Култура / Брой 10 (2983), Декември 2021

Така съвременниците на Гюстав Флобер кръщават онзи, комуто е съдено през XIX век да се превърне в „баща на модерния роман“. Флобер, „отшелникът“, вечно странящ от другите. От великия Балзак, неговия литературен баща, грандиозен в замислите си, но често немарлив към фразите си. От прекаления психологизъм и студенината на Стендал, както и от крайностите в натурализма на Зола и Мопасан (иначе смятащи себе си за ученици на Флобер). В същото време влиянието му върху световната литература е огромно. Достоевски в „Идиот“ (IV част, 11 глава) описва как княз Мишкин съзира в последната квартира на Настася Филиповна разгърнатия френски роман „Мадам Бовари“ и въпреки възраженията, че книгата е взета от библиотеката, слага томчето в джоба си. А Марсел Пруст не крие, че мелодията на неговите фрази дължи немалко на езиковия усет на Флобер и че тъкмо от него е усвоил правилото на полугласното четене. Да не говорим за огромната му кореспонденция (шест огромни тома, няколко хиляди страници), съдържащи истински епистоларни шедьоври, които продължават да се четат с неотслабващ интерес.
 

Флобер безспорно е летописец на XIX век, но истината е, че творчеството му радикално се разминава с идеите на това столетие. XIX век е епохата на индустриалната революция, на неудържимата вяра в прогреса и в предписанията на науката, на разцвета на социалистическите идеи, на всеобщото избирателно право и нарастващата роля на пресата. Накратко, това е времето на неудържимия възход на буржоазията – триумф, към който самият Флобер е просто алергичен. „Наричам буржоа всеки, който мисли долно“, пише той до Луиз Коле. У него всява ужас „властта на бройката“ (онова, което Токвил нарича „демократично общество“, основаващо се върху гласоподавателното право). И в същото време той изобщо не е „реакционер“, подобно на един Жозеф дьо Местр, обзет от носталгията по „симбиозата между трона и олтара“. Ни най-малко. Флобер е скептичен и критичен ум, опиянен единствено от „красотата в изкуството“. Затова и до такава степен е критичен към времето в което живее, а мнозина от съвременниците му направо го провъзгласяват за „човеконенавистник“. Ала парадоксът в случая е, както пише неговият биограф Мишел Винок, че тъкмо този писател, който иска да „трансцендира“ всичко онова, което представлява модерният свят, се превръща в най-модерния романист на своето време.

Не по-малко парадоксално е и това, че след странстванията си из Ориента (из Тунис, Египет и Божи гроб) Флобер приема да се затвори в родовото имение в Кроасе, „заскобявайки“ видимия свят до пределите на своя работен кабинет. Години на къртовски труд, в който извайва фраза след фраза, преписвайки и преработвайки безброй пъти „Мадам Бовари“ или „Възпитание на чувствата“ – нещо наистина предполагащо „свръхчовешко търпение и неизкоренима воля“ (Мопасан).

От огромния си кабинет с пет прозореца той наблюдава корабите по Сена, чува камбаните на църквите в Руан, следи от пресата политическите трусове и разместването на социалните пластове. Измъчва го обаче друго: невъзможността да придаде такава хармония на творбите си, че в петдесетина реда да може да предаде цели философски системи, а в няколко абзаца – цялата си теория за глупостта („Бувар и Пекюше“). Лоцманите по Сена отдавна са отбелязали върху картите си „лампата на г-н Флобер“ – ориентир в мрака, позволяващ им да не заседнат из плитчините край Руан. Самият той рядко напуска кабинета си. Споделя пред Мопасан, че движението е „възможно най-нефилософското нещо“. Почти не излиза дори под липите в градината, където някога се е разхождал Блез Паскал. Животът на Флобер преминава в това да гради фраза след фраза, с което „светът на романа“ прераства в „роман на живота“, а недовършеният „Бувар и Пекюше“ днес с право се смята за предшественик на „Одисей“ на Джойс. Цената обаче е висока. Пълно „скъсване със света“: „откажи се от всичко, което не е мисловна дейност, ако трябва, отречи се от себе си“ (писмо от Кроасе, септември 1845 г.).