Жадуващият непознаваемото. Разговор с Росица Ташева

Жадуващият непознаваемото. Разговор с Росица Ташева

Това, че са го свързвали с един-единствен негов роман, вероятно го е вбесявало, защото е омаловажавало другите му произведения, защото е било етикет, лепнат и върху творчеството му, и върху него самия. Флобер със сигурност не е искал да бъде само Мадам Бовари. Което не означава, че не е ценял тази своя творба, която го е направила известен и ценен. А за фразата „Мадам Бовари, това съм аз“ – не е категорично доказано, че някога я е казал. Но да приемем, че я е казал. Срещала съм едно приемливо обяснение – Мадам Бовари е произнесено в курсив или между кавички, като заглавие. „Мадам Бовари“, това съм аз. Което променя нещата. Изглежда по-правдоподобно Флобер да се е отъждествявал с целия роман – самият той казва в писмо до Луиз Коле, че по време на срещата между Ема и Родолф е бил и листата, и конете, и произнесените думи, и червеното слънце. Да приемем най-сетне, че е имал предвид самата героиня. Независимо дали ще определим Флобер не като романтик, а като реалист, той не се е отказвал от романтичното в себе си, въпреки че, допускам, се е мразел за него. В този смисъл приемам фразата „Мадам Бовари, това съм аз“ като израз на нещо като носталгична себеомраза. Двете думи сякаш се бият, но за Флобер точно те ми изглеждат правдоподобни. [...]

Спомените на един безумец

Кой си ти, читателю? В коя категория се подреждаш – на глупците или на безумците? – Ако можеше да избираш, от суета щеше да предпочетеш втората участ. И ето, питам още веднъж, за какво ни е необходима някоя книга, която не е нито поучителна, нито забавна, която не дава предписания нито за овните, нито за бълхите, нито за Борсата, нито за Бога, нито за дявола, а в нея се разказва за един луд, тоест за света и за този голям идиот, който кръжи от векове в пространството, без да мръдне, който вие, плюе и разтерзава сам себе си? [...]

Изкушението на (свети) Флобер

В природата коренът се стреми към влагата, върхът на дървото към слънцето и така растението се захранва от една неудовлетвореност към друга, от едно въжделение към друго… Такъв е механизмът на цялата жива природа; а дяволът, уви, е в самата природа и изкушението се превръща в най-очевидното, най-постоянното и най-неизменното условие на всеки живот. Да живееш, означава всеки миг да изпитваш някакъв недостиг; да се изменяш, за да получиш нещо и така да преминеш в състоянието на друга недостатъчност. [...]