивно.

И все пак какво ви даде архитектурата? Тя дава усещане за пространство например?

Между другото, много известни фотографи са архитекти. Нещата са свързани – не е като да съм учила ветеринарна медицина например. Но има и още нещо – аз съм много нетърпелива, а в архитектурата, преди да видиш труда си, минават години.

Лесно ли ви допускат хората, които снимате? Режисирате ли ги?

С всеки имам много личен подход. Въпреки че държа фотоапарата, не съм в позицията на по-силната, позволявам си да бъда и уязвима. На всеки разказвам нещо мое, но това не е режисирано, не е премислено. Хората ме допускат, защото аз ги допускам. Когато идва сам човек, това е диалог, защото в портрета ме има и мен. Пък и никога не започвам директно да снимам, първо се черпим с шоколад, после си бъбрим, така се случват нещата – няма го нападателното отношение.

Какви са вашите герои? Защото, ако съдим по другите ви проекти, например изложбата „Непознатият друг“, ви интересуват хората, които имат история. Така ли е?

Да, там се опитахме да съпоставим българите и бежанците и да покажем, че всички сме хора и че не трябва да се страхуваме от непознатото. Такава беше и идеята на инсталацията „Непознатият друг“ – не разбираш веднага от портретите кой е чужденец и кой е българин, после можеш да прочетеш, разбира се, но важното е да си дадеш сметка, че всеки има своя лична история. В Палермо снимах боксьори, след това снимах „Аушвиц“... Все още не смея да кажа: „Аз съм Фелия, снимам това...“. Мисля, че съм свободна да се изграждам. Все още се чувствам учеща се, пробвам различни неща.

Така ли стигнахте и до фотокнигата Palermo. Box. Me., като експеримент?

Струва ми се доста нагло, че направих фотокнига.

Защо?

Защото съм никой.

Защото нямате поне петдесетгодишен опит във фотографията? И защото у нас на фотокнигите се гледа с някакъв трепет. Не е ли задача точно на младите хора да разрушат тези представи?

За мен фотокнигата е висш израз на фотографията, над фотокнигата човек работи дълго време. Не казвам, че аз съм работила малко, но... Аз съм още никой... Но мисля, че тази фотокнига докосва, защото в нея аз съм абсолютно уязвима. Тя е разказ за една раздяла, за болка и самота. Историята е много искрена и непринудена. И хората казват, че това ги е грабнало.

Значи светът има нужда от тази „наглост“, за да се разрушат представите кой се осмелява да създава фотокниги.

Накараха ме близки хора, когато видяха част от материала, с който се върнах от Палермо. За книгата ми помогна и Веселин Трандов, който написа текстовете. Това е моята история. Това е времето, в което се опитвам да се преборя с една раздяла, и времето, в което са опитвам да се науча да бъда сама. Така се случи, че никога преди това не съм била сама и заминавах за град, в който не познавам никого. На трийсет години отидох в Палермо, за да бъда сама.

Колко време останахте в Палермо?

Бях няколко пъти, за различно време в продължение на година и половина живях между София и Палермо. Да кажем, че съм прекарала там общо шест месеца.

А след тези шест месеца как се променихте? Сигурно за един фотограф самотата е благодатна.

Така е. Човек трябва да страда, за да прави хубави неща, обаче невинаги можем само да страдаме. Човек трябва да излиза извън зоната си на комфорт, особено ако иска да прави изкуство – добре, това е тежка дума, ако иска да създаде нещо. А в Палермо аз бях много време извън зоната на комфорт. А бокса използвам като метафора за борбата на човека – да паднеш, да се изправиш отново. Но то се случи много естествено, защото аз започнах да тренирам бокс там, започнах да снимам боксьорите. Веселин Трандов го написа много точно. С него работихме много добре заедно, имахме дори идея за фотороман.

Какво ви се прави във време, в което изглежда, че уж нищо не се случва?

Много си обичам работата и точно преди пандемията бях започнала да работя много. Слава богу, и сега имам работа, което е учудващо, предвид ситуацията, в която се намираме. Искам да работя максимално много и да се уча – това е фокусът на живота ми сега. И разбира се, искам родителите ми да са здрави. Ето за това си мисля през цялото време и имам усещането, че в последно време съм се научила на смиреност и оценяване на това, което имам, колкото и клиширано да звучи. Оценявам това да изпиеш едно кафе с приятел, да отидеш на вечеря при родителите си. Просто да спреш в един момент и да наблюдаваш. Да е хубаво, че ни има тук и сега.

Въпросите зададе Оля Стоянова