Култура / Брой 3 (2976), Март 2021

С Борис Арнаудов разговаря Радослав Чичев

Нека започнем разговора от първата ви среща с радиото.

В радиото започнах да работя през септември 1967 г. Казвам радиото, защото по това време радиото на „Драган Цанков“ беше единственото. На пръв поглед стана случайно, защото нямах намерение да работя там, но всъщност не е никак случайно, а с помощта на един български поет, Драгомир Шопов. В този период той работеше в радиото, като редактор в Литературната редакция. В същото време правеше едно списание на дружество „Левски“, така се казваше и списанието, в което аз сътрудничех. Не ни плащаха, просто пишехме за футболни мачове, за други спортни събития и получавахме билети да посещаваме тия събития. Драгомир Шопов ми помогна да попадна в редакция „Хумор, сатира и забава“. По това време тя вече беше самостоятелна редакция. Част от хората, които са работили в нея преди, са били в Литературната редакция и постепенно през 1965 г. са оформили редакция, която се нарича „Хумор, сатира и забава“. Неин главен редактор тогава беше един от братята Мормареви, Марко Стойчев. Бях посрещнат радушно. Всъщност там щях да изпълнявам функцията на човек, който помага на секретариата. Да отговарям за кореспонденцията. По онова време кореспонденцията беше много оживена, редакцията провеждаше конкурса „Избрахте, избирайте“ за популяризиране на забавната музика. Всеки месец се подбираха естрадни песни, популярни, които се поднасяха на слушателите. Слушателите правеха класации, изпращаха писма и това изискваше много работа. Доста време се занимавах с този конкурс, докато един ден ми възложиха да направя предаване. Това предаване се наричаше „Картинки от свободния свят“. Свободния в кавички. Политическата сатира не е от нещата, които ми допадат да правя, но нямах избор. И все пак успях да се справя. Не трябваше ние да пишем сатирата, използвахме двама автори, Марти Ларни и Арт Бъкуолд, по това време бяха много популярни, техните произведения бяха хубави. Те ги печатаха в техните държави, а ние ги пускахме в нашата държава, да ги осмиваме. Трябваше да осмиваме западния свят.

Това продължи известно време, докато в един момент решиха да ме приемат като равностоен член в редакцията и започнаха да ми възлагат редовните предавания. До този момент не бях назначен, работех на така наречения твърд хонорар. Това беше месечно възнаграждение, което получавах за свършената работа. Това продължи до момента, когато в радиото се случиха едни много неприятни неща. През 1969 г., в края на пролетта, бяха уволнени от редакцията четирима души – главният редактор Марко Стойчев и трима писатели: Константин Костов, Николай Цонев и Васил Станилов. Това беше като закъснял отзвук на събитията в Чехословакия от 1968 г. След няколко месеца в редакцията посрещнахме новия главен редактор – Катя Воденичарова. Катя Воденичарова се оказа прекрасен човек, това го разбрахме много бързо. Тя започна да работи за моето назначаване на щат. Тук обаче се появи един детайл, който не беше всъщност детайл, а нещо много съществено. През 1963–64 г., в началото на втори курс като студент по българска филология в Университета бях изключен за разпространение на вицове. Тогава това беше много сурово наказание. Изключиха ме от комсомола, после от университета, отнеха ми временното жителство и трябваше да се завърна в родния ми град Русе. Там работих една година като шлосер-монтьор в един завод. След като изтърпях наказанието, продължих следването си и завърших българска филология. Това го казвам, защото има връзка с назначаването ми. До тоя момент в радиото не бях разказвал за тия мои истории и когато се разбра за тях, се появиха затруднения. Те продължиха дълго време, докато не се намериха двама мои колеги на важни позиции тогава, които ми помогнаха. Назначаването ми се случи едва в средата на 1971 г. Бях попаднал на много хубаво място. Разбирахме се с колегите и работата ми допадна, защото вече вършех нормалната редакционна дейност. И така започнаха хем трудни, хем хубави години в Българското национално радио.

Искам да кажа и за първата ми среща с директора на радиото, по онова време директор беше Алберт Коен. Той беше много свестен човек, който умееше да общува с хората. Почти всеки ден минаваше през редакцията и отделяше време за кратки разговори. Когато се вършеха неприятни неща, когато ставаха гафове, грешки, без никакви колебания ги наказваше.

Вие сте и човек на словото, писането ви е свързано с живота от смешната и от тъжната му страна, от съчетаването на двете. Радиото, от своя страна, носи интимност като усещане. Как радиото промени вашия светоглед?

Слава богу, че много си допаднахме с хората, с които започнах и с които продължих да работя. Не ни стигаше времето, прекарано заедно, и се срещахме на любими места близо до радиото. Наоколо имаше пет-шест такива места, което е показателно за нашите взаимоотношения. Въобще животът през погледа на „Хумор и сатира“ изглежда малко по-различен. Много се пазех да не се увлека по евтиния хумор, защото това е много пакостно за хората, които обичат да пишат неща, на които непрекъснато да се смеят. Няма такова нещо, което да е само смешно. Смешното трябва да бъде и тъжно. Смешните неща трябва да събуждат мислите, а не да са на повърхността и да предизвикат някакъв евтин смях. Истинската сатира е начин да променяш това, което е около тебе, към по-добро. Имах възможността, общувайки с тия умни хора, да се отърся от някои мои грешки, от някои по-вятърничави мисли. Не че няма място за такива мисли, но мястото им не е в работата и в радиото. Мисля, че „Хумор и сатира“ е сериозна материя, която не бива да се подценява и на която не бива да се гледа лековато. Това е материя, която би трябвало да има дълбока същност. Да възбужда в хората и чувства, и мисли, и едно старание да се променят към по-добро, към по-хубаво, което е трудно наистина, но е постижимо.

