Култура / Брой 7 (2980), Септември 2021

Мястото на Данте в италианската литература може да се сравнява само с мястото на Шекспир в нашата. Двамата придават телесност на душата на езика, приспособявайки се към неговите възможности в степента, в която ги предусещат.

Позволете ми първо да обясня защо избрах да споделя в една неформална беседа[1] какво е влиянието на Данте върху мен, вместо да изнасям лекция за него. Подобно действие може да изглежда егоистично, но аз твърдя, че е продиктувано от скромност; а скромността, за която претендирам, е чисто и просто предпазливост. Не съм в никакъв случай задълбочен познавач на Данте, а италианският ми е на такова ниво, че от уважение към публиката и към самия поет ще се въздържа да го цитирам в оригинал. При това не смятам, че мога да кажа нещо повече за поезията на Данте от онова, което написах преди години в едно кратко есе. Както обяснявам в предисловието на онова есе, аз чета Данте само паралелно с негов превод в проза. Преди четиридесет години започнах да разшифровам по този начин „Божествена комедия“. А щом схванех смисъла на някой пасаж, който особено ме е очаровал, го научавах наизуст. И така за няколко години бях в състояние да рецитирам голяма част от една или друга песен сам на себе си, докато лежах в леглото или пътувах във влака. Бог знае как щеше да звучи, ако я казвах на глас, ала това бе моят начин да се потопя в поезията на Данте. Днес вече са изминали двадесет години, откак изложих всичко, което скромните ми познания ми позволяваха да кажа за него. Сметнах обаче, че ще е любопитно за мен, а вероятно и за други, да отбележа в какво се състои дългът ми към Данте. Едва ли мога да обясня всичко дори на себе си, но понеже и днес, четиридесет години по-късно, смятам, че поезията му е оказала най-трайното и дълбоко въздействие върху моето творчество, бих искал да посоча поне част от причините за това. Може би признанията на творците относно ролята, която Данте е изиграл за тях, биха додали нещо към високата оценка за него. И най-сетне, това е единственият принос, който ми е по силите.

Най-големият дълг не е непременно и най-очевидният, освен това има различни видове дълг. Личният ми дълг към Данте е от оня вид, който непрестанно нараства, а не от вида, натрупващ се в един или друг житейски период. За някои поети мога да твърдя, че са ме научили на изключително много в определен етап. Жюл Лафорг например пръв ми показа как да говоря, отвори ми очите за поетичните възможности на собствената ми идиоматична реч. Подобни ранни влияния, които, така да се каже, ти откриват първи твоята истинска същност, се дължат според мен, от една страна, на разпознаване на темперамент, близък до твоя, а от друга – на откриване на форма на изразяване, която води до изнамиране на собствения ти стил. Това не са две отделни неща, а два аспекта на едно и също нещо. Поетът, съумял да направи това за младия творец, рядко е от големите майстори – те са твърде възвишени и твърде далечни. Приличат на прадядовци, които родовата памет почти е обожествила, докато малкият поет, насочващ нечии първи стъпки, е повече като любимия батко.

Сред поетите, способни да ти окажат влияние, има и такива, от които взимаш точно определено нещо – може би от огромно значение за теб, макар и не непременно най-големия им принос в света. Мисля, че първо у Бодлер открих прецедент за поетичния потенциал, неизследван от никой поет на родния ми език – за порочните страни на модерния метрополис, за възможността да се слеят мизерната реалност и фантасмагоричността, да се съпоставят прозаичното и фантастичното. От него и от Лафорг разбрах, че материалът, с който разполагам – опитът ми на юноша в индустриален американски град – може да бъде материал за творчество. Научих, че изворът на новата поезия може да се търси в онова, което дотогава се е смятало за невъзможно, стерилно, неподатливо на поетичност; че всъщност ролята на поета е да създава стихове от неизследваните източници на непоетичното, че самата му професия го задължава да превърне в песен непоетичното. Един велик творец може да даде на младия поет всичко само в няколко строфи. Аз съм задължен на Бодлер главно заради половин дузина стихове в „Цветя на злото“. Значимостта му за мен се обобщава в следната строфа:

О, град, гъмжащ мравуняк; мистерии, кошмари,
които изпълзяват от всеки таен кът…[2]

Знаех какво означава това, защото го бях живял още преди да разбера, че искам да го превърна в мой стих.

