Култура / Брой 9 (2982), Ноември 2021

Моят нос / огромен е, голям, нищожество таквоз! / Гордея се със него като със украшение, / защото той е знак сред цяло поколение, / че носи го човек безстрашен и вежлив, / свободен, умен, тих, но често избухлив.

„Сирано дьо Бержерак“, прев. Веселин Ханчев

Поколения наред актьорите в ролята на Сирано дьо Бержерак от едноименната героична комедия на Едмон Ростан използват дегизировка, за да пресъздадат знаковия атрибут на този персонаж – огромния нос. Първият изпълнител на Сирано е Констан Коклен. От френската традиция се помни и екранното превъплъщение на Жерар Депардийо. У нас някои от по-скорошно време са Христо Гърбов, Деян Донков, Герасим Георгиев-Геро.

В две от по-новите интерпретации на превърналата се в класика френска пиеса обаче (Театър „Българска армия“, реж. Стоян Радев, и Компания „Джейми Лойд“ – Великобритания, реж. Джейми Лойд) този хиперболизиран орган изобщо отсъства. Стефан Москов също се отказа от подобни протези в спектаклите си в Сатиричния и Народния театър; във втората постановка художникът Чавдар Гюзелев превърна пословичния нос в метафора – той стана платно на лодката, в която плува тъжният клоун Сирано на Деян Донков.

Това да лишиш Сирано от неговия прословут нос е все едно да отнемеш гърбицата на Квазимодо от „Парижката Света Богородица“ на Юго. Същият ли ще бъде героят тогава? Защото както носът на Сирано, така гърбицата и уродливостта на Квазимодо ги превръщат в самотници и са пречка те да признаят любовта си към красивата възлюбена. Тази пречка е източник на тяхното страдание, но и на тяхната сила. Дали пък авторите на новите интерпретации не са открили нещо по-важно за персонажа от външния му вид?

Пародиите, римейкът, адаптирането към нова културна среда – това са неизбежните спътници на т.нар. знакови пиеси, свидетелстващи за тяхното окончателно признаване за „класика“. „Сирано дьо Бержерак“ на Ростан е във висша степен театрално предизвикателство за всеки режисьор и сценограф. Построена е върху вечния мотив за несподелената любов: поетът и кадет от френската армия Сирано, прочут със своето непримиримо чувство за справедливост, неподкупност и пламенен нрав, е безнадеждно влюбен в братовчедка си Роксана. За да е близо до нея, той предлага на красивия ѝ, но лишен от дар слово избраник да пише любовните му писма.

Пиесата е изтъкана от лиричност и изящна поезия, притежава увлекателен и в същото време архетипен сюжет. В нея са заложени като минимум две епохи – тази на героя (негов прототип е реална личност от ХVІІ в., френски мислител, драматург, сатирик и военен, известен с бунтарството си срещу абсолютизма и храбростта си в битките) и тази на автора (1868–1918). Освен това не е херметична, а позволява преосмисляне и надграждане. И не на последно място – има огромен зрителски потенциал.

Явно възбуждането на зрителския интерес е сред основните причини тя да влезе в репертоара на ТБА. Всичко в постановката на Стоян Радев е камен-доневоцентрично. Спектакълът прилича по-скоро на бенефис на популярния изпълнител, отколкото на нов и/или различен прочит на класиката. Той очевидно трябва да го върне на бял кон в ТБА, където започна и се наложи като актьор. И да въздаде полагаемото се на ония, които посмяха да не харесат мащабните му като пространство и брой зрители изяви в Зала 1 на НДК и „Арена Армеец“ с авторските моноспектакли от поредицата „Възгледите на един учител“. Реваншизмът се прокрадва и под формата на реплики за „халтураджията“, подхвърляни от сцената от самия Камен Донев.

Тук единствената роля на останалите изпълнители/персонажи е да изпъкне колкото се може по-отчетливо Донев/Сирано на техен фон. Отсъства ярката опозиция Сирано–Кристиан (красивият, но плиткоумен съперник в любовта, в ролята Ясен Атанасов), или пък Сирано–Дьо Гиш (политическият опонент, който се домогва до възлюбената му, в ролята Георги Къркеланов). Луизабел Николова като Роксана, обект на любовната страст и вдъхновение за поетическата виртуозност на Сирано, също се губи пред окупиралия сцената Камен Донев.

