Превеждах „Хазарски речник“ повече от година без никаква уговорка или договор с наше издателство. Колкото повече затъвах в световете на Павич, толкова повече ме държеше текстът в опиянение.
Христиана Василева е една от гранддамите на преводаческото изкуство и на тежкия неблагодарен редакторски труд, с 38 години стаж в издателствата „Народна младеж” и „Български писател”. През ръцете ѝ са минали ръкописите на стотици именити български писатели. Освен това самата тя е автор на книги с проза и поезия за възрастни и деца. Съпруга на непрежалимия Ясен Антов.
Третото издание на „Хазарски речник” на Милорад Павич, чиято преводачка е Христиана Василева, предстои да излезе до дни.
Ето третата част от нейния разказ.
И така, постъпих в отдел „Белетристика” на издателство „Български писател”. Какви бяха подбудите да се изстрелям по моя воля от „Народна младеж” прескачам, защото това си е цяла глава от ненаписан роман.
Издателство „Български писател” заемаше една двуетажна къща, която, както бях чувала, навремето си построил богат българин, директор на Българо-френска банка. Още не бяха унищожени последните белези, показващи, че тук е живяло аристократично семейство. Само първия етаж ще спомена – той беше просторен хол, двете му срещуположни стени се състояха от остъклени сгъваеми врати, така че когато посрещате много гости, вратите се нагъваха като завеси и се получаваше просторно помещение – и гостите да се движат спокойно, и прислугата като минава с огромните табли, никому да не пречи.
Не минавам никога оттам. Защото този първи етаж отдавна е ресторант, не знам каква категория, но наоколо се разнасят миризми на манджи, които трудно могат да ме примамят вътре.
По стените, ограждащи стълбите за горните етажи, още са закачени портретите на Светослав Минков, на Ангел Каралийчев и други значими автори, които са били духовен стожер на поколения просветени българи (за малко щях да кажа „грамотни” и въпреки неимоверната грубост на фразата, щеше да прозира горчилката на нашия житейски срам).
Издателствата, Съюзът на писателите, Съюзът на преводачите и други сходни по предназначение средища, образуваха голям кръг около кафенето на писателите, което беше невидимата, неспокойна и нееднозначна душа на тогавашния литературен живот. Закъдето и да си тръгнал, пътят просто минаваше оттам и беше невъзможно да не се отбие човек.
Седнала бях там на кафе с няколко млади колеги от редакция „Публицистика” в „Народна младеж”. Всичките бяха млади белетристи и темите за разговор не свършваха. В това време приближи писателят Борис Крумов, заместник-главен редактор за детска литература в „Народна младеж”. И той беше една от причините да напусна. Чули бяхме, че и той е изпратен за година-две поради някакво наказание. Поздравихме се сърдечно, той седна до мен да си изпие кафето и аз се обърнах към другите колеги в горчив смях:
– Виждате ли как се посрещаме с Крумов като първи братовчеди, а той беше последният повод да побягна от издателството.
Казах това със смешна женска отмъстителност, но Борис Крумов с неговата откровеност обърна ефекта.
– Всичко, което каже тя, ще бъде вярно. Когато ми каза началството къде ме прехвърлят, аз възразих, че никога не съм работил такава работа, хабер нямам от нея. Но един от тях ми отговори: „Няма страшно, много е просто, каквото каже (цитирал моето име), ти прави обратното. Това е всичко.
С това напътствие и започнал Крумов да работи при нас. Чета аз някакъв ръкопис, намирам, че има качества и го предлагам в плана за следващата година. Крумов го зачерква. Предлага той някакъв очерк за Сибир, преведен нескопосно от някакъв негов авер, аз обяснявам, че нито по тема, нито като разработка става за детско четиво, той го вписва в плана. И така ни върви всекидневната работа, докато аз реших, че повече не мога да остана.
– Така беше – потвърди и Крумов, – така ми бяха казали. Чак когато тя напусна, разбрах, че е било тъкмо обратното…
Разбира се, не попитах кой е бил този „експерт”, но допускам кой може да е. Защото е имал задължение „да бди”. А иначе с него не се познавахме. Само се поздравявахме, ако се разминем по коридорите.
