Култура / Брой 9 (2982), Ноември 2021

„Сингер страдаше от особена форма на чувство за срам…“ Така започва романът на Даг Сулста (род. 1941 г.), един от най-значимите автори в Норвегия, единственият отличен три пъти с Норвежката награда на критиците, спряган за Нобеловата награда, носител на Нордическата литературна награда на Шведската академия, определяна като „малкия Нобел“. Той става известен през 60-те години с експерименталната си проза, автор е на близо 30 книги – романи, есета, пиеси. „Т. Сингер“ излиза през 1999 г. в Норвегия, авторът признава, че в него е довел до съвършенство „известна тематична и стилистична форма“. Това е първата книга на Даг Сулста, излязла на български, благодарение на издателство „Аквариус“ и преводачката Росица Цветанова.

Запознаваме се с героя, когато е на 34 години, младостта му е отминала безцелно и той е на прага на голяма промяна. Писателят не го е дарил с лично име – той е само Т. Сингер. Решил е да изостави досегашния си начин на живот, да обърне гръб на света и мечтите за писателска кариера и да стане библиотекар в малко градче, далеч от Осло. Сингер е описан от разказвача като „лишен от идентичност отрицател на живота“, носи се по течението с безразличие, което му вдъхва чувство на независимост. Лишен е и от илюзии за себе си, спокойно приема слабостите си: „Умееше да убеди и себе си, и останалите, че мястото му е в пълната анонимност“. Изправени сме пред съвършения антигерой. Странното е, че този човек с уж ясен характер е неопределим за самия себе си. Загадка е и за разказвача, който го описва в дълги изкусни фрази, дистанцирано и с ирония, като обект на някакво изследване. Самотен и анонимен, само с един близък приятел (впоследствие отпъжда и него), във всекидневието той всъщност изглежда общителен, харесван от хората заради ненатрапчивия си хумор. Още в началото научаваме за един травматичен детски спомен и вцепеняващия срам от самия себе си, който Сингер продължава да изпитва. Но също като него и ние не можем да решим дали ролята на „ироничен наблюдател на живота“ е избрана свободно, или е принудително наложена от необходимостта да е нащрек, „опасявайки се от унизителното чувство на срам“.

Пред подобни дилеми героят се изправя след всяко житейско изпитание в иначе скучния си живот. Нищо обаче не може да промени нагласата му – нито любовта и семейството, което създава с Мерете Сетре и нейната дъщеря, нито внезапната смърт на съпругата му малко преди развода им, нито съдбата му на самотен баща, останал вдовец на 39 години и завърнал се в Осло с доведената си дъщеря. Пред себе си той признава, че изпитва абстрактна скръб по съпругата си, загинала в катастрофа, че доведената му дъщеря никога не е означавала кой знае какво за него. Неясно защо я осиновява, но заживява в страх да не се разкрие неосъщественият му развод, тогава осиновяването би изглеждало подигравка с паметта на майката.

При целия банален сюжет романът оказва силно въздействие чрез двойната си оптика – героят наблюдава себе си, а разказвачът наблюдава героя ту съчувстващо, ту с ирония. Особено силна, когато разказва за неосъществения писател, чийто опит се свежда до изглаждането на едно-единствено изречение: „Един хубав ден той се изправи очи в очи с паметна гледка“.

Една такава „пленителна гледка“ се материализира пред очите му в Нутоден, където отива, за да стане библиотекар. Първата му среща е със странния Адам Ейде, директор на клона на концерна „Норшк Хидро“. В тази своя част, която разказва за индустриализацията на „дивата пустош в Източен Телемарк“ и превръщането ѝ в „център на модерното“, романът става абсурдистки. Тук намират изражение разочарованията по-скоро на самия писател, който е с леви убеждения, героят му така или иначе не се интересува особено от политика и история.

В края разказвачът обявява, че романът е стигнал до своята черна дупка, и сякаш окончателно се разделя с героя: „Ще ми се да можех да кажа нещо, което Сингер не би могъл да помисли, но нямам думи за това. Моите думи свършват там, където свършват разсъжденията на С. Това обаче не ни прави идентични“. И го оставя, вече прехвърлил 50-те и копнеещ да заживее сам в апартамента си: „очакваше го с нетърпение и нямаше какво да се направи, освен може би малко да се стъписа, че нещата стояха така“. След като Сингер скъсва с всички около себе си, настъпва и разривът му с разказвача.