Сцената на любовното обяснение – докато Кристиан повтаря подсказаните от Сирано любовни думи към силуета на Роксана, очертан върху лунния кръг, „истинската“ Роксана се появява на авансцената и Сирано вече говори пряко към нея, от свое име – е от малкото, където се усеща режисьорското присъствие на Стоян Радев. Като цяло обаче постановката (по превода на Веселин Ханчев) не казва защо му е бил важен „Сирано“ точно сега. (Освен изказаното по-горе допускане.) Нищо в нея не е отчетливо артикулирано, както например беше темата за отказа да изтъргуваш своето достойнство в русенската постановка на Бина Харалампиева (2015), без да се пренебрегва и романтичната линия, разбира се: „… Усмивка благосклонна за моето творение / от някакъв министър да чакам с нетърпение? / О, не, благодаря!“.

Единствено сценографията на Никола Тороманов успява да устои на изпълнителската агресивност на Камен Донев – самотна огромна луна, която владее иначе празната сцена и непрекъснато мени лика си.

На пръв поглед същото би трябвало да се очаква и от постановката на Джейми Лойд, включена в тазгодишната програма на „Световен театър в София“ като част от NT Live. Джеймс Макавой излиза на театрална сцена в ролята на Сирано с ореола на световна кинозвезда („Хрониките на Нарния: Лъвът, Вещицата и дрешникът“, X-Men, „Изкуплението“) с три награди БАФТА и номинация за Златен глобус. Този ореол е не просто куха корона, а е отстояван със сърцата игра, отдаденост на екипната кауза и нюансирано на микрониво изпълнение.

Единственото общо между двата спектакъла е, че героят на Ростан и тук не е с голям нос. Всъщност Джеймс Макавой е най-красивият от мъжете на сцената. „Пиесата на Ростан е за силата на думите и за силата на въображението – казва Макавой. – Така че ние решихме да тестваме колко силни са те.“

Постановката на Лойд е радикална във всяко отношение. Първо, заради съвсем новия превод. Словото на Ростан звучи с лексиката, размаха и динамиката на рапа, придружено от бийтбокс ритми, без обаче да губи своята остроумност, нежност и ударна сила.

Визията на спектакъла също е изчистена от присъщата за епохата пищност, дантелени маншети, широкополи шапки с пера и шпаги. Изпълнителите са облечени като наши съвременници, реквизитът са няколко пластмасови стола и микрофони на стойка, които в схватка заместват шпагите.

Сирано на Джеймс Макавой е властелинът на думите, яростен, горд, опиянен от тях. Чрез тях той пронизва, милва, съблазнява, развенчава, иронизира и се самоиронизира с еднакъв размах. Но Макавой ни дава да разберем и още нещо – че свободомислещият Сирано е затънал в самозаблуда.

Изпълнението му не би било така въздействащо обаче, ако насреща нямаше достойни партньори, не просто удобни подпорки за собственото его. Адаптацията на водещия британски драматург Мартин Кримп (награда Оливие за съвременна адаптация) дава на всеки от персонажите индивидуален глас. Роксана (Анита-Джой Увайех) е не просто любовен обект, а начетена интелектуалка с отношение към злободневните теми. Не особено одареният умствено Кристиан (Ибън Фигуейредо) успява да долови подтекста на това един мъж да използва друг като средство за своята страст. Сладкарят Рагено е афробританка (Мишел Остин), която държи артистично кафене и води курс по творческо писане.

Мощта на актьорите се усеща най-вече в сцената на любовното обяснение, изпълнявана обикновено на лунна светлина. Тук Макавой и Анита-Джой Увайех са ярко осветени, седнали на два стола, тя с гръб към него, той втренчен в залата. Но интонацията, гласът му, родният шотландски диалект, на който играе, и зарядът на изреченото наелектризират въздуха с неустоим еротизъм.

Главната цел и усилие на Кримп и Лойд е да ни припомнят колко опасна е съблазънта на думите: те могат да омагьосват, но и да мамят. На финала на спектакъла върху стената в дъното на сцената се появява надпис с готически шрифт: „Обичам думите. Това е всичко“.

Останалото е мълчание.