И това кафене, като всички артистични кафенета, за които съм чела, имаше своеобразен климат от духовните излъчвания на постоянните посетители – писатели и художници предимно.
За разлика от „Народна младеж”, в „Български писател” рядко даваха ръкописи начинаещи млади писатели, ако не са поканени от някой редактор. Един от младите автори, с когото се запознах тогава, бе човек от провинцията, с интелигентно излъчване и талантлив ръкопис, който излезе при нас от печат. Освен на мен като редактор, той очевидно беше допаднал и на тогавашния ни главен редактор за прозата, защото той ми каза, че предложил на автора – Христо Карастоянов, да му уреди софийско жителство, което тогава трудно можеше да се вземе, а пребиваването за дълго в столицата беше невъзможно без него. Имаше случаи на сключвани бракове, за да се домогне някой до тази привилегия. Сигурно е уникален случай, че Христо Карастоянов благодарил и отказал. Като следя през годините творчеството му, мисля, че не е сгрешил с решението си.
Вторият такъв млад човек беше Виктор Пасков, но той беше познат, и освен че беше талантлив, беше и наш приятел.
Виктор Пасков беше възмъжал в Източна Германия. Какво ли не е било в бурния му живот – след развода си с немкинята Ингрид се беше оженил за французойката Мари и я последва в Париж. От Париж, като му примъчнее много, той звънеше на барманките в кафенето, те знаеха приятелите му, осведомяваха го кой в момента е там и той молеше да извикат някого да си побъбрят.
И аз съм се озовавала на такива разговори с Париж! Той питаше за софийски новости, аз го питах какво прави в момента.
– Варя боб и гледам малкия (вече му се беше родил син, след дъщерята от Ингрид.)
Във всичко личеше носталгията му по приятелите и кафенето. Затова е и варял боб, горкият.
Веднъж, отдавна, в „Народна младеж” ми се падна да чета стихове на млад човек. Много рядко ми се е случвал такъв късмет. Това бяха чудесни стихове, от тези изключителни случаи, когато текстът е четиво, в което и възрастният, и детето могат да получат удоволствие от една книга. Ръкописът излезе под заглавие „Свирки от кайсия”. Попитах тогава автора колко е годишен, за да се отчета за успешна работа с млади автори. „Двайсет и четири”, отговори ми авторът – невисоко момче, с внимателни кафяви очи и къдрава черна коса. Велизар Николов се казваше. До днес сме приятели. До днес аз го смятам за най-добрия пишещ сега наш поет. До днес кратките му стихове носят очарование на читатели от всякакви възрасти.
Бяха израсли заедно с Виктор Пасков, много се ценяха и обичаха, както се случва нерядко между противоположни характери. Дотогава Виктор беше с жена си и момиченцето си в малък немски град. Завършвайки музикално училище в Германия, бе станал оперен певец в това градче. Но поезията, с която бяха израснали с Велизар, беше останала голямата им любов. Виктор заживя в София като преуспяващ белетрист. Не съм чула да е ходил на опера в София.
Баща му е бил цигулар в Германия. Тук майка му не успяла да се справи с вулканичния му характер, затова баща му го взел в Германия, където очевидно по негово желание Виктор е завършил музикално училище и е станал оперен певец. Бях успяла да го видя на сцената като главен герой, в… не ме питайте коя опера, забравих. Имаше хубав баритон, но мечтите и успехите му не бяха свързани с музиката, а с литературата. И с основание. Какво очарование носи неговата „Балада за Георг Хених”! Всеки от тях ценеше високо другия и като автор. От някога им беше останал детинския навик да се карат по незначителни поводи. Това беше част от детинската им привързаност.
Веднъж, рано след обед, влязохме тримата на топло в някакво квартално заведение. Вътре всичко беше заето. Само на една маса сам човек си пиеше ракията. Поискахме разрешение и седнахме. Докато ни донесат поръчката, Виктор и Велизар намериха за какво да се дърлят.
– Не се карайте, братя сте, и двамата сте ми синове – вместих се и аз в кавгата.
– Какви синове, бе – обърна се Велизар към непознатия на масата. – На него нивата, на мене – шест овце! А кажете!
