Начало Галерия Безкрайните възможности на стъклото
Галерия

Безкрайните възможности на стъклото

Мариана Първанова
12.01.2025
2173
Катя Гецова, фотография Ани Петрова

Разговор с художничката Екатерина Гецова, която неотдавна отбеляза 80-годишен юбилей

Екатерина Гецова, една от малкото у нас художнички, които работят със стъкло, навърши 80 години. По повод юбилея през ноември м.г. в галерия „Аросита“ бе подредена фотографска изложба, която припомни нейния проект за стъклени пана, монтирани в метростанцията на японския град Нагоя.

Екатерина Гецова завършва Художествената академия в Прага, специалност „Стъкло“, при световноизвестния проф. Станислав Либенски. Заедно с Колю Гецов са основатели на галерията за съвременно изкуство галерия „Аросита“, създадена през 1991 г. Катя Гецова организира Международния фестивал на стъклото, провеждан през две години от 2010 до 2016 г. Има много самостоятелни и общи изложби. Омъжена е за художника и стъклописец Кольо Гецов, дъщеря им Росица е галеристка.

По-големите нейни проекти в обществени сгради са в Народното събрание  – централно стълбище и ресторант; Министерството на финансите – стълбище; МВР – зимна градина; Министерство на опазване на околната среда; в драматичните театри в Добрич и Смолян; къща „Борис Христов“ в Рим; Шведския хотел във Варна, Метростанция в Нагоя, Япония, и др.

Паното „Пролетен импулс“ в метрото на Нагоя, фотография Катерина Димитрова, публикувана в сайта на БНР

Има ли друг художник във вашето семейство? Кога решихте да се посветите на изкуството?

Не, моята майка беше известна журналистка, казваше се Мара Радева, работеше във в. „Вечерни новини”, а баща ми бе литературен критик – Максим Наимович. От малка рисувах и още тогава знаех, че ще стана художник. Завърших Художествената гимназия и кандидатствах за Чехия, защото тогава изпитите за чужбина бяха преди изпитите за Художествената академия. Решихмe с Кольо [Гецов], с когато се познавахме още от училище, заедно да кандидатстваме за чужбина. Тогава той беше втори курс в Академията, по-голям от мен. Учеше „Плакат“ при проф. Александър Поплилов, който даже казал на Кольо за конкурса за Чехия с думите: „Ти не си за България, отивай там“.

Следвали сте в Чехия „Стъкло“ при проф. Станислав Либенски. Какви са спомените ви от обучението в Прага?

Беше много трудно, защото всички мои колеги бяха завършили средно специално училище, в което бяха изучили технологиите. Те ги знаеха, а аз ги откривах тепърва. Не можех да впечатля чехите с чешките технологии, които те идеално познаваха. Казвах си, че трябва да надградя над тях. И измислих нова технология, която всички идваха да видят и питаха каква е. Проф. Либенски страшно се впечатли и ме поздрави. Като кажеш, че си учил при него, това означава много високо качество образование.

Съжалявате ли, че не продължихте със стенопис, а започнахте със стъкло?

Не. Стенописът беше моден в България, когато кандидатствахме. Но когато отидох в Чехия, преподавателят се премести в друга академия, ателието се разпадна и така получих възможността да се прехвърля в специалност „Стъкло“. Бях се уверила, че в Чехия най-интересни са тази специалност, „Стъкло“, и филмовата академия ФАМУ. Тогава беше разцветът на чешката филмова вълна.

Какво ви даде следването в Чехия?

Когато отидох там, чехите бяха много по-напред. Всичко ми се виждаше по-хубаво, по-интересно. Чехите са голяма нация, любовта на живота ми. Най-добрият приятел на съпруга ми – Хонзо (Ян) Лукаш ни покани да отидем в едно малко селце на върха на Кърконоше (най-високата част на Судетите) да покараме ски. Това беше след събитията от 1968 г. Неговата баба живееше в селото, в една островърха къщичка, всички се придвижваха със ски. Беше като в приказка. Влизаме и той ни запознава с баба си, а тя казва: „Защо ни водиш тези колаборационисти?“. В първия момент много се смутихме и стреснахме, но после нещата се оправиха. Спяхме на върха на тази островърха къщичка. Дадоха ни пухени завивки, които стигаха до тавана.

Работили сте в стъкларския завод в Сливен. Правили сте проекти за чаши и осветителни тела. Разкажете за този период от живота ви.

В Чехия изучавахме освен витражи и приложни проекти – за чаши, бутилки. Даже спечелих Гран-при във Валенсия за сервиз за чаши. В завода в Сливен исках много да се изявя и да ги внедрим в производството. Мислех, че това ще е добре за завода, обаче за съжаление не се получи. Правехме проекти, които участваха в изложбите за Майските дни на културата „Сливенски огньове“, и всичко отиваше в залата за експозиции. Там си оставаха заключени, никой не ги внедряваше. Тогава майсторите в завода диктуваха модата. Гледаха на тях да им е по-лесно, за да си изпълнят нормата. Имах интерес и към осветителните тела, за които имаше отделен цех. За тях също правех проекти, а самият директор с пренебрежение казваше: „На мен нови проекти не ми трябват! Аз имам сключени договори със Съветския съюз за пет години напред“. Когато дойде демокрацията, всичко западна. Този цех го закриха и си казвах: „Къде е сега този директор да види какво става!“. Защото на хората им бяха омръзнали абажурите от опалово стъкло с една никилирана дръжка, двойка или тройка. Нямаше далновидност. За съжаление заводът вече го няма. Хората вече няма къде да работят. Беше необходим друг подход, но нямаше разбиране.