Правил ми е впечатление задружният живот в редакция „Хумор и сатира“, по-различен от останалите редакции. Бих го нарекъл бохемски начин на живот. Сякаш имате нужда да погледнете живота от друг ъгъл. Така ли е и за вас?

Има го и тоя момент, защото ходенето на работа и прибирането вкъщи не е най-добрият начин да опознаеш това, което се случва около теб. Човек трябва да има и друг поглед. Местата, от които хвърляхме – аз и колегите – тия погледи, бяха подходящи, чувствахме се добре на тях и ни обогатяваха, безспорно е това. И затова може би малко по по-друг начин протича животът в тая редакция. Между другото, редакцията се казва „Хумор и сатира“, по-рано беше „Хумор, сатира и забава“ и така дълги години беше позната, като редакция ХСЗ. Аз обаче в един момент реших, че „забава“ звучи вече лековато. Тоя термин почти отпадна, да речем, музиката навремето беше забавна, сега е популярна. Беше естрадна, вече не е. На всичкото отгоре си спомних за един афиш. Като ученик бях на бригада в едно село – Ножарево, минавайки покрай читалището, чета един афиш: „Голяма танцова забава, свири акордеон“. Направи ми впечатление и до днес си го спомням. Това беше една от причините да махнем „забава“. Мисля, че не сме сгрешили, „Хумор и сатира“ звучи по-добре.

Атмосферата в редакция „Хумор и сатира“ е различна и с друго – с работата с актьорите и режисьорите. Това е по-специфична работа в радиото. Тя е и драматургична, свързана е с театъра и с едно друго изживяване. Какво ви даваше тя през годините?

Една от заслугите на редакцията „Хумор и сатира“ е, че успя да привлече слушатели и много зрители. Хрумна ни преди много години едно предаване, което се наричаше „Чакани гости“. С него гостувахме в отделни селища в България. Трябва да кажа, не преувеличавам, но сигурно сме обиколили около сто български селища. Това предаване беше осъществявано от актьори, едни от най-добрите български актьори, най-вече от Сатиричния театър. Ние бяхме в близки отношения с него. Гостуваха също музиканти и певци. Това предаване привличаше много публика. Ние го записвахме в тия селища, които посещавахме. Имахме време, на много места оставахме да нощуваме. След представленията обикновено имаше събирания, там се опознахме добре с актьорите и през годините те бяха като част от нашия екип. Ние без тях не можем да правим предавания. В радиото навремето имаше и много режисьори, които участваха при всеки запис. После, когато вече нямаше режисьори на щат, канехме отвън, но само за предаванията, с които гостувахме в страната. А в радиото започнахме да правим предаването с актьорите, те станаха и режисьори. Взаимоотношенията с тях, които бяха и творчески, и приятелски, допринасяха много. Като знаехме с кои хора ще работим, сякаш по друг начин си пишехме и предаванията.

Били сте и два пъти директор на програма „Христо Ботев“. Как съчетавахте двете длъжности, творческата и административната?

Така се случи, че в радиото започнах, както казах, на твърд хонорар и после минах през всички длъжности. От литературен сътрудник, редактор, старши редактор и т.н. На два пъти стана така, че получих покана за директор. Не се чувствах щастлив, че ще стана директор, защото наистина това е съвсем друга, административна работа. Аз бях свикнал вече толкова години с друг начин на съществуване, но приех. Първата покана беше на Венцислав Тунев, по негово време бях директор. Като условието ми обаче беше да продължа да работя това, което съм правил до този момент. И той разреши по този начин да си върша директорската работа. Не ми пречеше ни най-малко на административната работа, но бях много доволен, че останах да се занимавам и със задълженията, които ме задържаха всъщност толкова време в радиото. После още веднъж станах директор за известен период от време. Тогава поставих същата молба – да продължавам да си върша творческата работа, и тя беше удовлетворена от генералния директор, тогава Поля Станчева. Административната работа не ми се отрази на другата работа.

Какво е за вас радиото? Как бихте го описали?

Ще го опиша с едно изречение. Моят живот – това е радиото. Защото колко години продължавам да влизам в това радио? От 1967 до тази година. Това са 54 години. Аз продължавам да работя – е, в пандемията не, но допреди една година правех предавания, колегите ме бяха оставили да правя няколко предавания за редакцията. Сега обаче не могат да се правят записи и временно преустановихме работата, та да видим дали ще мога да я продължа. Но това е достатъчно дълъг период и след като не съм имал намерение да променя тоя начин на живот, значи ми е допадал. За да продължавам и досега да искам да работя в радиото, значи наистина то е било животът ми.

Борис Арнаудов e роден в Русе. Работи в Българското национално радио от 54 години. От тогава до днес е свързан с редакция „Хумор и сатира“ – от литературен сътрудник до главен редактор и на два пъти – директор на програма „Христо Ботев“. Член е на Сдружението на българските писатели“. Автор е на книгите „Свалям ти шапка, майсторe!“, „Гола и грозна“, „Пеперуда в кошмарите“ и „ТЕ т.е. НИЕ“.