Някъде в южния край на Полша, до границата с Чехия, неголямо райско местенце. Там в планината местните живеят простичко и скромно: подчиняват се на сезоните, подреждат всекидневието си според изискванията на годишния календар. Както всичко друго, така и ловът на диви животни е строго регламентиран по месеци. Отстрелването на различните видове не нарушава природното равновесие.
В това прекрасно място живее и пенсионерката Янина Дужейко, бивш строителен инженер, която, за да запълва времето си, преподава на децата английски. Всичко върви нормално до деня, в който Дужейко открива, че кучетата й ги няма. Пенсионерката подозира, че местните ловци са отвлекли или дори убили животните. И един ден откриват труп. Съседът на Дужейко, страстен ловец, е намерен мъртъв до леглото си. После има втори труп – на полицейския. После трети – на кмета. Все ловци. Възможно ли е пенсионерката, която и на мравката път прави, а освен това е готова да помогне всекиму, да има нещо общо с това? Никой не иска да повярва, но подозренията се сгъстяват.
Това е накратко сюжетът на последния филм „Следи“ на полската режисьорка Агнешка Холанд (сценарият е по романа на Олга Токарчук „Карай плуга си през костите на мъртвите“). На тазгодишния фестивал Берлинале филмът беше удостоен със Сребърна мечка – наградата „Алфред Бауер“ за откриване на нови перспективи пред киното. Критиката го нарече „еко-трилър“ и също така „феминистко изследване на ситуацията на възрастните жени“. Холанд отхвърли и двете определения, казвайки, че е замислила филма си далеч по-многопластово.
„Да, героинята ми е жена, и то на възраст. В киното много рядко такива персонажи са основни. Моята героиня е с екстремен характер, но пък в същото време поставена в условия, типични за жените на тази възраст. Мъжете не се отнасят към нея като към равностоен на тях човек и това е нещо, прекалено срещано в живота. Има го в католическите и в патриархално устроените общества, където мачизмът е водещ. И жените го приемат! Те са свикнали на такова отношение и в известна степен така се чувстват по-сигурни, снемайки от себе си отговорността, която винаги идва със свободата. Опитват се – често с успех – да упражняват властта си задкулисно. Разбира се, все повече жени решават, че такова поведение не им харесва, искат гласът им да бъде чут и се борят за правата си. В този смисъл „Следи“ е феминистки филм, но това е само една част от посланието му.“
Дали според Агнешка Холанд всеки филм задължително трябва да има и послание? Може ли да бъде чисто забавление? „Никога не тръгвам от посланието, не го измислям предварително, по-важна ми е историята, а добре разказаната история вече е забавление. Ако след това се получи и послание, то е добре дошло“ – казва тя. Вероятно професионалният интерес на Холанд действително е посветен на разказването на истории, защото тя започва кариерата си именно като сценарист. Кинорежисура учи във FAMU – Прага, после става асистентка на Кшищоф Зануси и Анджей Вайда, за последния пише няколко сценария, сред които и този за прочутия филм „Без упойка“, работи и с Жан-Клод Кариер по сценария за филма на Вайда „Дантон“. В този смисъл заниманията й със сюжетното изграждане действително изваждат на преден план историята, а не толкова посланието.
„Искам да разказвам истории, които намирам за важни – казва в интервю Холанд – и то такива, които отговарят на моята чувствителност и моето въображение. Понякога се случва филмът да тръгне по света и вече в разпространението да формулира свое послание – може би защото съдържанието му се оказва актуално или защото зрителите добавят към него своите чувства и опит. Но аз не правя открито политическо кино. Политическото съдържание идва чрез представянето на съдбите на конкретни хора, а не чрез идеологически или политически платформи. Но също така и поради избора на точно тези истории, а не други, не бих могла да скрия зад какво стоя, какво подкрепям и коя точно съм аз.“
Като режисьор Агнешка Холанд дебютира на 33 години с филма „Треска“, с който през 1981 г. печели главната награда на полския национален кинофестивал. Същият филм е включен и в конкурса на Берлинале – в тези години берлинският фестивал все още гледа на себе си като на мост между Западна и Източна Европа и младата режисьорка е едва ли не фестивално откритие. Изпълнителката на главната роля във филма й, Барбара Грабовска, печели Сребърна мечка за женска роля. С „Треска“ Агнешка Холанд освен всичко друго успява да отвори и за себе си „желязната врата“ към Запада. Малко преди въвеждането на военното положение в Полша, с което правителството на Войчех Ярузелски се опитва да смаже политическата опозиция, като интернира много хора без съд и присъда и въвежда още по-жестока цензура за културните дейци, Холанд емигрира в Париж, където живее и до днес.
Първият й филм в емиграция е германската продукция „Горчива реколта“ с Армин Мюлер-Щал в главната роля. Действието е разположено в зимата на 1942-43 г., когато почти цяла Европа е смразена от силата на Вермахта. Младата еврейка Роза се измъква от влак, който трябва да я отведе до концлагер. По време на бягството изгубва мъжа и сина си. Скрива я селянинът Леон, който живее в отшелничество, отдалечен от съседите си. Леон вижда в Роза възможност да се освободи от самотата си. Грижи се за нея, докато Роза изгаря в треска. Постепенно обаче грижите му прерастват в любовно желание и докато Роза се чуди как да се измъкне, Леон мечтае за брак с нея. Изходът от тази натрапена „свобода“ за младата жена е само смъртта. „Силно психологическо изследване на политическия опортюнизъм, попаднал в спор с личните чувства“ – пише критиката. През 1985 г. на фестивала в Монреал Армин Мюлер-Щал е отличен за мъжка роля, а следващата година „Горчивата реколта“ е номиниран за Оскар в категорията за чуждоезиков филм.