В ателието на Катя Гецова, фотография Ани Петрова

Съжалявате ли, че не продължихте в тази сфера?

Толкова много исках да работя тази работа и каквото можах, направих, но се сблъсках със стена. Пет-шест години бях в завода. За съжаление, нищо не стана, а имах голямо желание.

Споменахте вашия съпруг Кольо Гецов, с когото сте работили заедно. Преди галерия „Аросита“ какви бяха общите ви проекти?

Имаме много общи монументални проекти още по времето на социализма, защото той е монументалист.

Работили сте за големи обществени сгради и за метростанцията в Нагоя, Япония.

Не съм правила класически витражи, а много стъкломозайки. Имах една специална техника, която си измислих сама. Беше във връзка със симпозиум в Нови Бор (Чехия), в който трябваше да участвам. Чудех се какво да направим, защото не можех да се съревновавам с вековната традиция на чехите. Трябваше да измисля нещо ново, което да бъде лично мое, да не е правено и да бъде интересно. Правех опити и накрая измислих една технология – 4–5 последователни натрупвания по един специален начин. По принцип позната технология, но така подредена не беше известна и беше много интересна. Когато я представих на симпозиума, дойде проф. Либенски, потупа ме по рамото и каза: „Браво, Катержина. Имаш голяма находка“. Тогава дойдоха едни японци, които не познавах. Те страшно се въодушевиха от това, което правя, и веднага ми предложиха проект за строящото се метро в Нагоя, но поискаха първо да разгледат ателието ми. След десетина дена дойдоха в България, видяха ателието и се увериха, че имам техническата възможност, че всичко това ще може да бъде изпълнено. Имаха шестмесечен срок за довършване на метрото, който трябваше на всяка цена да се спази. Заминах за Япония да видя къде е точно мястото, какви са възможностите и как трябва да се постъпи. Това беше в начало на 1989 г. и само чрез тогавашната държавна агенция „Хемус“ можеше да се сключи договор и да се осъществи проектът. Всичко мина, слава богу, добре, успяхме да се справим и със съпруга ми Кольо заминахме, за да монтираме паната в станциите. Последваха две изложби, които направих там.

Как работехте с архитектите?

Винаги обсъждахме мащаба, осветлението, защото за стъклото трябва да има осветление, и то специално. Най-хубааво е, когато има естествено осветление, а ако няма – трябва да се направи изкуствено. Всичко това предварително се обсъждаше с архитектите на обществени сгради – театрите в Смолян, Добрич, няколко казина. Едното – в курорта „Св. Константин и Елена“, вече не съществува. Също в Министерството на финансите, в Министерството на външните работи – зимна градина на последния етаж, всички са отпреди 1989 г. Последната ми работа бе преди две години – стъклено пано на последния етаж на сградата на Европейския парламент в София, на ул. „Раковска“. Много е интересно, защото е от цели парчета със закалено стъкло.

Вашият юбилей е добър повод за равносметка – като се обърнете назад, кои мечти успяхте да изпълните, кои – не?

Всички мечти се изпълниха. Когато настъпиха промените, направихме галерия „Аросита“ на ул. „Врабча“ в София. Там беше ателието на Кольо, който работеше скулптура. Сега се радваме, че дъщеря ни Росица се занимава с галерията. Тя дава възможност на много млади хора да се изявяват, и то безвъзмездно, което малко галерии правят.

В ателието на Катя Гецова, фотография Ани Петрова

Организирахте Международен фестивал на стъклото в София, който има няколко издания. Като теглите чертата, кои са най-важните резултати от него?

Успях да организирам четири издания. Поканих много художници, които не са стъклари, защото смятах, че такива творци могат да погледнат на стъклото от по-необичаен ъгъл. В България стъкларите са малко на брой. Дадох им възможност да осъществят свои проекти и те направиха доста интересни неща. За първото издание поканихме много артисти от Европа – от Полша, Литва, Германия, Чехия. Вторият фестивал беше българо-американски. Тогава дойдоха много американски творци, други изпратиха свои работи и открихме голяма изложба в галерия „Райко Алексиев“. Имаше лекции, прожекции. В Националната гимназия за приложни изкуства „Св. Лука“ направиха демонстрации. Много съм горда, защото след първия фестивал успяхме да издействаме да има нова специалност в училището, каквато дотогава нямаше. Директорката  Лилия Балева предостави помещение, а фондация „Америка за България“ отпусна средства за ателието, купихме пещи. Така благодарение на мен днес в гимназията се изучава стъкло. Това е много важно, защото „Стъкло“ се учи в Художествената академия и в Нов български университет, но без средно специално образование връзката се късаше. Това бе практическият резултат от тези фестивали.

Какви изразни средства дава стъклото?

Стъклото много обича светлината и това се използва. То има неограничен потенциал, който сега страшно много се увеличи. Новите технологии отвориха невероятни възможности, направена е голяма крачка напред.

Защо през последните години избрахте да съчетавате стъкло с дърво?

Защото според мен стъклото има нужда да се съчетава в някои моменти с други материали. Много върви с метал, с дърво. Имам подходящи предмети от дърво, които използвам.

Имате ли си ваш стил?

Смятам, че имам. Винаги се познава коя работа е моя.

Какво е бъдещето на стъклото в България?

Дано бъдещето да е по-добро, въпреки че днес е много трудно. Няма нито един действащ завод за стъкло. Във Варна има частен, който работи в малка степен. Няма го този в Нови пазар, който беше огромен. Само в Търговище има – „Шишеджам“, но той е за плоско стъкло (за прозорци). 

Мариана Първанова
12.01.2025

Свързани статии