Култура / Брой 9 (2982), Ноември 2021

Разговор с проф. д-р арх. Тодор Кръстев

„Халите имат една уникална особеност – те включват различни пластове от историята на града. Всичко това ги прави не просто търговска площ, а и културно пространство, в което се преплитат материални и нематериални ценности; място за среща на хората не само със стоки и продавачи, а и с културата на града.“

Венецианската харта на ИКОМОС изисква паметниците на културата да бъдат предадени на идните поколения в цялото богатство на своята автентичност, с други думи – да бъдат съхранени и като свидетели на историята. Как се справя българската държава с опазването на своите културни ценности?

За да оценим днешното състояние на опазването, нека направим кратка ретроспекция. България е държавата с едни от най-старите европейски закони за културно наследство (от 1890 г. и 1911 г.). През 60-те години е създаден с големия принос на проф. Пейо Бербенлиев Националният институт за паметници на културата (НИПК) като полидисциплинарен експертен, научен и творчески център за опазване. Към 80-те години той има 2000 специалисти от висока класа, деконцентрирани в шест филиала, с капацитет да реставрират 300 паметника годишно, спасили от сигурна гибел около 20 000 ценности. За съжаление преходът след 1990 г. не успя да съхрани това реално достижение. Нещо повече, тогава опазването на културното наследство получи удар, от който все още не се е съвзело. Как да си обясним тази липса на приемственост? Има едно просто обяснение. При съществуващия взрив на частни интереси опазването се е оказало пречка за мощния строителен натиск към централните градски части, където именно са ценните терени с паметници. Вероятно още в началото някой някъде е решил, че опазването трябва да бъде силно ограничено. Ако приемем тази хипотеза за достоверна, всичко случило се по-късно си идва на мястото, иначе е необяснимо. Съдете сами! Докато други бивши социалистически страни (включително Албания) предприемат спешно законодателни промени при новите условия, България остава 20 години със стария закон, вече неадекватен спрямо новата реалност. Това създава несигурност в историческите центрове и възможности за непредвидими изменения в тях. НИПК, институция, с която би се гордяла всяка европейска държава, е осакатен – днешният НИНКН е с 40 специалисти (от 2000!), лишен от експертна самостоятелност. Той вече не е в състояние да създава необходимите научно обосновани правила (режими) за опазване, чиято липса прави паметниците силно уязвими за всякакви намеси. Системата за управление става силно централизирана, което открива възможности за вземане на непрозрачни политически решения за наследството – най-често при силно икономическо лобиране. Към горното следва да се добави рязкото намаляване на средствата за опазване – близо 150 пъти! Всичко това означава липса на стратегия, показва деградация на националната система за опазване на културното наследство, която всяка цивилизована държава е длъжна да подкрепя и поддържа. Въпреки енергичните усилия на служебните правителства в последно време, включително в НИНКН, това състояние не може да бъде променено без една радикална реформа в тази област, включително законодателна. Ще дочакаме ли политически програми, които да я предложат, и политическа воля, за да я реализира?

През последните години в страната ни е в ход опасна тенденция – постепенна подмяна на автентични български културни ценности с техни бутафорни копия. Как може да бъде възпряна тя, след като дори законодателят лансира стратегия за събарянето на автентични ценности и заменянето им с техни клонинги?

Според споменатия професионален кодекс на консервацията – Венецианската харта (1964 г.), автентичността на оригинала и неговият исторически живот представляват ключова ценност на културното наследство. Самата Харта постановява: „Реставрацията свършва там, където започва хипотезата“. Това е професионален консенсус, постигнат в резултат на близо два века драматична еволюция на опазването. Но както е казал Пиеро Гацола, авторът на Хартата, винаги ще има „културни разбойници“, които ще нарушават този професионален кодекс. Социалистическа България го наруши в Царевец, Велико Търново, с чисто политически мотиви. Измислените „средновековни“ структури е трябвало да демонстрират по аналогия „предстоящото величие на новата българска държава“. Днешните бутафорни „крепости до зъбер и църкви до керемида“, изградени с непрозрачни политически решения върху автентични ценности, вече имат чисто икономически мотиви: бързо и ефективно усвояване на европейски фондове. Парадоксът е, че с европейски средства се нарушават европейски принципи на опазването! При посоченото състояние на системата за опазване в България подходът към фалшифицирането на паметници у нас се мултиплицира. Свидетели сме на една постепенна подмяна на автентични ценности с техни копия, преизградени според интересите на собствениците. Целта за разрушаване и преизграждане на паметници се постига изобретателно по различни начини: пожари „от неизвестен извършител“ (тютюневите складове в Пловдив); оставяне на паметника без поддръжка, докато сам рухне (така на ул. „Алабин“ в София сграда се срути и уби две момичета); поръчване на удобна експертиза, която „доказва“, че няма друго решение освен събаряне (случаят с Къщата с ягодите в София), и пр. Ако това се превърне в масова практика, утре никой няма да е сигурен кое е истинско и кое е фалшиво от онова, което наричаме българско културно наследство. Изходът е един: спешна реформа на системата за опазване.

На този фон как оценявате опазването на паметниците в София?