Може би ви се струва, че се отклоних от темата. Но няма как да дам дори най-бегла представа какво е Данте за мен, без да спомена ролята на някои други поети. Когато пиша за Бодлер, за Данте или за някой друг творец, изиграл ключова роля в моето развитие, аз го правя тъкмо защото той означава много за мен, ала не за себе си пиша, а за този поет и неговата поезия.

Човек има и други дългове към поетите, неизброими дългове от друг вид. Има творци, които несъзнателно, а може би и съзнателно присъстват винаги в мислите ни, когато търсим решение на даден проблем и нещо написано от тях ни го предлага. Има и други, от които преднамерено заемаш стих или строфа, адаптирайки ги към друг език, период или контекст. Има и такива, които са задали в съзнанието ни стандарта за определено поетично качество – например Вийон за честността или Сафо, заключила веднъж завинаги някоя емоция в най-точните и малко на брой думи. После идват големите майстори, до чието ниво се издигаш постепенно. Като млад четях с по-голяма лекота по-слабите елизабетински драматурзи, отколкото Шекспир. Така да се каже, те ми бяха пὸ по мярка. С други думи, да оцениш великите майстори като Шекспир, е задача за цял живот, защото във всеки следващ етап от съзряването – което би трябвало да продължи, докато сме живи – човек съумява да ги разбира все по-добре. Такива са Шекспир, Данте, Омир и Вергилий.

Дотук изредих различни видове „влияние“, та чрез контраста да демонстрирам какво означава Данте за мен. Заемал съм строфи от него, разбира се, в опит да пресъздам или по-скоро да събудя в паметта на читателя спомена за някоя Дантева сцена и така да направя връзка между средновековния ад и съвременния живот. Читателите на моята поема „Пустата земя“[3] вероятно ще си спомнят, че гледката на чиновниците, маршируващи по Лондонския мост на път към своите кантори, поражда коментара: „Не бях и помислял, че смъртта е погубила толкова много“. Другаде пък умишлено видоизменям една Дантева строфа: „разнасят се къси и редки въздишки“. Посочил съм източника в моите бележки под линия, та разпозналият алюзията читател да е наясно, че съм искал да я разпознае и че смисълът би му убягнал, ако не я беше разпознал. Двадесет години след „Пустата земя“ сътворих в „Литъл Гидинг“ един пасаж, който бе замислен като най-близкия по стил и съдържание еквивалент на песен от „Ад“ или „Чистилище“, на който бях способен. Разбира се, намерението ми бе същото както при алюзиите с Данте в „Пустата земя“ – да проправя чрез контраста паралел в мислите на читателя между ада и чистилището, посетени от Данте, и сцената, плод на халюцинация след въздушното нападение. Методът обаче е различен. Тук се въздържам от цитати или адаптация. Заех и свободно приспособих едва няколко фрази, тъй като целта ми бе имитация. Първият ми проблем бе да изнамеря подобие на Дантевата терцина без римуване. Италианският език е по-изобилен на римуващи се думи от английския, а нашите рими са някак по-категорични. Римуващите се думи привличат твърде много внимание: италианският е единственият познат ми език, при който точната рима винаги постига своя ефект – а какъв е ефектът от римата, следва да проучи не поетът, а неврологът – без да се натрапва. Затова за своите цели аз възприех просто последователното редуване на неримувани мъжки и женски окончания, като най-близък начин да наподобя ефирността на италианската рима. Изричайки това, не се опитвам да наложа някакво правило, а само да обясня как съм се справил в съответната ситуация. Вероятно преводът на „Божествена комедия“ в римувана терцина е по-малко незадоволителен от превода в бял стих, защото различната стихотворна стъпка означава различен начин на мислене. Тя има различна пунктуация, тъй като акцентът и паузите за поемане на дъх не идват на същите места. Мисълта на Данте се лее в терцини, а поетичният превод трябва да е възможно най-близък до мисловната форма на оригинала, затова при превода в бяла рима ще има загуби. От друга страна обаче, когато чета „Божествена комедия“, преведена в терцина, и достигна до някой пасаж, който помня добре в оригинал, очаквам винаги с тревога неизбежните поврати, към които, знам, преводачът е бил принуден да прибегне, за да предаде Дантевите думи с английски рими. А сякаш никои стихове не изискват по-голяма буквалност при превода от тези на Данте, защото никой поет не ни е убедил по-категорично, че използваната от него дума е тъкмо тази, която е избрал и която не може да бъде заменена с никоя друга.

