Култура / Брой 2 (2985), Февруари 2022

Небивалият брой проучвани археологически обекти през 2019–2021 г. е резултат от разширяването на газопреносната мрежа и строителството на пътищата у нас. А един от важните въпроси на специалистите е трябва ли да има приоритетно финансиране

Не помним точно откога, но зададе ли се февруари, започват спорове между празнуващите виното и любовта. Има обаче една общност от учени у нас, за които дилемата е безсмислена – за тях 14 февруари е Ден на археолога.

Гилдията не е голяма, но без експертните знания и открития на нейните членове не бихме имали шанс да опознаваме миналото си; нямаше да можем да изпитаме почуда от праисторическите пещерни изображения или от богатото тракийско изкуство, да се докоснем до наследството на елинистичната и римската епоха по нашите земи, нито до средновековните твърдини на Първото и Второто българско царство, да научим съдържанието на стари надписи или да разберем как са изглеждали сечивата, предметите на бита, монетите, оръжията, накитите на предците ни през вековете; нямаше да ги има впечатляващите изложби и международното признание за българските учени…

Ситуацията днес

Какво се случва в българската археология днес? Обикновено виждаме най-добрите резултати от изминалия сезон в традиционните годишни изложби на Националния археологически институт с музей при БАН (НАИМ; на 15 февруари предстои откриване на „Българска археология 2021“), на Националния исторически музей (НИМ; експозицията „Древни находки. Нови открития. Археологически сезон 2021“ продължава до март-април 2022 г.) и на водещи регионални музеи.

Особено протече миналогодишното археологическо лято. Още в началото на 2021 г. правителството отпусна приоритетно 1,8 млн. лева за шест обекта: 350 хил. на БАН за проучване, реставриране и социализиране на праисторическия солодобивен градски център Провадия-Солницата; 400 хил. на община Петрич за проучвания на античния град Хераклея Синтика; 300 хил. на община Видин за проучвания и теренна консервация на императорските терми в римския град Рациария; 450 хил. на община Кърджали за консервация на скалния античен и средновековен град Перперикон и на средновековната крепост Вишеград; 300 хил. на община Търговище за античния и средновековен град Мисионис и 100 хил. за Българската православна църква за доизграждане на храм „Св. цар Борис – Михаил Покръстител“ в Разград. Това веднага предизвика недоволство в гилдията и въпроси за критериите, по които са посочени шестте обекта. Но така или иначе, мнозинството български археолози имаха предостатъчно работа най-вече в т.нар. спасителни разкопки на обекти по трасетата на строящите се магистрали, газопроводни и жп съоръжения. Именно спешната работа на терен по тези места даде възможност да се проучват обект след обект, за което преди не можеше и да се мечтае.

Добрата страна на всичко това е, че през последните години археолозите лека-полека намериха общ език с инвеститорите в строителството на въпросните съоръжения и можеха да разполагат с необходимите средства за професионални проучвания. В гилдията не помнят през последните трийсет години едновременно да са се проучвали повече от 70–80 обекта. И ако по магистралите „Тракия“, „Струма“ и „Марица“ обикновено ставаше дума за малки лотове с по 5–10 до 15 археологически обекта, то регистрираните от край до край по „Хемус“ са повече от 80, а броят им по трасето на „Булгартрансгаз“ надхвърля 120. Ангажираните специалисти – археолози, нумизмати, епиграфи, палеозоолози, палеоботаници, геофизици и т.н., са над 600, включително студенти и докторанти. Според експерти от НАИМ, отговарящи за археологическите проучвания, по-добрите стандарти на теренна работа се дължат именно на прилагания интердисциплинарен подход и на по-доброто финансиране.

