Култура / Брой 9 (2982), Ноември 2021

За да не звуча екстатично, не наричам тази книга подвиг. Ще я нарека по-описателно: книга – намиране, разкриване, съучастие, разбиране и разтърсване. На сетивата, на представите за поезия, на дълбините, скритите „пещери“ на най-съкровеното човешко.

„Вирхов блус“ събира възможното за събиране от творчеството на родената като Мария Стефанова и живяла като Мария Вирхов: нейните първи три стихосбирки – „Жълта поезия“ и „Вятърът мъртъв език“ от 90-те и „Танци“ от 2005 г.; избрани стихове от „Никомея“, писана на руски и издадена в Москва; стихотворения, печатани в „Литературен вестник“, „Литературен форум“, сп. „АспиринБ/Витамин Б“, „Ах, Мария“, литературните платформи Словото, LiterNet и Литература плюс култура; ранни стихове, публикувани в ямболски издания; преводи. И есе за Маша Вирхов.

„Аз съм кралицата на суицида / на пясъка и на строшените стъкла… / Аз съм кралицата на ланшната шума / на мократа зима на сухата смърт…“. Ето я тази жена. Живее в свят, в който „всеки ден“ научава „по нещо за смъртта“. В поезията ѝ няма клиширана романтика, няма приемане на заобикалящото я. Има „вой, изтънчен вой“ (М. Бодаков), понякога думите крещят, а понякога изригват в екстатичен изблик на жизненост, но по-скоро дяволска, ехидна. Няма покой в поезията на Мария Вирхов. В нея човешкото същество е средоточие на болка, бунт, скръб, неистово свободолюбие. И това го прави не просто различно от другите, а радикално друго, то сякаш живее извън този свят, а иска да е в него, наистина иска, даже се старае… Но няма как да имаш оголени сетива за света, няма как да си оставена „да стреляш в ангелите си сама“ и да можеш да понесеш този товар. Затова и в поезията на Мария толкова често се говори за смъртта. Тя е предчувствана, но и саморазрушително желана: „… ида аз да си отида / в облачното си море…“. Тази жена може да бъде „мъртва“ дори в любовта, в единението с другия. И това е отвъд драматизма. Това е някакъв извънмерен трагизъм не само в сърцето или в ума, а разчленяващ тялото дори.

Но поезията ѝ прави и друго. Тя играе, танцува. В нея жената става дете. Играта с думите, експериментите с езика също впечатляват в стиховете на Мария Вирхов. Изглежда като да е ала-бала, а е звуково-смислово трансформиране, „разчленяване и съчленяване на думите“ (Б. Курташева). Мисля си, че не е случайна привързаността на поетесата към автор като Велимир Хлебников, когото превежда, и към неговите търсения в областта на езика. Преводите на Вирхов, изборите ѝ също говорят за нея – освен Хлебников, още Манделщам, Том Уейтс, Ник Кейв…

В „Танци“ ще открием препратки към антични сюжети, но трансформирани и смислово преобразувани. Думите са тези, които трябва да бъдат прочистени от наслоенията върху тях. И да бъдат освободени от „оковите“ на традиционния смисъл, да им се даде правото да „живеят“ както във висините на смисъла, така и „долу“, в тялото. Да бъдат напоени със соковете му, да изричат всичко, което е то.

Не зная дали има поет с толкова разрушително самосъзнание и с толкова дълбинна скръб, прозираща зад това. Тялото на Мария Вирхов изплува на 15 юли 2011 г. в Перловската река.

И отново за книгата. Люба Халева е намерила най-добрия начин, за да изобрази. Биляна Курташева е събрала всичко, което може да бъде събрано. Есето ѝ, в което освен анализ, има и личен спомен, е в края. За да остави читателя сам да открие Маша Вирхов. И аз направих същото, повлияна от нея. Не разказах коя е Мария Стефанова, родена в Ямбол, живяла малко и в бившия СССР. Тази „клошарка“ без име. Тази бунтарка, която не вписаха в статии и изследвания. Ще призная, че и аз имам личен спомен с Маша. По-точно два. И си дадох сметка, че не искам да ги разкажа, защото ще променя всичко – и за себе си, и за нея. Но пушихме цигари.

Прочетете тази книга. За да видите другия свят. И другата възможна поезия.