Не зная дали моят избор на заместител на рима във въпросния пасаж ще прозвучи поносимо в голяма поема, написана на английски, но знам, че лично аз не смятам остатъка от живота си за достатъчно дълъг, та да я напиша. Едно от интересните неща, които научих при опита си да имитирам Данте на английски, бе, че това е извънредно трудна задача. Тази част от моята творба, далеч не с дължината на цяла песен от „Божествена комедия“, ми струваше много повече време, усилия и раздразнение от всеки друг пасаж със сходна дължина, който някога съм писал. Причина за това бе не просто ограничението да използвам само Дантевия тип образност и стилистични фигури, а главно защото в този семпъл и аскетичен стил, при който от всяка дума се изисква да е „функционална“, веднага се забелязва и най-малката неяснота или неточност. Езикът трябва да е много директен, всеки ред или дума да се подчинява на общата цел – а когато използваш прости слова и фрази, повторенията на най-често срещания идиом или на най-често търсената дума се превръщат в крещящ недостатък.

Не казвам, че терцината трябва да се зачеркне от оригиналното стихоплетство на английски език, но вярвам, че за модерното, тренирано през този век и навикнало на доста сериозни упражнения в бяла рима ухо е много по-вероятно една дълга поема в подобна римувана форма да звучи монотонно и неестествено, отколкото за ухото отпреди сто години. Такава поема е възможна само ако поетът заема единствено формата, без да се опитва да загатва за Данте във всяка строфа и фраза...

... Мисля, че важният дълг към Данте не се изразява в заемките или адаптациите на поезията му, нито пък е от оня вид дълг, натрупан само в определен етап от развитието на творците. Той не се открива в пасажите, в които авторът го е използвал за модел. Важният дълг няма връзка с броя на местата, които критикът може да посочи с пръст, казвайки: „Тук и тук той е написал нещо, което никога не би написал без мисъл за Данте“. Да не споменавам и за дълга, който имаме към идеите на Данте, към възгледа му за живота, към философията и теологията, които са дали форма и съдържание на „Божествена комедия“. Това е друг въпрос, макар и несъмнено свързан с днешната тема. За онова, което сме научили и продължаваме да учим от Данте, бих искал да кажа три неща.

