Култура / Брой 10 (2983), Декември 2021

Модерният свят е рисково общество. Показва го ясно всяка голяма криза. Пандемията от коронавирус не е изключение. Живеем в епоха на страха. Златните години след падането на Берлинската стена бяха последвани от ислямистки терор, ново преселение на народите, заплашителна климатична катастрофа и сега – вируса. А няма по-голям страх от страха от инфекция и атака на невидимия враг.

Всички споменати феномени на нашата епоха на страха имат общ знаменател: те са цената, която трябва да платим за процесите на глобализация и свързаност. Хуманистично звучащата формула no borders днес показва мрачната си страна. Не само хората, техните стоки и технологии вече не познават граници, но и бедите и злото. За първи път след десетилетия охолен живот европеецът отново се изживява като беззащитно и заплашено същество, каквото е.

Спорно е дали при кризата от коронавирус става дума за „черен лебед“. Ала можем да кажем, че си имаме работа със събитие, което не може да бъде покрито от съзнанието ни за контингенция (случайност). Контингенция означава, че всичко, което е, би могло да бъде и друго, макар и не произволно друго. Такова съзнание притежават всички просветени хора. Какво се случва обаче, ако дойде друго, различно от очакваното и предвиденото? Плановете за справяне с пандемия бяха в чекмеджетата, ала неочакваното се случи по начин, различен от предполагаемия. Тогава експертите могат само да ни кажат, че трябва да се научим да живеем с незнанието. А твърдото ядро на това незнание е образувано от непознатото непознато, за което няма експерти.

Учените и политиците би трябвало да проумеят, че не може да има знание за бъдещето, а само мнения. Можем да рекламираме тези мнения. Ала с тях не доказваме нищо, в краен случай можем само да убеждаваме. Учени, които твърдят нещо друго, злоупотребяват със своята репутация. Статистики, екстраполации и базирани върху тях сценарии са тяхната реторика. Това, че всичко е повече или по-малко вероятно, разбира се, не удовлетворява потребността от сигурност на едно дълбоко объркано общество. Затова все повече учени са склонни да предлагат прогнозите си като истини.

Навсякъде, където иде реч за комплексност, тоест за контингенция, тоест за риск и решение, ни очаква не превъзхождащо всичко знание, а само разбирателство между засегнати. Ала разбирателство е възможно само ако всички участници откажат да вкарат в играта „разума“. Нуждаем се от култура на риска. Защото това, което вършим, има непредвидими последици върху околната среда. Еволюцията на световното общество се осъществява при рискове и странични ефекти.

Ние знаем това, но другояче не можем. Рискът винаги предполага невъзможността на знанието. С техническото знание расте екологичното незнание, т.е. комплексността. На първо място сe приема, че технологичното развитие трансформира опасностите в рискове. Ала рисковете на техническия свят имат и една опасна външна страна за всички онези, които трябва да наблюдават как други предприемат рисковани действия.

Рискът е настоящето на бъдещето. За да бъде отчетен той, се нуждаем от теория на вероятностите като математика на несигурността. Защото можем да разберем вероятността като количествено оценена несигурност. Следователно рационалността на модерното общество е свързана с риска. Затова тя предизвиква перманентно безпокойство. Защото пресмятането на риска е сложно, докато страхът от опасността и съответното настояване за сигурност са прости. И не бива да ни учудва, че екологичните последствия от технологичното развитие засенчват неговите рационални перспективи.

Едно от големите прозрения на Карл Попър гласи: колкото повече нашата цивилизация се основава на знанието, толкова по-непредвидима става тя. С други думи, колкото повече знанието определя бъдещето, толкова по-малко можем да научим за бъдещето. Именно специфичното за новото време научно познание отслабва ориентацията по традицията и здравия разум. Запасът от основно познание се свива и стабилността на жизнената среда става проблематична. Следователно никога не сме знаели по-малко за бъдещето от днес.