Освен в многобройните спасителни разкопки и продължилата работа по шестте обекта с приоритетно финансиране от Министерския съвет, успешни са и планираните теренни проучвания със средства от програмите на Министерството на културата (около 3 млн. лв. за сезона). Може би най-голям интерес сред обществеността предизвикаха 50-грамовите златни наушници с перли от XIV в., разкрити в района на Трапезица във Велико Търново. Но в годишната експозиция на НАИМ, която ще бъде открита за Деня на археолога, ще бъдат представени и други 650 ценни експоната от 40 обекта в цялата страна. Сред тях са находки от палеолитните обитания в пещерите Козарника и Бачо Киро, от праисторическите селищни могили Провадия, Порой, Суворово и Козарева могила, надгробните могили от средната бронзова епоха при Изворово, Хасковско и от ранната желязна епоха при Врабча, Пернишко, от къснобронзовия некропол при Балей, елинистическата гробница в местността Таш баир при с. Новград, от античния Одесос (Варна), римските градове Филипопол, Рациария, Августа Траяна, Алмус, късноантичната крепост при Якоруда, средновековната столица Плиска, средновековния град Лютица, Кремиковския манастир и др. А най-важните миналогодишни находки от античната Аполония Понтика (Созопол), античната и средновековна крепост „Балък дере“ край Ивайловград (интересен фрагмент от керамичен съд с графит на старогръцки „Господи, помагай на Диоген“ ), от многослойното селище при с. Дъбница (керамична ампула за пренасяне на миро от епохата на ранното християнство) и др. вече е в експозицията на НИМ.

Другата добра новина е, че макар финансите, отпускани по програмите на МК, да са по-скромни в сравнение с тези за спасителни разкопки, в тях са предвидени и средства за изработване на необходимата документация, за да се съберат, формулират и обработят крайните резултати. През последните години вече се прилагат и модерни методи като предварително лазерно сканиране от въздуха (от самолет, хеликоптер или с дрон) на обекти в по-труднодостъпни планински и гористи райони. Все така нерешени са обаче три проблема – иманярството, незаконният износ на културно-исторически ценности и недостатъчните мерки от страна на държавата срещу съсипване на археологическото ни богатство. Нов закон или поправки в съществуващия? Предстои да видим промяната, особено след заявения от новия министър на културата Атанас Атанасов приоритет „опазване и популяризиране на богатото ни културно-историческо наследство“.

Археология с минало                

Всичко, което виждаме днес в музейните сгради и в комплексите на открито, дължим именно на тях, археолозите. Те често обичат да се шегуват с професионалните си занимания: „Ровим се в боклука на времето, но от боклука излизат най-интересните неща“. И далеч не винаги им е било лесно да убеждават хората на властта, че заниманията им са важни както за науката, така и за образованието на обществото; че ако нямат възможността и средствата да стигат до съкровищата от „боклука на времето“, няма да има на какво да стъпват следващите поколения. Стига се дори дотам преди няколко години да доказват по съдебен път, че това, което правят, е… наука.

По-важно е, че ако днес изобщо имаме развита археология като част от националната ни култура, то е защото още в зората на съвременната българска държава се появяват просветени мъже, които успяват да убедят тогавашните управници, че без нормативна уредба, която да постави на достойно място културата и образованието, тази страна би имала трудно бъдеще. Един от тях е Константин Иречек. Освен заслугите си като директор на Народната библиотека и министър на просвещението видният чешки историк е и сред основателите на българската археология (заедно с братята Шкорпил). Той прави първите проучвания на старата столица Преслав, пише и „Упътване за събиране на географски и археологически материали“ – първо ръководство за издирване и съхраняване на културно-исторически ценности, и успява да събуди интереса към науката за тайните на изминалите векове.