Първо, сред малцината поети от неговата величина никой, дори Вергилий, не изучава по-усърдно изкуството на поезията, никой не е по-добросъвестен, старателен и съзнателен в практикуването на този занаят. Несъмнено няма английски поет, който да може да се сравни с него в това отношение, защото по-съзнателните майстори – имам предвид най-вече Милтън – са много по-ограничени като поети и поради това са много по-ограничени в творчеството си. Да осъзнаваш с всяка изминала година какво означава това, е само по себе си нравствен урок, но от него аз съм почерпил още една поука. Изследването и практикуването на Данте ни учи, че поетът трябва да е слуга на своя език, а не негов господар. Това чувство на отговорност е един от отличителните белези на класическия поет в смисъла, който и друг път съм се опитвал да дефинирам по повод на Вергилий. За някои велики поети, особено за английските, може да се каже, че подведени от своя гений, злоупотребяват с английския език, създавайки идиом, така своеобразен и дори ексцентричен, че е безполезен за творците след тях. Мястото на Данте в италианската литература може да се сравнява само с мястото на Шекспир в нашата. Двамата придават телесност на душата на езика, приспособявайки се – единият по-съзнателно от другия – към неговите възможности в степента, в която ги предусещат. Самият Шекспир си позволява волности, оправдани единствено от неговия гений, до които обаче геният на Данте не прибягва. Да предадеш на бъдещите поколения един език, по-развит, по-изтънчен и прецизен от този преди теб, е върховното постижение на поета. Разбира се, великият творец прави поезията по-трудна за своите наследници със самия факт на своето величие, а цената, която литературата трябва да плати, е, че може да има само един Данте или Шекспир. Наследниците им трябва да си намерят други, по-незначими занимания. Аз обаче не говоря за това какво великият поет – един от малцината, без които съвременната реч на народите не би била, каквато е – прави за тези след него или какво им пречи да направят. Говоря за това какво е сторил за всички, за които езикът му е майчин, независимо дали са поети, философи, политици или железничари.

Това е първият урок – че великият майстор на езика трябва да бъде и негов велик слуга. Вторият урок на Данте – който никой от поетите на познатите ми езици не може да ни предаде – е урокът за широтата на емоционалния диапазон. Представете си схемата на цветовия или звуковия спектър, великият поет не само възприема и различава по-ясно от другите цветовете или тоновете в обичайния зрителен или звуков диапазон – той долавя вибрации отвъд този предел и съумява да накара хората да виждат и чуват повече, отколкото биха успели без неговата помощ. В английската литература например имаме велики религиозни поети, ала в сравнение с Данте те са просто занаятчии. Само толкова могат. А Данте, понеже може всичко останало, е най-великият религиозен поет, макар че, ако го назовем така, бихме омаловажили неговата универсалност. „Божествена комедия“ изразява всички емоции, които човек е способен да изпита в спектъра между отчаянието на покварата и блаженството. Затова тя непрестанно напомня на поета задължението му да изследва, да намира думи за неизразимото, да обрисува онези чувства, които хората едва долавят, тъй като нямат думи за тях. Наред с това ни напомня, че този, който изследва пространството отвъд границите на съзнанието, може да се върне и да разкаже своята история на събратята си само ако през цялото време е държал в здрава хватка познатата им реалност.

Тези две постижения на Данте не бива да се разглеждат като отделни или отделими едно от друго. Задачата на поета да разясни на хората неразбираемото изисква огромен езиков инструментариум. Като развива езика, обогатява значенията и разкрива потенциала на думите, той дава възможност на другите да изпитат по-голяма гама от емоции и възприятия, тъй като им дава речта, с която да ги изразят. Ето само един пример какво е дал Данте на своя, а и на нашия език, тъй като сме възприели и адаптирали тази дума – става въпрос за глагола „трансхуманизирам“.

Казаното дотук има връзка с факта – защото за мен това е неоспорим факт, – че Данте е най-европейският сред поетите на нашия континент. Той е най-малко провинциалният, ала не защото е надскочил своята култура. Никой не е по-присъщ на културата си от него. Читателят никога не забравя, че голяма част от поезията на Данте се губи, ако не си италианец. Тези загуби обаче са по-малки, отколкото при прочита на майсторите на други чужди за нас езици. Италианският на Данте става наш език от момента, в който започнем да го четем, а уроците по изящество на езика и по изследване на емоционалността са нещо, от което всеки европеец може да вземе и да се постарае да го приложи в своя роден език.

Превод от английски Мила Куцарова
––––––––––––––––––––
[1] Беседата е изнесена пред Италианския институт в Лондон на 4 юли 1950 г. Публикуваме я с малки съкращения.
[2] Превод Кирил Кадийски.
[3] Превод Георги Рупчев.