Всички хора с имена си приличат.
Всеки анонимен е анонимен по своему
Държеше тайните книги заедно с алкохола в шкафа под ключ, макар че често го оставяше отключен. Подозирам, че нарочно. Кой посяга към нещата, които са достъпни за всички?
Не знам дали някой е отпивал от уискито или водката му, но докато стоях през почивките си там, свикнах да отварям шкафа и да се зачитам. Запомнях страницата, до която бях стигнала предишния път и продължавах нататък.
По онова време книги като неговите бяха повече от лукс и макар че и хубавият алкохол не се намираше лесно, книгите му бяха с много по-висока стойност. Мисля, че той го знаеше прекрасно и затова държеше бутилките за прикритие.
Беше неконтактен и дори малко сприхав с нахалните. Не обичаше да заговаря и се стараеше с една-две кратки думи да приключи принудителните разговори. Аз от време на време го питах нещо и той бързо гледаше да се освободи от очевидно досадното ми присъствие, но когато веднъж ме хвана, докато четях права с лице към отворения шкаф една от книгите му, реагира спокойно и сякаш с леко приятна изненада. Аз, разбира се, бързо се ометох, за да не преча на неговата почивка, но бях сигурна, че няма да има нищо против да продължа по същия начин.
На следващия път книгите му си бяха пак там, в същата подредба, и аз продължих необезпокоявана да чета от мястото, до което бях стигнала.
Така и никога не се опитах да го заговоря по повод книгите, а мисля, че и на него му харесваше моята дистанцираност. От време на време се появяваше по някоя нова книга, но тези двайсетина на двата рафта в шкафа си бяха постоянни. Странно беше, че го интересува тази литература, която на пръв поглед нямаше нищо общо с професията му, но вероятно в нея намираше смисъл, който му даваше сили да продължи напред с всекидневната умора и безнадеждността на остаряването. Другите му колеги предпочитаха съвсем различен вид почивка.
След около година-две ми се отвори възможност за постоянна работа и приех, макар че харесвах предишните си колеги и средата. При тях обаче нямаше място за мен и не можех повече да остана, така че трябваше да приема обстоятелствата. Оттогава минаха много години. Когато човекът почина, ме извикаха за погребението му. После вече не чувах да го споменават. Сякаш никога не бе съществувал. Дали защото беше твърде саможив и необщителен?
След години една по една си купих от различни антикварни книжарници всички онези книги от шкафа му. Вече изобщо не се налагаше да се държат под ключ, отдавна не бяха забранени, но у мен си остана сладкият спомен от отварянето на шкафа.
Не знам какво е станало с книгите му, нито какво ще стане с моите, когато и аз си отида. Вероятно по-хубавите ще отидат в антикварни книжарници.
Напоследък често ми се налагаше да минавам през гробищата. Починаха близки и познати. Направи ми впечатление колко нови гробове има и колко разнообразни са надгробните паметници. Все по-често има цветни снимки, някои портрети са почти с размерите на паметниците. Често млади хора. Някои впечатляващо красиви, други по-обикновени. Дали са си отишли от Ковид, дали от рак, дали в катастрофи? До някои гробове има и пейки. Това обикновено са по-новите. Там, където някой роднина има нужда да поседне и да помълчи до човека, чието присъствие му липсва.
Когато съм на погребение, най-често си гледам в краката и избягвам да говоря. Понякога обаче, като вдигна глава, без да искам, виждам имената по паметниците и некролозите. Чувствам се неловко. Не ми остава друго, освен да им пожелая мислено спокоен сън. Толкова много имена, толкова много цветни портрети, с които близките се опитват да задържат колкото се може по-дълго усещането за човека преди смъртта. Има и доста кич. Но от смъртта по-страшен кич едва ли има.
Наскоро при едно пътуване минах през войнишка могила. За пръв път бях на такова място. Пред краката ми се извисяваше хълм от безброй известни и неизвестни имена и съдби на мъже, които вероятно са били два или три пъти по-млади от мен, когато са ги убили.
Някои имена ще си останат завинаги тайна. Като хълма, образуван от телата им. Като името на човека и книгите му в онзи далечен затворен шкаф, чиито заглавия предпочитам да продължат да мъждукат под слаба загадъчна светлина, макар на пръв поглед нищо да не ми пречи да ги разкрия.
Тайните обикновено не се забравят. Затова хората понякога толкова се стараят да разкрият някоя тайна, даже с риск да я развалят. Но това, за съжаление, още по-трудно се забравя.
Освен многото смърт Ковид нанесе едно огромно поражение на всички ни – едни временно, а други вечно лиши от обоняние и вкус. А може би просто ни показа онова, което до този момент не бяхме забелязвали.
Пред лицето на смъртта много хора се чувстват като пред рулетка. Неизвестността ги кара да си мислят, че става въпрос за случайност и нежеланата среща често е въпрос не на умела или нечестна игра, а на каприз.
Пред лицето на живота много хора също се чувстват като пред рулетка. Неизвестността пред известността и успеха ги кара да си мислят, че става въпрос за случайност и желаната среща често е въпрос не на умела или нечестна игра, а на каприз.
Има хора, които – живеят ли, умират ли – изобщо не се интересуват от това. Те просто гледат да си вършат колкото се може по-добре работата, докато останалите хвърлят зарове.