Преглеждам „Законодателство и професионално развитие в областта на културното наследство. Историческа реконструкция и актуално състояние в Република България“ (съставител Иван Кабаков) и по-специално глава I – „Държавната политика към културното наследство в България 1878–1989 г.“ (автори Тодор Попнеделев, Владимир Станев, Светослав Живков), и откривам интересни факти. Само десет години след Освобождението България въвежда „Временни правила за Научни и Книжовни предприятия“ („Държавен вестник“ №31/19 март 1888), според които „всички неоткрити материали и старинни предмети, гдето и да се намерят, принадлежат на държавата“; забра­нява се всякакво издирване на старини без разрешение от Министерството на просвещението и се ограничава изнасянето на антики извън граница. Именно с този документ се въвеждат и първите забрани за иманярството. Две години по-късно вече имаме и Закон за издирване на старини и за спомагане на научни и книжовни предприятия. А Указ 181, с който е утвърден от княз Фердинанд („Държавен вестник“ №13 от 1890 г.), е не просто първият, а и изключително важен за развитието на българската археология нормативен акт. Наред с предхождащите го временни правила, законът определя като изключително важна грижата на държавата за съхраняването на материалното и нематериалното ѝ наследство. А първият значим резултат от приемането му е изваждането на дотогавашния Отдел за ценности от софийската Народна библиотека и превръщането му в самостоятелен Народен музей (ноември 1892) със собствена сграда (Буюк джамия, където е и сега), с три сбирки (средновековна, нумизматична и етнографска) и пръв директор Вацлав Добруски. Чешкият археолог е привлечен у нас в помощ на просветното дело, а след това организира кампания за издирване и събиране на археологически паметници у нас. Негова е заслугата за подреждането на музейната експозиция по модел на музеите в Прага и Виена и за започването на системни разкопки. А когато през 1910 г. е пенсиониран, неговият наследник на директорския пост, проф. Богдан Филов, наследява институция (вече Народен археологически музей) с официално заведени 5504 праисторически, антични и средновековни предмета и 16 135 монети… Именно Филов, признат за основоположник на професионалната археология в България, ще бъде нейният „мотор“ през следващите две десетилетия.

Не закъсняват и законите в тази сфера. Още в началото на 1909 г. в Народното събрание е гласуван Законът за народното просвещение („Държавен вестник“ №49/5 март 1909 г.), чийто член 374 определя и целите на музея, между които „да събира и съхранява археологическите паметници из българските земи; да събира и съхранява всички монети, които са били употребявани в Балканския полу­остров и в съседните нему земи; да копира забележителните стари и да събира по-значителните нови художествени произведения на страната; да събира и пази църковните старини на България; да събира или копира всич­ки паметници от странство, които имат каква и да е връзка с историята, археологията и художеството на българските земи; да се грижи за запазване и поддържане на всички паметници и старини в България, които имат архитектурно-художествено значение…“. В добавка документът предвижда създаването на археологически музеи и в други градове в страната, тоест още тогава за законодателите няма съмнение, че археологията е неизменна част от бъдещето на нова България.

Скоро след това влиза в сила и Закон за старините („Държавен вестник“ № 37/18 февруари 1911 г.), в чието създаване участват проф. Иван Шишманов, Андрей Протич, проф. Васил Златарски, Вацлав Добруски. Член 1 постановява: „Всички движими и недвижими старини в царството се намират под върховния надзор на Министерството на народното просвещение, което се грижи за тяхното запазване и поддържа­не“.

И до днес експертите са единодушни, че „Законът за народното просвещение от 1909 г. и Законът за старините от 1911 г. са европейски еталони, по които българското музейно дело се равнява през този период“. Но има и друго – хората, поели да управляват Третата българска държава, си дават сметка, че може би най-лесният и ефективен начин да издигнат и защитят престижа ѝ пред Европа и света е чрез разкриването на древните ѝ корени и културно-историческото богатство.

През лятото на 1921 г. с Указ на цар Борис III е утвърден Законът за Българския археологически институт (Държавен вестник № 83/16 юли 1921 г.) – най-стария научен институт у нас. А след сливането му с Народния археологически музей през 1948 г. започва и историята на днешния Национален археологически институт с музей при БАН, най-значимата институция в сферата на разкриването и опазването културно-историческото ни наследство...

Изминалото столетие е белязано от войни и смени на политически режими, които влияят и върху устройството, работата и приоритетите на културните институции. През 1973 г. се създава и нов Национален исторически музей (без собствени сграда и експозиция, но с поглед към 1300-годишнината от основаването на България), който днес също участва в разкриването, реставрирането и съхраняването на богатото ни наследство.

Ровиш се в архивите и за пореден път си казваш – онези прозорливи хора от края на XIX и първите десетилетия на ХХ век са ни дали твърдата основа, върху която археологията и музейното дело днес могат само да надграждат. Стига да не им пречат „обстоятелства“, породени от така често употребяваната „политическа воля“.