Човекът явно се озадачи. Остави си чашата и взе внимателно да ни оглежда – ту мене, ту тях. Очевидно не можа да направи връзка между нас и споменатия имот. Това явно го обърка, погледна ни за последен път изпитателно, лисна за миг чашата си в гърлото и като кимна предпазливо, напусна заведението. Така детската кавга се обърна в доволен смях.
Дотогава Виктор беше писал стихове, имаше вече подбор за една стихосбирка и веднъж както си говорехме с него в коридора на издателството, край нас мина една от редакторките в отдел „Поезия”. Спрях я:
– Да те запозная с този млад поет. Той има готов ръкопис, казвам му да го донесе във вашия отдел…
– Ами да го донесе, да го донесе – ръкува се тя с него. – Само да не е нещо философско!
Е, той бе занесъл ръкописа и много скоро му го бяха върнали, без да беше „нещо философско”.
От този епизод остана заглавието „Студентът по хармония”. Бях го предложила аз на Виктор и той го прие с възторг, но не му се удаде да го използва. (По-късно с това заглавие излезе вторият роман от трилогията на Красимир Дамянов, посветен на Виктор Пасков.)
И като че ли така стана по-добре, защото Виктор спря да пише стихове и написа „Балада за Георги Хених”, която очарова всички читатели – и като литература, и много скоро след това като филм на Виктор като сценарист и на режисьора Дочо Боджаков.
Не мога да отмина един мой личен епизод с тази редакция – „Поезия”. Колкото бях безстрашна като редактор, толкова плах автор бях. Мисля сега, че както всяка професия нанася професионално увреждане, и тук има нещо подобно. Колеги от моя отдел ме подсториха да дам един стихотворен ръкопис във въпросната редакция. Занесох го първо на Иван Давидков – главен редактор на отдел „Поезия” с молба да ми каже уместно ли ще е да им го предложа за печат. Да – каза той, след като го прочете. И аз го послушах. Доста време мина, веднъж той ме видя в издателството и попита какво става. „Не знам, отвърнах, казаха ми, че няма нищо за семейството…” Давидков се ядоса – е, утре може да ти кажат да напишеш и нещо за леля ти!
Но аз ги послушах и ето какво им предложих за семейството:
Разкъсана съм
на безброй парчета
и дявол не може
да ги съедини.
Когато се появите,
ще се превърна в цяла.
Обичам ви!
Аз, като безпартиен човек от безпартийно семейство, винаги можех да попадна под някакво подозрение. Въпреки че бях безстрашна в обществен план – такава ми е зодията, овен, попадах априори под подозрение, без да съм била в никакъв случай Райна Княгиня – не е в моето амплоа. Мижитурка никога не съм била и мисля, че това се знаеше.
След това обяснение някой може да се запита как така съм попаднала тогава в издателството. Назначи ме една моя поема, която по това време бе публикувана в списание „Септември”. И тя не е била революционна, а по-скоро с непремерено юношеско самочувствие.
Няма как да не се върна за миг към времето в „Народна младеж”, за малко щях да пропусна дедо Алекси. Поредният гастролиращ в издателството директор беше въвел разписване в присъствената книга сутрин и по обед. За целта беше назначен един стар и очарователен шоп – дедо Алекси (моля в целия този пасаж да не се заменя е-то с я, защото това е вън от шопския правопис). Работното място на дедо Алекси беше в центъра на входното антре. Седнал на своя дървен стол, той съхраняваше на съседния стол отворената присъствена книга, където всеки от нас трябваше с подписа си да удостовери навременното си присъствие на работното място. И аз, както и други млади колеги, се втурвахме в последния момент да хванем отворената книга, която дедо Алекси всеки миг щеше да затвори и отнесе. Обикновено едва ли не с плонж докопвах завързания към книгата молив (химикалките още не се бяха родили.) Дедо Алекси завърташе с театрална загриженост глава и казваше: Ристино, Ристино, кое ли момче че изгориш! – Какво момче бе, дедо Алекси, като ти не ме хвалиш пред момчетата! – Абе какво да те фалим, като не си за фаленье! – мъчеше се да ме вкара в пътя дедо Алекси.
От години обградена, поради моето пристрастие към четенето с книги, така стана, че не дедо Алекси, а зависимостта ми от книгите наскоро след това ме омъжи.
