„Умберто Еко: библиотеката на света“ е документален филм „в три глави и епилог“. Филм за личността, но и за книгите, за възможността сложната материя на света да бъде преведена на забавен, закачлив и изумително възможен език – езикът на Еко.
Несъмнено значимата фигура на Умберто Еко заема ключово място в историята на семиотиката, на литературата и библиофилията, на човешкото възприятие за фантазия и смисъл, за „тихото търсене“ и паметта. Неведнъж в свои трудове и речи Еко разглежда хората като преминаващи през времето, макар самият той да оставя следите си извън рамките на обозримото време. Ето защо филмът, поставящ в центъра си именно неговата фигура, е важна брънка от онова, с което Еко бележи паметта не посредством думите, които могат да бъдат забравени, а посредством непреходността и устойчивостта на хартията, на ботаниката, от които е направена.
Интересен избор на режисьора Давиде Ферарио е самото начало на филма да сблъска зрителите със смъртта на Еко, с момента на неговото физическо изчезване. Огромните тълпи, хилядите анонси и медийни съобщения, вдовицата, която не може да достигне до опелото на току-що починалия си съпруг. Струва ми се, че именно смъртта на личността дава възможност на филма да се разгърне, да ни напомни за Еко и за неговия исполински труд, за близките му, за любовта и щедростта на омразата, за разсъжденията, истините и лъжите, които Еко колекционира, както събира редки и ценни издания в своята лична библиотека. Когато я съставя, Умберто Еко събира повече от 30 000 съвременни книги и 1500 тома редки и антични четива. Последно обаче самият той коментира за нея: „Вече нямам време да ги броя“. Това е библиотека, която бива местена поради притеснението на наемодателите, че подът ще рухне под напора на количеството книги. Това е своеобразен музей на един живот, който впоследствие ще се превърне в „библиотеката на света“.
Режисьорът Давиде Ферарио е работил с Еко една година преди смъртта му по видеопроект за Венецианското биенале на изкуствата през 2015 г., получавайки достъп до библиотеката. С помощта на семейството на бележития италиански ерудит – културолог, есеист, белетрист и философ, Ферарио продуцира документален филм за това единствено по рода си място, но също така се опитва да улови и представи универсалната идея за библиотеката като „паметта на света“, както самият Еко я възприема. И в каквато всъщност тя се превръща, след като няколко години след смъртта на Еко семейството му дарява книгите на италианска държава, а днес те обикалят целия свят.
Немалък акцент във филма е отношението на Еко към паметта, към нейните възможности и определености, към адаптацията на човека в дигиталния свят, който предоставя огромно поле от информация. Ролята на паметта тук е да подбира, да умее да селектира. Селективен е и филмът на Давиде Ферарио. В кратки отрязъци от творчеството на Еко, от неговите трудове и интервюта, доклади и разговори с децата и внуците си е представен образът на човека, за когото в библиотеката „тишината е и дълг, и необходимост“ на един любител на историите и ценител на книгите изобщо. В свят, в който технологичният напредък бележи своя ход, Еко използва мобилния си телефон, за да си води бележки, смее се и с лекота поставя Супермен до Пирандело, до папата и патриарха. Умберто Еко е колекционер, разказвач, преводач на сложните истини на разбираем език и все пак – човек, който уважава лъжата и се интересува от нея в детайли. Именно така се раждат и най-ключовите за Еко произведения и макар самият той да казва, че „Името на розата“ не е най-добрият му роман, у нас и по света именно това е романът емблема на Еко.
Филмът обръща внимание на малките детайли, извезали личността на големия Умберто Еко. Това не е шумен филм, защото „твърде много неща заедно вдигат много шум, а шумът не е инструмент за познание“. Това е филм, който акцентира, бележи, щрихира. В него зрителят ще открие призива на Еко: „Не позволявайте да ви принуждават да четете само важни книги“, както и простичкото му обяснение за хората: „Какво означава да бъдеш човек? Да можеш да си мислиш за онова, което го няма – да измисляш истории“. Това е една история за блестящия ум, който вече го няма във физическия ни свят, история за детето, четящо фейлетони, за събирача на „фалшиви“ книги, за необичайните образи и за езика, който „не казва кое го има, а решава кое го няма“.
В рамките на 80 минути зрителят може да събере пъзела на личността Умберто Еко в различните му роли, да се усмихне и да избере да запомни. Не подредбата на книгите за лингвистика, езотерика, йероглифика, епистолария и т.н., която единствено Еко познава отлично. А възможността да надникнем в нея, да научим, да опознаем. „Умберто Еко: библиотеката на света“ е част от програмата на деветото издание на кино-литературния фестивал „Синелибри“, а на 16 октомври от 19:00 часа в Топлоцентрала прожекцията ще бъде придружена от дискусия върху творчеството на Еко със специалното участие на доц. д-р Дария Карапеткова и проф. д-р Даниел Вълчев.