Следващата номинация за Оскар Холанд получава през 1992 г. за най-добре адаптиран сценарий за филма „Европа, Европа“ (оригинално заглавие „Соломон от Хитлерюгенд“). Сценарият е писан по автобиографията на евреина Сали Перел, който оцелява в годините на националсоциализма, като се записва за член в младежката организация Хитлерюгенд. Германската критика обсипва филма с отрицателни рецензии, като основното в тях е, че „Европа, Европа“ съсипва интересната тема чрез лоша художествена реализация, равна на политическа пропаганда.
Дори германската комисия отказва да подкрепи номинацията за Оскар, което предизвиква международен скандал. В защита на филма се обявява англоезичната критика и благодарение на нея днес в международната база данни на филмовите критици „Европа, Европа“ е доста високо оценен. Германската критическа гилдия снишава ругателския тон, когато филмът печели Златен глобус. Агнешка Холанд и продуцентът публично се оплакват от „германската арогантност спрямо еврейската тема“ и от „омраза към чужденците“.
Скандалът обаче е добре дошъл за режисьорката и през 1993 г. тя е вече в САЩ, където работи с Франсис Форд Копола, който става продуцент на филма й „Тайната градина“. Това е поредна екранизация на едноименната книга от 1911 г. на писателката Франсис Бърнет.
Връзката на Холанд с Полша обаче не е прекъсната – пише сценария на „Три цвята: синьо“ ни Кшищоф Кешловски; полска продукция е и режисьорската й работа „В мрака“, където темата отново е свързана с Холокоста, а филмът е номиниран за Оскар като чуждоезиков през 2012 г.
Агнешка Холанд не отказва и работа в телевизията: през 2014 г. снима телевизионен вариант на класическия „Бебето на Розмари“ на Полански; режисира някои от сериите на американския сериал „Треме“ на HBO, както и две от сериите на „Къща от карти“ през 2015 г., който днес много хора смятат за пророчески.
„Още преди три години имах чувството, че това, за което разказва този сериал, може да се превърне в действителност – казва Холанд. – В някакъв смисъл „Къща от карти“ помогна и на популистките движения да смъкнат рейтинга на официалната политика. Но това не е вина на нашия сериал! Официалната политика също носи своята отговорност. Политиците изгубиха нишката към обикновения човек и отдавна престанаха да дават отговори на истинските въпроси, започнаха да се отнасят към демокрацията като към игра, от която могат само те да печелят. Факт е обаче, че влиянието на телевизията върху хората е огромно и че те често объркват действието в сериалите с реалността – благодарение на сериалите „24 часа“ и „Западното крило“, където зрителите виждаха черни президенти, те нямаха нищо против да изберат Обама. Сега виждаме обратното, на хората започна да им се струва, че на миналите избори трябваше да гласуват за Франсис Ъндърууд. Това е времето на „алтернативните факти“, в което е замесена, уви, и телевизията.“
Как промените в САЩ ще повлияят върху Европа, върху Полша? Агнешка Холанд не е оптимист, особено за родината си. „Вече виждаме унищожителния ефект в обществените медии – казва тя пред moz.de. – Това се отнася не само за новините, но и за културната продукция. Обществените медии в Полша се превърнаха в партийни. Те предлагат само идеологически подплатена програма. Същата промяна вече се усеща и в някои институции, финансирани от Министерството на културата. Боя се, че ще стане още по-лошо. Въвежда се вид националистическа цензура, която изключва от всякаква дискусия инакомислещите. Наричат то „културна контрареволюция“ и „смяна на елитите“. При това не бива да се забравя, че в посткомунистическите страни правителствата разполагат с много повече инструменти, отколкото в западните държави. Съществува огромна зависимост от държавата. И ако държавата не те харесва, ще става все по-трудно да се добереш до пари, за да осъществиш проекта си. Затова за много хора конформизмът е единственият възможен изход. Разбира се, на новия правителствен елит ще му бъде много трудно, дори практически невъзможно, да разпространява съвременната полска култура по света, ако книгите, филмите, театралните постановки са насочени единствено към величието на Полша и са лишени от универсално звучене.“
Дали тогава биха били възможни филми като „Следи“, който е копродукция между пет страни – Полша, Чехия, Словакия, Германия и Швеция – Агнешка Холанд не знае. Естествено, за Холанд, която от 2014 г. е председателка на борда на Европейската филмова академия, сътрудничеството между отделните страни е много важно. Накъде ще тръгне киното обаче, ако всяка държава дърпа към своето „фърст“, днес никой не знае. „Наскоро показах „Следи“ на затворена прожекция в Лос Анджелис и за мое учудване зрителите го приеха като разказ за ситуацията в Америка. А това е полски филм, с полски актьори, на полски език…, но явно съдържа онзи универсален момент, който може да позволи на всеки зрител да го пригоди към себе си. Днес политиката използва страховете на хората, за да предизвиква разграничения, отделяне. Политическата промяна има своите основания и да се отговаря на тях със засилващ се национализъм, според мен, е възможно най-лошият и непродуктивен отговор. Специално в киното това би попречило на много талантливи млади хора да работят. А за да направят те своите филми, им трябват само две неща – пари и свобода.“