Моя приятелка работеше във в. „Народен спорт”, където по това време работело и въпросното „момче”. Един ден след работа се канех да отида с Елена при антикварите. По това време из центъра често се разминавах с тях. Слаби и невисоки хора, двамата възрастни братя имаха лица, облагородени от дългото съжителство с книгите. Минавайки, оставяха след себе си нещо от тайнствената атмосфера, която бе уловил Вилхелм Хауф в приказките си. „Ще ходим с Христиана при антикварите, тя търси Аверченко!”, казала Елена.
„Аверченко ли търси? – обадило се „момчето”. – Ами тя е много мой човек, запознай ме с нея.”
Без аз да знам каквото и да е, съвсем наскоро Елена ми звънна, че ще ме вземе след работа да пием кафе. Когато слязох пред издателството, тя ме запозна с някакъв неин колега – Ясен Антов, представи го.
Не намерихме Аверченко, но се намерихме благодарение на него с Ясен. Е, после сватба, роди ни се момченце, негов приятел ни подари за сватбата расово сибирско куче. Петдесет и три години живяхме двамата, години, изтъкани от разбирателство и приятелство, понякога разнообразявано с кавги по незначителни поводи (и до днес съм убедена, че подобни незначителни кавги удостоверяват законността на брака).
В такива бракове съществените, основополагащи въпроси отдавна са намерили местата си и рядко подлежат на разискване. А другото се оказва едно разнообразие, макар и главоболно понякога.
Както става обикновено, Ясен си отиде преди мен от главоболния свят. Както съм чела, и до днес специалистите търсят различни научни обяснения за относителното дълголетие на жените, сравнени с мъжете.
Подозирах, че когато съм търсила Аверченко, се е разбрало, че съм момиче с късмет да срещна Ясен, но сега спомените ми го потвърждават многократно.
Ренесансов човек беше Ясен. С компетенции и интереси в различни науки, в изкуствата. Разбираше от музика, от живопис, от литература, свиреше на пиано. Беше заклет турист, плувец, гребец. Два пъти беше изходил Стара планина от Сръбско до морето. Два пъти беше изминал с лодка Дунав от изворите му до Черно море. Два пъти дойде пеш от София до село Дрен, където е селската ни къща – през билото на Витоша, през Чуйпетльово, та до нас. Два пъти беше пребивавал в подножието, че и по-нагоре, на Хималаите, придружавайки наши експедиции. Работлив и организиран човек. Вкъщи ли е, пишещата му машина обикновено тракаше. Неведнъж, като се върне по обед у дома и кажа: след десет минути ще обядваме, един и същ отговор чувах – значи имам още време. И пишещата му машина затракваше отново. Неведнъж го заварвах късно вечер в хола да търси нещо в някой албум с репродукции на именити живописци. Беше пребивавал във всички европейски музеи на изобразителното изкуство.
На финала ще си призная, че съм момиче с късмет. Думата ми е, че изглежда финалът ще е тържествен: преди трийсетина години мои чудесни приятели сърби ми изпратиха една необикновено блестяща книга – „Хазарски речник” от техния велик Милорад Павич.
Подгони ме мечтата да я предоставя в превод на нашите писатели като кураж – и как още може да се пише! Превеждах я повече от година без никаква уговорка или договор с наше издателство. Колкото повече затъвах в световете (не в света!) на Павич, толкова повече ме държеше текстът в опиянение. Не казвайте „какъв апотеоз”. Апотеозът е в това, че ми се обадиха от издателство „Колибри” за ново преиздание на „Речника”. Който би проявил интерес, ще може да прочете книгата (прочее, преведена на повече от трийсет езика) и да се увери права ли съм.
Книги от Христиана Василева:
„Цветове на разсъмването” – разкази за възрастни
„Гарите” – разкази за възрастни
„Мъжки игри” – разкази за възрастни
„Игра за сам човек” – разкази и новели за възрастни
„Човекът, който свири с уста” – стихове за възрастни
„Между тебе и мене” – стихове за възрастни
„Надпис на булевард” – стихове за възрастни
„Иронии” – стихове за възрастни
„Дървеното конче” – поема за деца
„Пили-пили” – стихове за деца
„Захарно петле” – стихове за деца
„Кънки крилати” – стихове за деца