От риск към табу

Модерното общество е радикално зависимо от технологиите и по тази причина се характеризира с латентна гражданска война между производители и предупредители. Тъждеството на риска и шанса се изяснява най-добре чрез техниката. Производителите посочват, че рисковете от модерните технологии могат се оценят само при използването им. Предупреждаващите пък прокламират „принципа на предпазливостта“, според който възможността за контрол върху техническите иновации трябва да се доказва предварително. Това, че има черни лебеди, е най-силният им аргумент.

Принципът на предпазливостта се свежда до осуетяване на рисковете и така модерната рационалност, основана на изчисляване на вероятността, се измества от страха. Затова пропагандаторите на „принципа на предпазливостта“ лесно се справят в публична среда. Достатъчно е да обрисуваш драматично възможната щета, за да блокираш всякакво изчисляване на риска. Защото страхът от катастрофа не може да се изчисли.

Ала така се оказва, че се връщаме назад по пътя – от риска към табуто, т.е. от рационално към магическо поведение. И това e показано много ясно чрез принципа на предпазливостта. Тук става дума за опасността от все още неидентифицираната опасност, с която една политика на страха парализира технологичното развитие. Подпомага я една медийна индустрия на страха, която в телевизиите и изданията продава апокалипсиса като стока.

„Принципът на предпазливостта“ институционализира страхливостта. Ако нещо e потенциално опасно, това вече е основание за загриженост и предпазни мерки. Затова технологичните иновации днес трябва да доказват, че са гарантирано безопасни. Естествено, това изключва всяко рисково поведение. Както и претегляне на рисковете. Така възниква общество, което не е склонно да рискува и вече не е в състояние да реагира разумно на реални катастрофи. Особено пагубна е комбинацията от население, което не е готово да рискува, и бюрократична политика, която не поема отговорност за последиците от решенията си.

Парадоксална ситуация

Всяка опасност може да се изчисли като риск и всеки риск може да бъде преживян като опасност. Другият рискува при маневрата изпреварване, защото разчита на своя автомобил и шофьорската си техника, ала така може евентуално да ме засегне… Рискът, който някой решава да поеме, се превръща в опасност за засегнатия. Следователно разграничаването между риск и опасност е разграничаване между хора, които взимат решения, и засегнати. Едните засаждат генно манипулирана царевица, другите се страхуват от мутации. Всяко решение превръща несигурността в риск – но само за този, който взима решението. Засегнатите имат съвършено друга гледна точка върху същото фактическо положение, която на пръв поглед е много по-убедителна: Ние се страхуваме!

Днес наблюдаваме хиперчувствителност към остатъчния риск. Но тогава страничните ефекти се превръщат в нещо основно, остатъчните рискове – в основни опасности. Ние сме в парадоксална ситуация – колкото по-сигурно живеят хората, толкова по-страхливо реагират на остатъчни рискове. Колкото по-удобен и облекчен е животът, толкова по-големи са страхът и тревожността. Бихме могли да го наречем закон за съхраняване на страха. Дори всичко да се подобрява, лошите чувства остават константни. Чувството за заплаха от рискове расте пропорционално на невидимостта им – достатъчно е да споменем фините прахови частици, въглеродния двуокис или коронавируса. Ала ключовият въпрос е: опасностите ли се увеличават, или само нашите страхове?

Черният лебед е метафора за абсолютно неочакваното, което американците наричат the unknown unknown… Случва се абсолютно неочакваното и това става все по-очевидно в нашето време, което се характеризира с нарастваща комплексност и несигурност. Нашето общество лети на сляпо към непознатото бъдеще. И всяко решение може да се вземе само в условия на несигурност и незнание.

Как да се справим в такава ситуация? Във всеки случай не с разумно планиране. Теоретиците на мениджмънта и социолозите препоръчват обучение в присъствие на духа, готовност за поемане на риск и култура на приемане на грешките. Фридрих фон Хайек още преди десетилетия е апелирал за „приспособяване към непредсказуемото“. За целта се нуждаем от динамичност, гъвкавост, подвижност. Не съществува обратен път към невинността и познатото, защото вече няма алтернатива на рисковия начин на живот. Разчитаме да се освободим от отговорност чрез високорисков избор. Принудата на избора е заместила принудата на традицията. По този начин обаче сме си създали траен неразpешим проблем.

Превод от немски (със съкращения) Людмила Димова