При това състояние на системата за опазване София съвсем не прави изключение. Но проблемите на опазването в София далече не се изчерпват само със съдбата на отделните паметници като Къщата с ягодите. В риск е онова, което наричаме градски исторически пейзаж[1], чиито характеристики определят духа на мястото, идентичността, уникалността на един исторически град. Виждаме как ценностните белези на градския исторически пейзаж на София постепенно се компрометират. Изразителният диалог на Града с Планината систематически се нарушава – застрояват се зелени площи (Южният парк), небостъргачи прекъсват важни зрителни връзки с Витоша и деформират градския мащаб, тъкан и силует. Унифицира се многообразието на градските публични пространства (последните реализации по ул. „Граф Игнатиев“ и площад „Славейков“). Обеднява градската историческа стратификация (съмнителните реставрации на археологията по „Мария Луиза“ и Ларгото, както и печалната съдба на незащитените ценни сгради от времето на модернизма през втората половина на ХХ в.). Ликвидират се вековните термални традиции на София, и то в разцвета на европейския термализъм. В случая с Централната минерална баня е компрометирана идентичността на една емблематична софийска сграда, като е подменена нейната автентична термална функция. Прието е, че има значение само архитектурната ѝ „черупка“, която може да се пълни с всякакво съдържание (кметство, музей, зали за спектакли и пр.). Докато според съвременните представи ценен е цялостният комплекс от архитектура, функции и традиции, от материално и нематериално наследство.

Във връзка с казаното как оценявате това, което се случва през последните месеци с друга емблематична сграда, точно срещу Банята – Софийските хали? Собствениците на германската верига „Кауфланд“ искат да превърнат Централните хали в част от веригата си супермаркети. Ако проектът се реализира, ще бъде ли опазена сградата като паметник на културата? Ще бъдат ли запазени духът, идентичността, атмосферата на тази ценност?

Случаят с Халите отразява посочените преди това противоречия в системата за опазване. За да оценим рисковете, трябва да си дадем ясна сметка в какво се състои автентичната ценност на тази изключителна сграда. В началото на миналия век архитект Наум Торбов създава по европейски образец един покрит пазар – социално средище, където купувачът се среща лице в лице с различни търговци, производители на местни хранителни продукти, един Храм на търговията, на изобилието, дарено от Земята, в резултат от връзките между човека и природата. Това са именно оригиналните функции на Халите, които ги правят единствена по рода си софийска сграда. Вижте старите снимки – какво многообразие на продукти, образи и идеи, приютени в едно почти сакрално пространство! Но Халите имат още една уникална особеност – те включват различни пластове от историята на града. Всичко това ги прави не само търговска площ, а и културно пространство, в което се преплитат материални и нематериални ценности; място за среща на хората не само със стоки и продавачи, а и с културата на града. От обществен интерес е да бъде съхранена тази ценност. Но осъзнаването на ценността е предполагало държавата, респективно НИНКН, задължително да дефинира точни правила за нейното опазване и развитие, с които да се съобрази всеки потенциален купувач или собственик. Тогава купувачът предварително би си дал сметка дали е в състояние да спази тези правила (а не те да му се сервират постфактум, след сключване на сделката, и да паднат в съда). Общината, като морален собственик на ценността, би трябвало да има активна роля: да обяви архитектурен конкурс за идеи, да проведе дебат, да търси постигането на граждански и експертен консенсус по съдбата на ценността, да пази обществения интерес. Такъв е нормалният цивилизован подход при една съвременна система за опазване. Но не и при днешната у нас. Правила за опазване на Халите липсват, а общината е равнодушен наблюдател на това, което се случва. Така всичко зависи от добрата воля на собственика. В края на 2019 г. собственикът „Ащром“ даде знак за добра воля, като обяви намерението си да превърне Халите „в нещо, което градът няма, за разлика от повечето мегаполиси. Постоянен фермерски пазар, щандове за производители, от които не само да се напазарува за дома, но и да се хапне вкусно приготвена храна“ („Дневник“, 13.12.2019 г.) – с други думи, да върне оригиналните функции на Халите! През лятото на тази година обаче изненадващо ни бе сервирана друга новина: новият собственик на Халите – вече търговската верига „Кауфланд“, ще ги превръща в един от своите хипермаркети. Последвалият взрив от възмущение бе обясним – софиянци не можеха да свържат познатата верига, създадена по типов търговски модел, с уникалната идентичност на Халите. Предложеният първи проект на „Кауфланд“ оправда тези опасения. Вторият проект демонстрира известни усилия на търговската верига да превъзмогне своето корпоративно его и да адаптира твърдия си търговски модел към традициите на сградата. Но дали това изобщо е възможно? От уебсайта на проекта се вижда, че адаптацията е преди всичко формална: на нивото на дизайна, материалите (щандове от дърво), цветовете (различни от корпоративните), продуктовия микс. Но по никакъв начин тя не се отнася до посочените оригинални функции на Халите. Базисният корпоративен модел на „Кауфланд“ е очевидно в противоречие с тези функции. Тогава няма как да бъде запазен духът на ценността. Питам се обаче – кое е на дъното на цялата тази серия от празни ходове, които ангажират енергията на държава, община, собственици, проектанти, софиянци и застрашават обществения интерес? Отговорът е отново същият: амортизираната система за опазване на културното наследство, която, ако не бъде реформирана, ще поднася и в бъдеще подобни изненади.

Въпросите зададе Димитрина Чернева

Проф. арх. Тодор Кръстев, доктор на архитектурните науки, е световно признат специалист по опазване на културното наследство. Почетен член на Международния съвет за паметници на културата и забележителните места (ИКОМОС), член на Академия ИКОМОС и почетен председател на ИКОМОС/България. Авторитетен експерт на ЮНЕСКО и ИКОМОС за Световното наследство с проведени над 30 мисии и множество експертизи по света. Лауреат на най-престижната руска международна премия за опазване – „Комеч“, за „обществено значима гражданска позиция за опазване на Световното културно наследство на Русия“ (2018). Ръководител на архитектурни и урбанистични проекти за културното наследство. Автор на научни публикации у нас и в чужбина. Преподавател по опазване на културното наследство в Университета по архитектура, строителство и геодезия в София.